Стойчо Стоев Eнолог по съдба, призвание и по сърце. След децата си обича най-много сорта грозде Ранна Мелнишка лоза (Мелник 55) и е първият, който го винифицира професионално в България. За 30 години посветени на Долината на Струма, създава и реализира винените концепции на няколко български изби. Днес той е управител и главен енолог на Меди Вали.

До шейсетте години на миналия век в България се правят вина от местните сортове грозде, сред които запазените до днес мавруд, гъмза и широка мелнишка лоза. Тогава се извършва райониране на лозарството, променят се формировките на съществуващите лозя и се засаждат масово френските сортове - предимно каберне совиньон, мерло и шардоне. В годините, когато италианци и американци настигат французите и заемат неоспоримо място на глобалната винена карта, "светлият социализъм" превръща България в страна със силно развито лозарство и винарство, но отнема на българските вина и на цялата ни нация "усещането си за произход" пред света. Макар в научните институти и опитните станции в България да се създават нови български сортове, някои от които с потенциал за големи вина, те остават извън концепциите за развитие на лозарството и винарството.

В годините на прехода лозарството почти напълно се съсипва, за да започне да се изгражда отново в началото на новото хилядолетие. За да бъдат оригинални, новите винарни се надпреварват да създават насаждения от екзотични небългарски сортове - малбек, санджовезе, коломбар, темпранийо, каладок, дорнфелдър, гренаш, пти вердо и започват да търсят в тях своята идентичност - разбира се, премерено.
И новите, и старите производители залагат основно на каберне совиньон, мерло, сира, каберне фран, шардоне и вионие. И наистина - създават се прекрасни вина, някои от които с качество, каквото нямат дори всепризнати световни марки. Но всички те - без идентичност и усещане за място. В стремежа си да направят велики вина българските винари не се замислят, че велико вино не се прави. Нито един тероар и енолог не може да го създаде. Енологът може да извлече потенциала на гроздето, което тероарът е създал, и да го претвори във вино, съобразно собствените си умения, усещания и критерии за добро и лошо. Величието означава съвсем друго. То е реализираното желание на група хора с авторитет и възможности да превърнат създаденото в легенда и така да му дадат световно признание.

Новото време променя и отношението към българските сортове. Появяват се винари, които разбират в какво точно се изразява усещането за това, че виното има произход. Много преди Стивън Спъриър да определи Privat Mavrud & Cabernet Sauvignon 2006 на Санта Сара, за най-доброто българско вино за 2008, те започват да разкриват потенциала на българските сортове. Ако по ред причини маврудът е успявал да запази - почти единствен - престижа на българските сортове, то останалите възкръсват от забвението. Широката мелнишка лоза не успява да излезе от легендите, а гъмзата ще продължи да се свързва с производството на евтина Кадарка.

И двата сорта са трудни за работа и в лозето, и във винарната. Добрите вина от първия са уникални и поради това неразбираеми за голямата аудитория. Локализирането й в най-югозападната част на България допълнително поставя сорта в почти пълна изолация. Гъмзата не успява да надскочи недостатъчния си потенциал за производство на големи вина. Всъщност точно тази локализация на българските сортове и балканският манталитет са причина за тяхното подценяване.
Борбата на винарните за утвърждаване на винената карта и надмощие на пазара, карат световни критици да ни показват какво ни липсва като българи и като винари. А именно: самочувствие, себеуважение, уважение един към друг и към местните сортове. Защото светът е преситен от каберне совиньон, мерло, сира, шардоне и совиньон блан. Всеки чужденец, който е дошъл в страната ни, иска да се докосне до българското, до всичко онова, което ни отличава от другите народи - кухня, фолклор, история, традиции, вина. Очевидно е трудно обаче да се уважават сортове, които не се отглеждат от винарните, в лозарските им стопанства, и такива, каквито те не преработват. В такива мигове думите, с които Каролайн Гилби определя себе си като един от малкото защитници на България в глобалния винен свят, звучат малко тъжно. Но пък са достойни за уважение. Защото чужденците показват уважението си към българските сортове, виждайки техния потенциал, преди самите българи. Борбата да се накара винарската гилдия да признае съществуването на редица сортове отнема повече от десетилетие. Вина от сортовете мелник 55 и рубин стигат до златни медали на Винария 2010. И то поради две причини: за пръв път журито не е съставено само от български енолози и вината се състезават в групата на блендовете, в която сортовете не се обявяват.

При белите вина е също много интересно. Изобилието само от мискети е впечатляващо: червен, врачански, варненски, тракийски, кайлъшки, сандански. И всеки от тях има свои отличаващи го от останалите характеристики. С повече потенциал е богатата на аромати тамянка. Не бива да се забравя и димят.Работил съм с всички тях и макар вината от първите три да не стигнаха до пазара, удоволствието беше изключително. Фокусът обаче определено е върху червените винени сортове. Някои са повече познати - букет, евмолпия, други - по-малко. Само в най-южната част на българския югозапад има четири сорта, за които малко хора знаят: мелник 82, мелнишки рубин, мелник юбилеен 1300, руен.

Сортовете, които обаче показват най-голям потенциал, са мелник 55 и рубин. Заедно с мавруд това са трите уникални български сорта, които имат всички качества да бъдат лицето на българското винарство пред света.

И макар личното ми пристрастие да е към мелник 55 (широка мелнишка лоза х валдиге), най-богатият, многолик и интересен сорт е рубин. Може би заради родителите си (небиоло и сира) сортът е най-лесно и бързо възприеман от чужденците. Създаден (поради натрупването на много захари) за производство на десертни вина, рубинът се оказва феномен, способен да даде прекрасни сухи вина - тъмно обагрени, богати на аромати. В зависимост от степента на зрялост и избраната технология, но със задължително отлежаване в дъбови бъчви, сортовете с аромати на боровинка и черна къпина, преливат в аромати на сушена синя слива и стафида, с нотки на шоколад и ванилия. Вкусът е плодов и кадифен, конфи тоновете създават усещане за сладост, послевкусът е дълъг и атрактивен. Преди българите да оценят достойнствата на сорта, Стивън Спъриър поставя Nobile Rubin 2006 на Логодаж на пето място в конкурса на "Бакхус" за най-доброто българско вино за 2008. Обикнах сорта още с първото вино, което направих от него - Uniqato Rubin 2000. Сред най-добрите рубини са вината Рубин Еленово на ЕМ, Рубин резерва на Драгомир, Рубин Нобиле на Логодаж, Рубин Приват на Санта Сара, Рубин Уникато на Дамяница, Рубин Росиди, Експлозия Рубин на Синтика, Ексцентрик Рубин на Меди Вали.

Когато говоря за мелник 55, преливам от чувства. Ако през 1999 - 2002 не бяхме направили в Дамяница изключително добри вина, днес съдбата на този сорт може би щеше да е различна. Преди да бъде признат от българската винарска гилдия, един австралийски енолог, впечатлен от сорта, отнесе със себе си сноп лозови пръчки, които да засади в родината си. Създаването на нови лозови масиви определя бъдещето на сорта. Едва ли много хора знаят, че той излиза от долината на Струма - две винарни засаждат мелник 55 в Сакар и Тракия. Днес няма уважаваща себе си винарна в долината на Струма, която да не работи със сорта. Между подходящо изпечената дъбова бъчва и виното се получава неповторима хармония. Вината нямат могъщия тъмен цвят на рубина, но той е достатъчно наситен и красив. Притежават специфичен, богат и многопластов аромат. Усещането за зряла черна череша прелива в комплекс от ухания на подправки, костилка, шоколад, след които се долавят неповторимите и характерни за сорта тонове на тютюн и луксозни пури. Вкусът е плътен, атрактивен, плодов и подправъчен. Богатото и обемно тяло се подчертава от елегантни ванилено-шоколадови тонове и кадифен плодов финал. Високо оценявам вината от мелник 55 на Дамяница - Уникато Мелник, Логодаж - Нобиле Мелник, и Синтика - Експлозия Мелник, като от всички вина, създадени от 1999 г. до този момент, най-високо поставям Explosion Melnik 2008. Почти половината от това вино се продаде във Франция, а последните количества - във Великобритания.
Мавруд е сорт, който никога не е губил престиж. Вината, направени от него, са харесвани и обичани като символ на българското винарство. Сортът е национална гордост. Основно засаден в Тракийската низина, от него се създават нови лозя по Черноморието и в Югозападна България (с. Хърсово). Едва ли има сорт в България, за който е писано повече и с който да е експериментирано толкова много. Труден е за отглеждане и за винификация, но определено е подходящ за стареене. Традиционен производител на добри вина е Винзавод Асеновград. Запомнящи се с качеството си вина са Сарва Мавруд на Драгомир, Румелия Мавруд резерва, Илая резерва на изба Манастира, Виница Мавруд на Загрей, Мавруд Еленово на ЕМ, Приват Мавруд на Санта Сара, Ексцентрик Мавруд на Меди Вали.
България има изключително добри вина. Има достатъчно можещи и знаещи енолози, прекрасни лозя и изби. Има и чудесно отношение към виното. Българските винари се нуждаят от по-малко самовлюбеност и противоборства за сметка на повече сплотеност. И на повече уважение към българските сортове. Защото те са национална ценност.

Статията е част от новия брой на списание "Бакхус"