Преди известно време с нас се свърза Рори Милър, добре познато име на българската пивоварно-кулинарна сцена. Тогава той ни разказа за своя бъдещ проект, в който иска да събере и издаде рецептурник с автентични балкански рецепти, получени от обитателите на различни села из България. Една пандемия и 3 години по-късно книгата на Рори "На око. Кулинарни приключения на село", е вече тук.

Специално за бакхустниците Рори разказва за своя любим проект, който всъщност му дава много повече от готварски рецепти за осмисляне.

Рори, запознай ни с предисторията на книгата. Как стигна до нея и какво се промени спрямо първоначалния замисъл?
Още преди ковид-19, докато бях част от инициативата "Резиденция Баба" (проект на Фабрика за идеи, която свързва млади хора от градовете и възрастни в села из цяла България) и усетих какъв е животът на село, ме осени, че искам да събирам автентични рецепти от възрастни хора в различни региони на България. Тогава имах огромна нужда да изляза от града и от всичко познато. Първоначално исках "На око" да бъде буквален
рецептурник, нищо повече. Впоследствие обаче, срещайки толкова много различни хора по пътя, започнах да пиша историите, които те ми разказваха. Така фокусът постепенно се измести и се получи книга с кратки разкази, придружени от рецепти.

Значи не рецептите, а историите на хората са водещият мотив. А те, рецептите, все пак подредени ли са по някакъв начин или са нахвърляни на око?
Точно така, хората са на преден план. Вече има предостатъчно рецептурни книги на пазара, а дори за всяка от събраните от мен в интернет може да откриете 20 варианта. Разбира се, нашите също ще споделим в бъдещ уебсайт. Що се отнася до втората част на въпроса - не, никак не са подредени в книгата. Всичко се върти около конкретна история, свързана с живота на някого, а рецептата е просто неин проводник.



А как уговоряше посещенията при хората, надали си тръгнал да обикаляш спонтанно от врата на врата.
В самото начало "Резиденция Баба" бяха посредник между мен и хората. Впоследствие започна и да се предава от уста на уста и така различни баби и дядовци започнаха да ме канят в собствените си домове или пък те идваха в къщата на първата баба, събирахме се всички, те ми разказваха и междувременно готвехме.



Как възприемаш ти израза "На око"?
Общото между всички хора, които ме приеха в домовете си, е че те отдавна избягват да си правят планове, живеят живота си "на око" и приемат с отворени обятия онова, с което той гидарява всеки ден. Едно от тези неща е тъкмо хубавата храна. В България често се гледа с пренебрежение на по-възрастните, особено на живеещите в затънтените села. За мен обаче те са значително по-напред в житейски план от 95% от всички останали. Това са хора, които знаят какво е да използваш ръцете си и с тях да създаваш, вместо всичко да преживяваш дигитално. "На око" е с много по-дълбок смисъл от това да готвиш с щипка сол вместо с точно 5 грама, но точно както готвенето без точна мярка може да даде благодатен краен резултат, така и животът без прекалени тревоги и планиране до най-дребния детайл също е за предпочитане.



Какво би ти се искало да усети човек, отваряйки книгата, има ли конкретна емоция, която се надяваш да бъде предизвикана?
Истината е, че чух много тъжни и тежки истории по пътя. Въпреки това исках книгата да се чете леко и приятно, човек да се почувства вдъхновен, зареден, дори щастлив. Затова и в повечето истории има много хумор, те просто носят хубаво и положително настроение. А главното послание е едно - не забравяйте собствените си баби и дядовци, ценете ги, докато са тук. Има много какво да научите от тях. Дори да са ви разказвали една и съща история сто пъти.



Тези, които следят кулинарното пътуване от началото му, със сигурност си спомнят синята Лада, с която ти искаше да обиколиш всички села. В крайна сметка какво стана с нея и всъщност колко места успя да посетиш?
Романтичната идея беше да посетя селата с интересно превозно средство, което да върне назад във времето хората, при които отивах на гости. Както знаем, Ладата е с легендарен статут в България. Само че тази мисия се оказа по-трудна от очакваното и след множество технически трудности на пътя се наложи да се сбогувам с нея и да продължа с по-модерна кола. Общо посетих 9 села в два региона - Северозапад и Югоизток, но събрах толкова много истории, че трябваше да спра в един момент и да започна да отсявам.



Ако трябва да обобщим - кой всъщност е големият урок, който научи покрай пътуванията?
Съвсем откровено - надявам се някой ден моите деца или внуци да направят същото за мен, когато остарея. Да искат да са в компанията ми, да си говорим, да искат да ме слушат. "На око" ми даде възможност за първи път да оценя ситуации и моменти, които поради една или друга причина не съм преживял, или съм забравил какво е усещането, със собственото ми семейство. Проектът ме накара да оценя своите баба и дядо и да
изпитам усещането от това те да се погрижат за мен. А урокът е пределно ясен - трябваше да намаля малко оборотите и да проумея, че в крайна сметка нищо няма чак такова значение, единствено важно да ти е спокойно в ума.



Поддържаш ли връзка с всички хора, на които беше на гости, и ще получат ли всички те книгата?
Да, почти с абсолютно всички сме в контакт. Част от тях имат социални мрежи, но предимно си звъним по телефоните. Целта ми е да се върна във всяка посетена къща и да занеса книгата. Не искам да я изпращам с куриер, искам да видя всички отново.



Последният въпрос, очаквано, е свързан с бъдещите ти планове. Какво следва?
Следва да се порадвам на първото "На око" и да започна да планирам следващото. Със сигурност искам да посетя още толкова много села в различни региони и да събера историите на техните обитатели. Те заслужават да бъдат разказани. Иначе в главата ми отдавна се върти и идеята за нещо по-меланхолично. В разни кътчета на България витае нещо особено.. Аз го наричам красива тъмнина и бих искал да я изследвам.