"Три неща ми дават представа за вечността: "Престъпление и наказание", звездите и "Дон Кихот", казва Алберт Айнщайн.

Коя може да е следващата дестинация, щом като вече сме били на литературно-кулинарен туризъм във Франция? Мнозина вече се досетиха - съседна Испания! От ненадминатия чревоугодник Франсоа Рабле се прехвърляме на неговия антипод, рицаря по душа и аскет по убеждения Мигел де Сервантес. Разбира се, идеите на романтизма и човеколюбието свързват тези два титана на словото. И все пак Сервантес остава величина, която едва ли някой съвременен писател ще успее да надмине.

За да разберем обаче светоусещането на рицаря на печалния образ, ще трябва да опознаем епохата, в която e живял, както и неговия роден край Кастиля - Ла Манча, една от автономните области в Централна Испания. По времето, когато Сервантес пише Дон Кихот, страната е управлявана от Филип III. Той не се интересува от държавните дела, в следствие на което империята потъва в дългове, а населението рязко обеднява. Месото става лукс за повечето от поданиците.

Знаково в това отношение е самото начало на романа, в което е описано менюто на знаменития идалго:
"За обед оля от варено месо, по-често говеждо и по-рядко овнешко, за вечеря обикновено кълцано месо, подправено със сол, пипер, оцет и лук, яйца със сланина в събота, леща в петък и по някой гълъб за прибавка в неделя - ето тези ястия изчерпваха три четвърти от доходите му".

През XVI век в Испания овнешкото е било по-скъпо от говеждото, със споменаването на този факт Сервантес

тънко ни намеква, че бедността е била част от живота на непоправимия романтик Дон Кихот.

От друга страна оля или познатата ни още като оля подрида е ястие, също типично за ниските слоеве на населението. В него всеки е слагал, каквото месо има вкъщи - телешко, свинско, но задължително присъстват парчета шарена сланина и домашни наденици, всичко това се вари в голяма тенджера заедно с грах и едро нарязани карфиол, картофи, моркови и целина.



Другото любимо ястие на населението в област Кастиля - Ла Манча тогава е било прословутото писто манчего. То се приготвя от пресни домати, тиквички, червени и зелени чушки. Гозбата според предпочитанията на готвача има немалко вариации, като добавките към изброените зеленчуци най-често са хамон, маслини и пържени яйца. И днес автентично писто манчего може да ви сервират в някое от семейните ресторантчета на Толедо. Наивен по природа, странстващият рицар и, както сам нарича себе си, "роб на безподобната красавица доня Дулсинея дел Тобосо" още при първото излизане по широкия свят става жертва на измама. Хитрият ханджия вместо пъстърва му пробутва "порция зле изкисната и още по-зле сварена моруна с парче черен и плесенясал хляб".

И ето че в този момент Сервантес прави най-мъдрия си литературен ход:

в творбата се появява оръженосецът на Дон Кихот - Санчо Панса. Пълничкият кастилски селянин предпочита да си хапне добре пред това да се сражава с вятърни мелници. За разлика от него Дон Кихот е над храната, той е аскет, който се храни с идеали. Санчо обаче е помислил за всичко, в дисагите му освен комат хляб винаги има лук и парче сирене. И като стана въпрос за сирене, със сигурност Сервантес е имал предвид вездесъщото в Кастиля - Ла Манча манчего. Едно от най-популярните сирена в Испания зрее между 60 дни и 2 години и се прави единствено от млякото на овце, които са пасли в този регион, ето защо тъкмо на тях е кръстено и самото сирене. Всеки, вкусвал манчего, няма как да забрави вкуса му на печено агнешко, съчетан с маслените нотки на макадамия и карамеления финал.

Храната е сред големите теми за противопоставяне на двата персонажа в романа. "Не съм срещал никъде да се спомене, че странствуващите рицари изобщо се хранят, освен на пищни пиршества, устройвани в тяхна чест", заявява веднъж Дон Кихот на своя оръженосец, а Санчо в типичния му саркастичен стил му отговаря:
"Отсега нататък ще пълня дисагите с всички видове сухи плодове за ваша милост, а за мен ще ги напълня, понеже не съм рицар като вас, с пилета, гълъби и други птици". Шишкавият шегаджия е носител на винените страсти в романа, докато господарят му държи на трезвеността. Тогава кастилците са обичали червеното темпранийо и белия айрен. Предполагам, че Сервантес в творбата си е имал предвид именно тези сортове.

Цялото житейско кредо на Санчо Панса се съдържа в думите му към Дон Кихот:
"Щом ще водим битки, трябва здравата да се подкрепим, тъй като коремът поддържа сърцето, а не сърцето корема". Какво всъщност е тази мисъл, ако не версия на до болка позната ни българска поговорка: "Храната прави борбата"?

Очаквайте следващата ни литературно-кулинарна спирка: Ярослав Хашек и приключенията на Швейк.