Eто че навън е вече зима и годината е към края си. По време на миналата ни литературно-кулинарна разходка се оставихме на уханието на виното от глухарчета на Рей Бредбъри. Сега ви предлагам да направим жанров преход и да сменим фентъзито с хумористичен роман. Наш сътрапезник ще бъде уелският писател Роалд Дал. Двуметровият потомък на норвежки емигранти не е предполагал, че ще стане някога писател, ако не е била Втората световна война. Дал е пилот, самолетът му се разбива по време на едно въздушно сражение, но той като по чудо оцелява, губейки за известен период зрението си. В крайна сметка е пенсиониран като ветеран от войната, а какво да прави с многото свободно време един военен пенсионер, ако не да стане писател. Упоритият Роалд не се отказва лесно и след първоначалните си литературни неуспехи малко по малко става автор от световна величина.
Една част от вас веднага ще кажат, че Дал е любим автор на младите читатели, и ще бъдат напълно прави: в последните десетилетия има поне 3 големи екранизации на култовия "Чарли и шоколадовата фабрика", който и тази Коледа ни радва с нов вариант по кината. През 90-те мнозина са израснали с "Матилда" с Дани Де Вито, любими са "Вещици" и да не говорим за "Семейство Тъпашки".

Много други го свързват с "Разкази с неочакван край". За да навлезем в кулинарния свят на този емблематичен уелски писател, ще трябва да ви запозная с един меко казано сканадален негов роман, "Моят чичо Осуалд". Още с излизането през 1979 година, той бива заклеймен от критиката заради открито сексуалните сцени, на места грубия език и политическата си некоректност. Това е причината романът да се появи на бял свят в България едва през 1993 година и да остане маргинален дори за отявлените почитатели на писателя. Хедонистичната природа на главния герой е в основата на едно налудничаво повествование, изпъстрено с чудесни описания на храната и напитките от началото на XX век в Европа. И така, накратко, действието започва през 1912 г., а в основата е измисленият от Дал негов чичо Осуалд Хендрикс Корнелиус, отявлен бонвиван, който може да си съперничи по любовни авантюри с Казанова, а по бизнес нюх с Остап Бендер.

"Обожавам лудорийките!" e любимото възклицание

на този безподобен образ. Както можете да се досетите, основната му цел е лесното забогатяване. Следват върволица от комични и абсурдни ситуации и идеи, в които се впуска въпросният чичо. От това да прави хапче за потентност от стрити судански мухи до това да тръгне да колекционира семенна течност от знаменити личности, която да продава на заможни госпожи. В крайна сметка с този свой гротесков роман Роалд Дал прави аутопсия на порядките на висшите обществени слоеве, критукува ги безпощадно и ги осмива по начин, по който може само хуморист от неговата класа. Крайно време е да видим що за птица е този прословут чичо Осуалд.
Преди да замине за Судан в търсене на повишаващите либидото мухи, той прави в своя дом прощално парти с "отлично приготвено овнешко с кнедли". Нищо чудно, и в днешно време агнешкото и овнешкото месо са на почит в Уелс, а обяснението е просто - уелските ферми за овце са най-добрите в цялото Обединено кралство. Една от гордостите на уелската кухня е яхнията с картофи, праз и пащърнак Tatws Popty, която няма как да мине без присъствието на солидни количества агнешко. Най-големите кулинарни вакханалии в книгата обаче не се случват на Острова, а във Франция. Суданските мухи и забогатяването на чичо Осуалд са на една ръка разстояние, а неговият базов лагер е Париж. За нещастие на главия герой, домакините му, семейство Боавен, консумират храни, които са в разрез с добрия британски вкус:

Точно в седем часа седнахме около масата. За вечеря имаше шкембе чорба с лук. Това аз смятам за второто най-противно ястие на земята. Първото са пържените агнешки тестиси, които работниците в овцевъдните ферми из Австралия поглъщат с огромна наслада. Като видя чорбата, мосю Боавен направо изпадна в екстаз. Той започна да смуче, да мляска и да сърба, като през цялото време крещеше: "Delicieux! Ravissant! Formidable! Marveilleux!" между две натъпквания на устата. И когато най-сетне приключи, (боже, нямаха ли край тези ужаси!), спокойно извади изкуственото си чене и го изми в купичката за изплакване на пръстите след десерта.

Кулинарните "изтезания", на които е подложен чичо Осуалд не спират дотук. Следващото описание е не по-малко внушително:

Вечерята на семейство Боавен този път беше свински крачета в бял сос - поредното отблъскващо ястие. Мосю Б. се нахвърли върху яденето с обичайните си грухтежи и екстатични възклицания и когато най-сетне приключи, лицето му беше омазано цялото с отвратителния лепкав бял сос. Извиних се и станах от масата точно в момента, в който той се готвеше да прехвърли изкуствените зъби от устата си в купичката за изплакване на пръсти.



Големият комбинатор успява за кратко време да влезе във висшите кръгове на френската столица и бива поканен на прием в британското посолство, където луксът и разточителстово на буржоазията са извадени от Дал на показ:

Съсредоточих вниманието си върху храната, която беше великолепна. Още си спомням гигантския трюфел, голям колкото топка за голф, приготвен с бяло вино в малък глинен съд с капак. А какъв калкан имаше - недоварен точно колкото трябва - сърцевината му беше почти сурова, но все още гореща. (Англичаните и американците винаги държат рибата на огъня повече отколкото е необходимо.) Ами вината! Вината наистина бяха нещо незабравимо! Започнахме с Шабли, гран крю, и Грьонуй. После имаше "Латур", после Ришбур и накрая с десерта едно много старо "Икем".

После чичо Осуалд се впуска в дълги носталгични спомени за това как баща му, който се е занимавал с търговия на вино, го е водил на обиколки из Франция:

Най-голямата му страст беше бургундското. Обожаваше кларето, но винаги казваше дори и за най-превъзходното кларе, че е слабо подобие на бургундското. Кларето, казваше той, може да има по-красиво лице и по-хубава фигура, но в бургундското е силата и гъвкавостта.

Всъщност тук става въпрос за стария, оригинален стил на Бордо. Първите исторически източници за производството му датират от XIV в. То е било изключително светло на цвят, затова е било наричано "кларе" (прозрачно, чисто). С течение на времето червените вина от Бордо са станали по-тъмни на цвят, но това наименование се е запазило. И днес някои производители използват това име за купажи на каберне и мерло, а така също и за чист каберне фран.

Спомням си една великолепна нощ в малко хотелче в Бон, където вечеряхме ecrevisses (сладководни раци), залети обилно с бяло вино и препечени филийки с масло и дебели резени фоа гра. На следващия ден обядвахме, седнали на ниската бяла стена, която обгражда лозовите масиви "Романе-Конти": студено пиле, френски хляб, твърдо сирене и бутилка от самото "Романе-Конти". Подредихме храната върху белия зид и до нея изправихме бутилката и две красиви винени чаши. Баща ми измъкна тапата и започна да налива виното, докато аз старателно транжирах месото. Седяхме там, под палещото есенно слънце и наблюдавахме гроздоберачите. Татко сочеше тази прекрасна картина с недооглозгано бутче: "Сега, мойто момче, седиш на границата на най-прочутото късче земя в целия свят! Погледни го само! Четири акра и половина кремъчна червена глина! И това е всичко! Но от тези гроздчета, които късат пред очите ти, ще се роди вино, което засенчва с блясъка си всички останали вина! То е още по-ценно, защото се произвежда в много малки количества. Виното, което пием в момента, е разливано тук преди единайсет години. Помириши го! Вдъхни уханието му! Вкуси го! Пий го, но никога не се опитвай да го описваш! Такъв главозамайващ аромат не може да се опише с думи! Да пиеш "Романе-Конти" е все едно да изпиташ оргазъм едновременно в устата и в носа!".

Както сами виждате, чичо Осуалд притежава богати познания за света на виното. След всички перипетии в Судан, бохемстващият чревоугодник се прибира в Англия, където в един ресторант в Кеймбридж съблазнява с ястия бъдещия си бизнес-партньор милионерът Уърсли:

В седем часа го заведох в "Синия Глиган" на Тринити стрийт и поръчах за двамата: първо по порция стриди и една бутилка "Кло Вуже Бланк" - много рядко вино, после по порция говеждо печено и бутилка хубаво вионие. Наблюдавахме как отварят стридите на бара. Бяха "Колчестър", средно големи и доста сочни. След малко ни ги донесе един келнер. Друг, специално за вината, отвори бутилката "Кло Вуже Бланк". Започнахме вечерята.
- Защо дъвчете стридите си? - попитах аз.
- А какво очаквате да правя с тях?
- Да ги гълтате цели.
- Карате ме да се смея.
- А не би трябвало. Основното удоволствие от яденето на стриди е в това да ги усещате как се плъзгат надолу към стомаха ви.
- Какви ги говорите?
- Към това се прибавя и фактът, че стридите са живи, което прави изживяването още по-върховно.

В този пасаж от романа, пародирайки незнанието на милионера, Роалд Дал ясно показва, че богатият опит и отвореността към света, а не парите са определящи за придобиването на кулинарна култура. Имам сериозни подозрения, че зад чичо Осуалд се крие не кой да е, а самият автор, но кой би могал да потвърди това. При Дал мистификациите са на всяка страница, все пак той е написал "Разкази с неочакван край".

Очаквайте следващата ни литературно-кулинарна разходка - отдаваме чест на японската кухня с Харуки Мураками.