Рамен е ястие с отдавна завоювана световна слава, чийто произход знаем, че е японски, но всъщност е наследено от китайците, а за популяризирането му стават "виновни" явления от глобален характер. Рецептата, и до днес оставаща същата, е установена малко след началото на XX век - пшенични нудли, свинско месо, бульон, кори нори, а за гарнитура яйце, нарязан лук или въобще каквото ви допадне: въображението е богато нататък. За да проследим историята обаче, ще се върнем към първите преселници от Китай, около 400 г. сл. Хр., когато започва и интензивен обмен между двата народа.

Китай въвежда много неща, превърнали се в основополагащи за японската култура, каквато я познаваме днес. Будизмът, хартиеното изкуство оригами и множеството кулинарни приумици са само част от колосалното наследство. Японската рамен традиция започва именно с внасянето на нудли от Китай - специфичните ламиен. Те остават цели, дори като се потопят във врящия бульон, а това се постига чрез специална техника за разтягане и усукване на тестото, осигуряваща еластичност. Същата и до днес се прилага, овладяна до съвършенство и изпълнявана в ресторантите за шоу на посетителите. Най-близкото определение за видяното е

танцуващ човек, който вие около себе си тесто на нишки.

И наистина, превърнали са го в изкуство! Но древните китайци са имали и друга тайна за допълнителна устойчивост на нудлите. Владеейки отлично химията в готвенето, те замесвали тестото с алкална минерална вода. Тя влиза в реакция с глутена, като така тестото я абсорбира по-добре и става "ковко". Също оттам идва и типичният жълт оттенък.

Първото име, което в Япония дават на ястието, не е рамен. Наричали са го Shina soba или буквално "китайски нудли". Думата Shina е имала обидна конотация за Китай, затова бързо го прекръстват на рамен - японското произношение за ламиен, чиято етимология също е буквална. La означава "издърпан", а mian са "нудли".

Макар да говорим за начало, поставено епохи назад, съвременната история на рамен е доста нова. Чак през XX век с настъпването на индустриализацията става масово да се яде от народа. Градската работническа класа вече има нужда от нещо бързо и питателно, с което да напълни стомаха. Затова в началото на века изникват една след друга сергии за улична храна, а рамен се превръща в истински

fast food за японците.

След края на Втората световна война картината обаче се променя. Страната е срината, а недоимъкът е повсеместен. Нужни са мерки за спасяване на положението, една от които е забраняване на уличната търговия на храна с цел пестене на ресурси. Тогава рамен все още само се е купувал, а не се е приготвял вкъщи, и единственият начин да се вземе бил черният пазар. Хиляди нелегални търговци, опериращи под шапката
на Якудза, биват впоследствие арестувани. Но търсенето и предлагането продължават, макар и с нови обрати.

Съдбоносна е 1958 г., когато Момофуку Андо си спомня как десетилетие по-рано е видял на улицата в Осака хора да се редят за купичка димяща супа и решава да развие бизнес от това - без да знае, извършвайки кулинарна революция.

Планът му бил гениален по две причини. Първо, тогава пшеницата е била евтина и изобилна, идваща като хуманитарна помощ от САЩ, следователно и нудлите стават чудесна инвестиция. Андо обаче не цели да бъде поредният продавач на улична храна. Той съзира ниша, за която конкурентите му остават слепи.



Щом едно ястие е толкова обичано от хората, казал си предвидливо, нека им го дадем у дома, удобно за консумация по всяко време. Искал е да превърне рамен в нещо, което издържа на съхранение месеци, а се приготвя за минути. С една дума - полуфабрикат. Да се измисли точната технология обаче отнема време. Изпробвани били варианти наред, докато дойде най-удачният. Както навремето в Китай, и тук водата се оказва фактор - само че този път отсъствието ѝ. Предварително изсушени нудли се пържат, дехидратацията консервира и дава дълготрайност на продукта, а пърженето фиксира порите, за да се напълнят бързо пак с капчици, когато се варят. После Андо добавя вкус на пиле и опакова под търговската марка на Nissin Foods. Именно с пилето прави заявката си за международния пазар, прескачайки религиозните ограничения в храненето. Хиндуистите не ядат телешко, а мюсюлманите - свинско, но

няма религия, която забранява пилешкото.

Днес полуготовите нудли са по рафтовете на всяко домакинство в Япония и по света, еквивалент са за евтина и достъпна храна, но не така стоят нещата в началото. Производството се оказва толкова скъпо, че крайната цена за клиента е шест пъти повече от на обикновените нудли. Необходимостта обаче бързо компенсира разликата. Новият продукт моментално става хит. Хората го изкупуват поголовно, даже да е по-скъп, заради удобството му, а това скоро сваля и цената. Нудлите на Nissin Foods наистина са феномен, но и класическият рамен паралелно е в
разцвет. След първите следвоенни години на застой законите за търговията с храна постепенно се облекчават. Във връзка с изпращаната от САЩ пшеница през 50-те се развива и стратегия за по-успешно захранване на населението. Зърнените храни са обявени за крайно необходими и здравословни, така раменът се възражда, но вече не е просто обяд за работниците, а изискано ястие от кухните на най-добрите ресторанти и посланик на японската култура.