Идва лято - сезонът в който "нищоправенето", една от любимите думи на самия Мечо Пух, става неразделна част от битието на всеки бохем. Има много места по света, където можем да бъдем погълнати от сладко безвремие, но безспорно една от короните държи Париж. След скандинавския ни кулинарен воаяж с Астрид Линдгрен в новия епизод герой ще бъде писателят с вечната чаша в ръка - Ърнест Хемингуей.

Мнозина от вас озадачени ще попитат - защо намесваме Париж, след като Хемингуей е свързан с Куба? Да, но преди да се посвети на кубинската си афера, авторът на "Старецът и морето" е оставил сърцето си в Града на светлините. Френската столица е оформила целия му светоглед и е открила за него необятната вселена на добрата храна и алкохол. Именно поради тази причина се спирам не на романите, с които Ърнест придобива световна известност, а на автобиографичния му флирт с Париж.

Десетилетия след смъртта на писателя неговият внук Шон Хемингуей възкликва:"Не се налага да отидете до Париж, за да го почувствате, достатъчно е да прочетете "Безкраен празник" и книгата ще ви отведе там". Съгласявам се напълно с него! Малко контекст никога не е излишен: eдва 22-годишен, израсналият в строго протестантско семейство Ърнест пристига в Париж, не само да търси препитание като писател, но и за да бъде сред себeподобни. Младите хора от следвоенното "изгубено поколение" се отдават на разгул и бохемстване. В началото на 20-те години на миналия век градът ври и кипи от живот, а заведенията са притегално място за пъстри натури от цял свят.

"Мъжете и жените, които посещаваха "Аматьор", бяха непрекъснато пияни или поне дотогава, докато имаха пари; пиеха предимно вино, което купуваха на литър или на половинки. Заведението предлагаше голям брой аперитиви със странни названия, но малцина можеха да си позволят такъв лукс", въвежда ни в парижката атмосфера още от първите страници на романа Хемингуей. Наред с виното младият писател открива и прелестите на морската храна: "Затворих бележника с написания разказ, сложих го във вътрешния си джоб и поисках от келнера дузина евтини португалски стириди (portugaises) и половинка от сухото бяло вино, което имаха в заведението. Ядях стридите, усещах силния вкус на морето и лекия метален привкус, който студеното бяло вино измиваше, така че оставаше само вкусът на морето и на сочното месо, изгълтвах студения сок от стридените черупки, след това вдигах чашата с пивкото вино и накрая усещането за празнота в мен изчезна, почувствувах се щастлив и започнах да кроя планове".

Плановете го отвеждат не къде да е, а при култовата Гъртруд Стайн - богата американка, колекционерка на модернистко изкуство и Майка Тереза на цялата артистична имиграция. Освен с пищни блюда тя посреща попадналия в Париж свой сънародник с "натурална ракия от червени и жълти сливи или от горски малини. Тези ароматни, безцветни напитки се поднасяха в гарафи от гравиран кристал, сипваха се в малки чашки, имаха вкуса на плодовете, от които бяха приготвени, превърнати в алкохолен огън, силен, същевременно облагороден от отлежаването, сгряващ и развързващ езика". Когато не пише, Ърнест обича да се разхожда край Сена, реката изобилства от риба и той се пристрастява към хапването на черни мренки (goujon):

"Изпържени цели, те бяха много вкусни - можех да изям пълна чиния. Бяха закръглени, със сочно месо и с аромат, по-нежен дори от пресните сардини. Не бяха никак тлъсти и ги изяждахме цели, заедно с костите. Много хубаво ги приготвяха в крайречния открит ресторант при Ба-Мьодон".

В Париж често можете да видите Хемингуей на някое конно надбягване, истинската причина да е там всъщност са баровете край хиподрума, където сервират раци по мексикански, както и малки хапки с пастет, придружени неизменно с бутилка Сансер. Разбира се, понякога Ърнест изпада в абсолютно безпаричие, в такива моменти той е до болка откровен: "Когато не си дояждаш в Париж, изгладняваш много, защото на витрините на пекарниците са изложени всевъзможни лакомства, а хората се хранят насядали по маси на самите тротоари, така че храната съблазнява окото ти и дразни обонянието ти. И можеш да влезеш в Люксембургския музей, където картините стават по-ясни и по-красиви, защото ги възприемаш с изострени сетива от това, че се чувствуваш празен отвътре и стомахът ти стърже от глад".

По време на трудните му за оцеляване периоди като ангел пазител винаги сe появява някой приятел, който да му даде пари, a Хемингуей, както сами се досещате, веднага ги "влага" в най-близкия ресторант: "В "Лип" бирата беше много студена и чудесна за пиене. Картофите pommes à l'huile (картофена салата) не бяха разварени, добре подправени и с превъзходен зехтин. Поръсих ги с черен пипер от мелничката и натопих залък хляб в зехтина. След първата дълга глътка бира започнах да ям и пия по-бавно. Когато les pommes à l'huile се свършиха, поръчах още една порция, а също cervelas - дебела наденичка, разцепена на две и залята със специален сос с горчица. Обрах с хляб всичкия сос и масло от чинията, довърших бавно бирата, която не беше вече тъй студена, заръчах още една, този път половинка, и гледах как я наточват".

Нищо чудно, че Хемингуей е автор на фразата: "Светът е прекрасно място и си струва да се борим за него." Сигурен съм, че е написал това на пълен стомах и с чаша в ръка.

Очаквайте скоро и следващата ни литературно-кулинарна спирка: Жоржи Амаду.