Четете пълния текст в зимния брой на списание "Баккус", който може да поръчате ТУК с доставка до избран от вас адрес или да го откриете в Elephant Bookstore, Wonderland Desserts & Cocktails, Chilli Hills Farm, La Cave du Moulin, SeeWines, Zoya.

Кейси Ангелова е популярно име в света на кулинарията в България. Обикновено когато я срещнат за първи път, хората се впечатляват от решението ѝ да се премести преди 16 години от Ню Йорк в Кюстендил, където е роден съпругът й Ангел. Кейси избира живота в село Шипочино и оттогава активно се занимава с фермерство, кулинария и устойчиво градинарство. Участва в създаването на Мулти култи колектив и на младежката мрежа на Slow Food в България. Към днешна дата в Angelove Estate Кейси и Ангел организират лов на трюфели, отглеждат добитък и са се заели активно с първата дестилерия за занаятчийски джин и черешова ракия у нас. Ракията е готова, джинът - догодина.

Кейси, ще пропуснем въпросите, свързани с мотивите ти да емигрираш от Бруклин в Кюстендил, защото за това е говорено много. Ще говорим за ракията и джина, за билките, но първо директно влизам в дълбокото с онзи въпрос, който ще блазни мнозина, докато четат броя. Колко труден е животът на село? Увличаме се по спокойствието му, но как се понася, ако си свикнал на града, и не излиза ли парадоксално скъпо?
Дали човек предпочита града или селото - изборът винаги е обвързан с финансова сигурност. Животът извън големия град е нож с две остриета. Чувала съм много истории, в които хора решават да се преместят и да заживеят по близък до природата начин. Но нямат план, не знаят как ще се издържат. Това е проява на нереалистична преценка. Не може просто да си кажеш, че ще отглеждаш органични зеленчуци и така ще се препитаваш. Нито ще си първият, нито последният с градина от домати, чушки и краставици. Да, звучи добре, но най-важното е хората да подходят стратегически и да преценят дали могат да си го позволят. Когато купихме нашата къща преди повече от 10 години, тя беше полусрутена, струваше 4000 лв. Времената са други сега. След финансовата страна човек трябва да е добре запознат и със собствената си същност.

Как се сблъскват очакванията и реалността?
Романтична е идеята за бяла, спретната къщурка с две липи отпред, но действително животът тук крие своите недостатъци. Едно е да обичаш дългите уикенди в гората, друго е това да стане твоята реалност. Тук не може да ти скимне да идеш на кино, театър, изложба, да си поръчаш храна, защото не ти се готви. Ако искаш да излезеш с компания приятели, които най-често са в София, това означава да пътуваш час и половина дотам, окей, но ще искаш и да изпиеш 1-2 питиета, значи ще трябва или да останеш при някого от тях, или да спиш в хотел, т.е. всичко може, но е обвързано с големи дози самодисциплина и планиране. Ако пък нямаш партньор, става още по-сложно, тук изборът от потенциални любови не е особено голям, а контингентът в селата е на възраст 60 - 80 години Затова е много важно да си действително подготвен и да имаш точна представа за целта си. Нашата генерална идея е да създаваме както качествени продукти, така и работни места извън големия град. Такива, които да бъдат със заплащане, конкурентно на това в София. Парите са мотивация за мен, но от гледна точка на ресурс, нужен за постигането на някаква цел. Смисълът е в проектите, които ни носят удовлетворение.

А има и по-опасно лице на изолирания живот - вие имате трюфелова ферма и когато ви посетихме, тъкмо бяхте станали жертва на бракониерски набези.
Крадци има навсякъде. Лоши хора - също. Най-големият ни проблем са дивите прасета, честно казано. Те са истинските бракониери, защото страшно обичат да ядат трюфели и знаят умело как да се промъкват. Вече имаме инсталирани камери, засичащи движения, така че знаем всеки път, когато нещо подозрително би могло да се случи. Не са малко пътите, в които ни питат дали не се страхуваме от циганите. Не, никога не сме имали негативно преживяване с тях. Ала това със стереотипите е съвсем друг въпрос

Популярността на трюфелите в България расте осезаемо. Ресторантите са ясни, има всичко от чипсове до пасти и зехтини. Цените им обаче варират немалко. Колко често говорим за ароматизанти? Има ли някакъв вид регулация или полезен ориентир?
С риск да прозвучи нескромно - мисля, че имам сериозен пръст в превръщането на трюфела в толкова популярен продукт в България! През последните години покрай кулинарните предавания и демонстрации съм проглушила ушите на всички (смее се). Колкото до качеството - всеки продукт, който не е пресен, не става. Макар и да съм отявлен противник на непресните трюфел продукти, осъзнах, че не бива да съдя тези, които избират да ги потребяват. Наскоро водих дискусия с хора, които са образовани по темата, знаят, че обогатеният с трюфелов екстракт зехтин не е "истинското нещо", но въпреки това харесват вкуса му. И това е окей. Не искам да убеждавам никого да променя вкусовите си предпочитания, за мен е важно единствено да споделя знанията си по темата - трюфелът е гъба, която заслужава да бъде преживяна по възможно най-изчистен, семпъл начин. Тя е деликатна и вкусът ѝ може да бъде лесно унищожен, ако е в компанията на друг силен продукт. Например горгонзола с трюфел. Ако видите такова кощунство - бягайте далече.



Който се интересува по темата, може да дойде да види що е то пресен трюфел и да ходи на лов с вас. Но понеже той и всичките усложнения покрай дивите прасета явно не са достатъчно времеемки, се захванахте и с дестилерия! Как и защо?
Да! (смее се) Историята започва с черешовата градина, която имахме преди 10 години, но впоследствие продадохме. Черешите бяха първият ни земеделски бизнес. Около 2012 - 2013 обаче цената им се срина. Имаше твърде много предлагане на пазара, не беше рентабилно. Наш приятел ни пусна мухата - черешова ракия. Получи се доста сносна накрая. Тогава с Ангел решихме, че ще си направим собствена крафт дестилерия и ще произвеждаме алкохол. Проучване на пазара ми показа, че в България няма нито една такава - законите са безпощадни и ситуацията изисква упоритост и канска воля да се пребориш с институциите. Ние купихме сградата за дестилерията през 2017, а през януари 2022 ни дадоха лиценза.

Колкото до джина - не го понасях. Веднъж в Сан Франциско по време на конференция се запознах с една девойка и тя тотално преобърна представите ми. До онзи момент изобщо не подозирах какви вкусове и аромати може да съдържа този алкохол. Тя ми даде да опитам нещо, което ме убеди, че джин можеш да отпиваш бавно и продължително, а не е просто концентрат, който да залееш с тоник и много лед.

Разкажи ми повече за ракията. Какъв е процесът зад нея?