Когато преди няколко години, Саудитска Арабия отмени правилото жените да нямат достъп до ресторанти без опекунството на мъж-придружител, светът в недоумение поклати глава, изумен как е възможно да е съществува въобще такава практика. Интересното в случая е, че доводите на саудитските ресторантьори за отказ на достъп на жените са досущ същите с тези, използвани от американските и европейските съдържатели на изискани заведения до към 20-те години на ХХ в., когато движението за правата на жените успява окончателно да ги премахне. Но сюжетът тук не е дали стоте години, които делят западният от ислямския свят в борбата за женското равноправие (на фона на предходните хилядолетия), са много или малко. Сюжетът е в любопитния факт, че освен правото на глас и правото на работа и равно заплащане, борбата за женското равноправие минава през правото на свободен достъп и паритетно отношение към жените на публичните места, особено в ресторантите от висока категория. Като в най-честия случай, борбата не е била срещу съществуващ закон, а срещу установена практики, наричани още "порядки", целящи "благоприличие" и защита на "добрата репутация на заведението", проповядвана от ресторантьорската гилдия.

Ресторантската сцена се заформя в Париж в средата на ХVІІІ в. като "френският ресторант" бързо става синоним на изискана кухня в цял свят. Към края на века, концепцията му постепенно се разпростира и в останалите страни на Европа, а към 1930 г. и в Америка. Елегантната обстановка, белите ленени покривки, спретнатите сервитьори, шеф-готвачът от френски произход, големият избор от ястия (в сравнение с този, предлаган от таверните и кръчмите), поднесени под формата на стилно отпечатано меню, се превръщат в еталон за място, подходящо за изискана и заможна публика от буржоазен или аристократичен произход. Още със създаването си "френските ресторанти" приветстват жените на своя територия, но само в съпровод на мъж-придружител. Жените, желаещи да ядат сами или в компанията на други жени, не са били допускани в основните салони на ресторанта, а са настанявани в обособени женски стаи, встрани от главните помещения. И всичко това, разбира се, с цел тяхната сигурност - да не бъдат заговаряни от непознати мъже, да не стават обект на непристойни задявки или, не дай Боже, взети за "леки жени" от случайни посетители.

В средата на ХІХ в. жените започват все по-регулярно да излизат и да прекарват време извън дома, например в покупки, в други свързани с домакинството задачи или в социални ангажименти с други жени. За този тип "порядъчна" женска клиентела са създадени специално за тях места за хапване.

Такива са например кафе-сладкарниците тип "виенски салон" в Европа, салони за сладолед в Америка и чайните, популярни навсякъде. Те се намирали в непосредствена близост до търговските улици или директно в новооткритите и бързо обособяващи се като предпочитани места за пазаруване големи търговски магазини тип Macy's в Америка, Galleries Lafayette в Париж и естествено Harrod's в Лондон. Сред предложенията в тези заведения жените можели да се насладят не само на деликатен десерт, но и на отбрана селекция от ястия подходящи за лек обяд или следобедна закуска. Фактът, че в тези заведения не се сервирал алкохол, е бил достатъчен, за да оформи изцяло женския профил на посетителите. Дамите са придружавани от децата си, домашните прислуги или майките си, но много рядко от половинките си.

Концепцията на тези изцяло женски тип заведения може би е от първите опити в историята да се направи позициониране изцяло на база на потребителски нагласи.

Установено било, че жените едновременно оказват предпочитания към сладките изкушения, но и към по-леки варианти на солената кухня - салати, супи, ордьоври и други разновидности на леки закуски. Ако се замислим обаче, този поглед към женските предпочитания за избор на храна продължава и в наши дни устойчиво да доминира в заведенията, които търсят да привлекат предимно женска аудитория.

Интересното за тези заведения е, че те не само са създадени за жени, но и често са управлявани от жени съдържатели. Овдовели дами от буржоазни семейства например, за да поддържат досегашния си стандарт на живот, като нерядко те инвестирали наследените средства в изискани чайни с надеждата да развъртят и удължат капитала си. Персоналът, който наемат, също е преобладаващо женски, най-често млади момичета от порядъчни, но обеднели семейства. Така, поради мъжкия шовинизъм, жените несъзнателно стават главни действащи лица в бизнеса на гостоприемството.



И докато заможните дами се сдобиват с техните места за обяд, ресторантите остават запазена територия на мъжете за делови или приятелски обедни срещи. Това дава още един довод на ресторантьорите да не допускат жени между 12 и 3 часа на обед, защото се смятало, че заемали маси, клюкарили и ядели бавно, докато мъжете се нуждаели от добре организиран и експедитивен обяд. Твърдяло се, че наличието на жени в залата щяло да забави процеса. Но по-вероятната причина е, че, както сега, така и преди, ресторантите правят по-голям оборот от мъже. За разлика от жените, те ядат повече, като наблягат на по-скъпите месни блюда, пият повече алкохол и не обичат да се заседяват, което за ресторантите означава по-голям човекопоток.

Вечер обаче ресторантите се преобразявали в сцена, на която блестящите и успешните разгръщат своите социални взаимодействия - в места, където да видиш и да бъдеш видян. Сред публиката са както смесени компании, така и заможни двойки дошли да демонстрират своето благополучие и да изпъкнат пред свои конкуренти. Оформя се специална модна линия на облекла подходящи за вечеря навън, а женските списания съветват дамите за последните парижки тенденции в ресторантския котюр.

Жените избират ястията си от специални женски менюта, които се отличават освен с по-леки версии на ястията от основното меню, и с това че не съдържат цени на блюдата.

Презумпцията е, че изисканите дами, нито ще участват под каквато и да било форма в сметката, нито следва да затормозяват деликатните си мозъци с такива прозаични теми като пари, особено в присъствието на своите придружители от мъжки пол. Съвсем новият сериал "Алиенистът" (2018 г.) с много чар и изящество пресъздава вечерните обичаи и гурме предпочитанията на заможните нюйоркчани в разкошния Delmonico - най-авторитетният ресторант на новия континент от края на ХІХ в. Жените са желана и търсена компания на тези събирания, но винаги само като част от смесена група.

Всичко в този блестящ свят, създаден за удобство на привилегированите, изглежда установено и напълно неприкосновено, но точно тогава, младото суфражистко движение набира сила и започва да разклаща устоите на този елитарен ред. Суфражетките са образовани и разполагащи със собствени средства жени, които отказват да бъдат третирани като "безпомощни", "нуждаещи се от мъжка опека" същества и да са наричани "дами".



През 1900 г., на Ребека Израел е отказано правото да й бъде сервирана вечеря в Cafe Boulevard на "Второ Авеню" в Ню Йорк и тя успява да го превърне в огромен обществен въпрос. През 1907 г. активистките Хариет Стантън Блатч и Хети Райт Грейам не били допуснати до откритата тераса на покрива на ресторанта на Hoffman House. По време на делото, което суфражетките завеждат срещу заведението, управителят на ресторанта оправдава постъпката, продиктувана от желанието да предпази "двете дами" от това да се озоват в непосредствена близост на жени с леко поведение. Подкрепя думите си с аргумента, че на двете госпожи им е била предложена маса в ексклузивно обособения салон за дами.

Въпреки че губят делото, двете активистки успяват да създадат прецедент и изострят общественото внимание, като превръщат темата в полемика. Скандалът намира широк отзвук в пресата, които търсят съдържателите на изисканите ресторанти за коментар какво е порядъчна жена или дама. Отговорът на деня е тавтологичен - "дамата е жена, която се носи и се държи като дама".

Трагичните събитията от следващите две десетилетия се оказват в угода на женското равноправие и заедно с вече разклатения авторитет на ресторантските порядки окончателно довеждат до отмяна на забраните срещу жени. Ненадейно избухналата Първа световна война изтегля мъжете в трудоспособна възраст на фронтовата линия и те оставят зад себе си голям обем работа, която няма кой да върши. Този внезапен дефицит съвпада със заряда на времето и без много церемониалност жените решително заемат овакантените работни места.

Освободени са обаче и местата в ресторантите и, борейки се за оцеляване, голям брой съдържатели с неохота отварят вратите за работещите жени на обяд. Следва Сухият режим, който пренасочва събиранията в домашни сбирки с контрабанден алкохол и отново жените се оказват желани клиенти за празните ресторанти. Последните бастиони с порядките срещу жените падат по време на Голямата депресия, когато ресторантите са подложени на поредното изпитание за оцеляване и трябва да се борят за всеки платежоспособен клиент, без оглед на пола му. Все пак, до 70-те години но ХХ в., няколко ресторанта успяват да запазят рестрикциите си към жени, но в резултат на тежки демонстрации пред заведенията и те окончателно се предават.

В интерес на справедливостта трябва да се отбележи, че има редица ресторантьорски порядки, които дават предимство на жените, и те никак не се отказват от тях лесно, често дори тези с принципни и категорични позиции за равноправието.

Както знаем, по етикет се сервира първо на жените, като приоритет се дава на възрастта и макар жените не държат непременно да им се държи стола или да им се помага с палтото, нарушаване на реда на сервиране би се изтълкувало като мъжки шовинизъм.

И така, преди да сложим край на нашия разказ, ще превъртим лентата напред, към края на ХХ в., към още един опит да се заведе дело от жена срещу изискан ресторант. През 1980 г. по повод успешна сделка Катлин Бик решава да покани на вечеря своя бизнес партньор Лари Бекър, с когото заедно управляват компания за връзки с обществеността. Катлин избира L'Orangerie - ресторант, чийто собственици, парижките имигранти Вержини и Жерар Фери, се опитват да пресъздадат елегантността на Стария свят на сцената в Лос Анджелис. Затова още с настаняването на Бекер е дадено зелено меню, а на Бик неочаквано бяло. Оказва се, че на нея е поднесено дамско меню, в което няма цени, и че се предполага, че мъжът ще се погрижи за сметката. Макар практиката да е почти несъществуваща в наши дни, преди 40 години все още е била популярна сред скъпите и изискани ресторанти в Европа и САЩ. След вечерята Бик се обръща към Глория Алфред, една от най-известните адвокати по правата на жените в Америка да поеме случая. Последната моли мосю и мадам Фери да отстранят тази практика от заведението си, тъй като нарушава калифорнийския Закон за граждански права. Те с недоумение отвърнали "че това е традиция в същия дух, в който палиш цигара или ставаш на крака, когато дама влезе в стаята." Алфред отвръща, че тази практика, "опозорява жените и увековечава отрицателните стереотипи срещу тях. Откога е в правомощията на ресторанта да преценява кой ще е отговорен за сметката!".



Общественото мнение е разделено, а френските ресторантьори упорстват. В крайна сметка Брит и Бекър правят класическа PR постановка, като поставят пред ресторанта маса с ленена покривка, позлатени чинии, сребърни прибори и роза във ваза и засядат пред заведението. Не е ясно какво точно им е била идеята, но снимки от сцената се публикуват във всички ежедневници в Америка и това кара съдържателите на L'Orangerie в крайна сметка да капитулират.

Има и друг известен и по-скорошен пример свързан с женското движение и добрите ресторанти. През 2012 г., на 41-ва улица в Манхатън се открива нов ресторант, който привлича тълпи от хора за обяд с шокиращо ниските си цени. Срещу 25 цента всеки може да избира между печено агнешко или телешко с гарнитура спанак и печени картофи, а срещу 15 цента - агнешки гювеч или рибени топчета. "Не можеш да похарчиш повече от 50 цента, освен ако не реших да си поръчаш два сладкиша за десерт", пише New York Tribune. Но това не е просто поредният бюджетен ресторант. Храната е качествена и много вкусна. Мъжете са ескортирани и настанявани в обособени трапезарии, където им се сервира в изящни порцеланови чинии и сребърни прибори, на които е инкрустирано "гласувайте за жените."

Suffrage Cafeteria (Кафетерия "Избирателно право") е открита от Алва Вандербилт Белмонт, богата наследница, веднъж разведена и веднъж овдовяла, която застава на чело на женското движение и не жали средства и енергия да популяризира основната му кауза. Недоволна от начина, по който е комуникирано движението до момента, тя създава собствена кампания. По стените на закачените агитационни плакати и дори върху сметките е изписан слоганът на каузата. Поради високото си социално положение и противоречивата кауза Белмонт е магнит за медиите. "Ниските цени докарваха мъже и жени, които иначе едва ли биха се интересували от избирателни права" пише San Francisco Chronicle, а "масите, запазени за мъже, никога не са празни", допълва друг вестник. А важно е да се таргетиртат именно мъжете, тъй като именно те, в качеството си на гласоподаватели, ще решат съдбата на женския вот.

Да видиш в днешни дни компания от самостоятелни жени, седнала на централно място в ресторанта и които сами плащат сметката, си е напълно обичайна гледка, която не впечатлява никого. Но вече знаем, че това невинаги е било така. Не винаги, дори и в християнските страни, жените са били добре дошли на публични места, не винаги са били третирани като самостоятелни зрели хора, способни да се грижат за себе си... дори за нещо, на пръв поглед толкова елементарно, като да изядат един обяд извън дома си. Така че, нека не бързаме да осъждаме хора за порядки, които самите ние доскоро ревностно сме спазвали.