Поверително от кухнята: моето лято като готвач в Синеморец - Част I

Какво гостите трябва да знаят за заведенията... и какво заведенията не биха искали гостите им да разбират - през гледната точка на един журналист

Ще да е било около 3 сутринта, когато една гениална идея се роди и с това оформи цялото ми лято 2024. Някъде между уискита, игри и разговори на купона за рождения ми ден, на шега и в отговор на мое мрънкане, че по-бавно ми се случват нещата с напускането на България, отколкото съм очаквала, настоящият редактор на "Бакхус" Ния Петрова изплю съвкупност от звуци:

"Азашшонеотидешдаработишпримайками?"

Кратка тишина. Мисля и идеята така ми харесва, че за секунда изтрезнявам.

"А защо пък да не ида наистина?"

С Ния се разбираме от половин дума - или от девет нечленоразделни такива - та веднага схващам намека. Майка ѝ има бистро в Синеморец с вкусна домашна храна. Аз селото го харесвам, майка ѝ - също... И все пак отроних:

"Ния, айде да изшшчакаме да изтрезнеем, а? Шше го измислим утре."

Но нямаше какво да го мисля - решението вътрешно беше взето още тогава. Рационално си давах сметка, че за мен би било чудесна възможност да затворя кръга на познание: след като съм пътувала до други държави само заради една пуста вечеря, интервюирала съм и познавам лично готвачи със заведения, отличени от Michelin, организирала съм наградите "Ресторант на годината", познавам немалка част от българската гилдия и т.н., но никога не бях работила в ресторант. Ето, сега ми се отваряше тази възможност. А и лятна работа на морето не бях имала, та ме гъделичкаше да отида. Стори ми се любопитно, че и нужно, да разбера какво е да си от другата страна. Да видя с какви предизвикателства се сблъскват ресторантьорите всеки ден. Честно е някак. Пък и тен ще хвана.

Хвърлих се в дълбокото и на 9 юни, след като гласувах на изборите, натоварих колата с два малки куфара и плажен чадър. Уговорката: два месеца в кухнята като помощник-готвач. Направих го и заради предизвикателството, и заради образователната стойност на такова приключение.
Следват някои наблюдения, случки и уроци. Едно е ясно: веднъж застанала от другата страна, разбирам повече за ресторантите и някои свои поведения никога няма да повторя оттук нататък.

Готвачи срещу шеф-готвачи: лицемерието около социалния статус

Първото, което прави впечатление на един "цивилен", т.е. временно пребиваващ в обслужващия сектор, е на какво неуважение са подложени повечето от хората, от които ни зависят храната и напитките. Ще да е било около седмица след като започнахме сезона, когато на една от масите в бистрото ни виждам познат. Използвам тази дума, защото приятели със сигурност не сме. След като ме видя да излизам от кухнята, за да го поздравя, първите му думи бяха:

"Ооо, ама ти... тук ли работиш?" - с един тон на почуда и снизхождение, които трудно може да сбъркаш.

Това отношение е симптоматично: сякаш трябва да е срамно, че от корпоративна работа съм се преместила в заведение. Не ме жегна мен, защото аз знам коя съм и защо съм тук - това е мой избор. Но се жегнах от името на хората, вършещи години наред почтен, тежък труд. А понеже този познат не беше единствен с такъв коментар - просто него цитирам - това затвърди моите съмнения за това колко точно преобладава мнението, че обслужващият сектор е нещо обидно. Изглежда, че мнозина не правят разлика между обслужване и слуга. Откровено ме издразни лицемерието да се снимаме с гурме шеф-готвачите от телевизията, когато ги видим на живо, но да се отнасяме пренебрежително към неизвестните десетки хиляди хора у нас, които си вадят хляба с това да ни поднесат или сготвят храната в обикновени заведения. Снизхождението, да не кажа съжалението, е опасно. А това са човешки същества, които по 10-12-14 часа са на крак, в гореща кухня, бъхтайки се, за да заситят първична ваша нужда. За мен бе удоволствие: смиряващо е да приготвиш ястие за някого, да го гледаш как си тръгва доволен и да си почистиш работното място в края на деня.

Апелирам към повече осъзнатост по тази тема.