Няма да си говорим за лошото време навън, предпочитаме да обърнем внимание на добрите четива и храна. Миналата ни литературно-кулинарна разходка беше посветена на Роалд Дал и неговия бохемстващ чичо Осуалд. За да има равновесие е време да навлезем в женското писателско царство с едно от най-успелите световни имена - Елизабет Гилбърт. Тук почитателите на романтичните истории, изпълнени с философски намигвания, веднага ще възкликнат "Яж, моли се и обичай!" Това е ключова творба в биографията на американката, изпратило я още с излизането си през 2010 година в звездна орбита. Книгата ѝ се задържа в класацията на Ню Йорк Таймс в продължение на рекордните 180 седмици. Не правете грешката да приемате Елизабет за сухарка и писателка, която не мърда от кабинета си. По природа тя е непоправима авантюристка.

"Не ми е достатъчно да прочета за това, трябва да го преживея", тази мисъл се превръща в нейно житейско кредо. Освен литературен талант на увлекателен разказвач, Елизабет притежава ерудиция и е пълна с идеи за нови пътувания - навътре в своята душевност, но и по света. Киноманите от друга страна няма как да не се сетят за едноименната лента заснета по романа, с участието на Джулия Робъртс, Джеймс Франко и Хавиер Бардем. Накратко историята на този момоарен шедьовър - какво предприема една 35-годишна американка, след неуспешен брак и мъчителен развод, последван от провалена любовна връзка - взема си почивка и тръгва на пътешествие. Изборът на главната героиня Лиз пада върху трите И-та - Италия, Индия, Индонезия. Предстои й едногодишно скитане, търсене на себе си и намиране на отговорите на някои от най-важните екзистенциални въпроси. А през всичкото това време освен медитации и всекидневна йога - хедонистична компенсация на липсите с големи количества вкусна храна.

Начело в списъка е Италия!

Самостоятелен апартамент само на няколко от испанските стъпала в Рим и уроци по италиански с прекрасния и неопетнен в любовните авантюри Джовани. Първият опит на Лиз с храната във Вечния град е в традициите на местните ястия.

"Домашно приготвена паста (спагети карбонара) с допълнително сервиран към нея задушен спанак и чесън. (Великият поет на романтизма Шели веднъж с ужас писал до свой приятел в Англия: "Младите аристократки всъщност ядат - никога няма да се сетиш - чесън!") Освен това си поръчах един артишок, просто да го опитам, понеже римляните ужасно се гордеят със своя артишок. После имаше безплатна изненада, донесена от сервитьорката - порция пържени цветове от тиквички с мека бучка сирене по средата (приготвени толкова внимателно, та цветовете сигурно изобщо не са забелязали, че са били откъснати). След спагетите опитах телешкото. А, изпих и една бутилка домашно червено вино, само за мен. И ядох топъл хляб със зехтин и сол. И тирамису за десерт. Усещах първите симптоми на удовлетвореност".

Лиз се разхожда безцелно из улиците на Рим и накрая намира едно местенце, за което дружелюбен шофьор на автобус й казва, че продават най-хубавото джелато. Мястото се нарича "Ил джелато ди Сан Криспино".
"Не съм сигурна, но мисля, че може да се преведе като "сладоледът на хрупкавия светец". Опитах съчетание с мед и лешник. По-късно същия ден се върнах за грейпфрут и пъпеш. След вечеря още веднъж изминах пеша целия път обратно дотам, само за да опитам чашка с канела и с джинджифил".

Въпреки младия италианец и гурме удоволствията, главната героиня изпада в тежка депресия, свързва се с американка, която работи в Рим като редактор в кулинарно списание, и маратонът в ресторантите продължава:

"Онзи ден ме заведе на обяд и хапнахме не само агнешко, трюфели и рулца от карпачо с пълнеж от лешников мус, но и екзотична порцийка мариновани lampascione, което, както всеки знае, е луковицата на дивия зюмбюл".

Истинското й проглеждане за автентичната храна в Рим, обаче идва, чак като се запознава с данъчния инспектор Лука Спагети. "Бях с Лука Спагети първия път, в който опитах да хапна чревца от новородено агне. Това е римски специалитет. Със своята слабост към храната Рим всъщност е доста грубоват град, известен със своите простовати традиционни ястия от вътрешности или език - всички части от животното, които богаташите на север изхвърлят. Моите агнешки чревца бяха горе-долу вкусни, особено ако не се замислях какво представляват. Бяха поднесени с тежък, мазен, пикантен сос, който сам по себе си беше страхотен, но чревцата имаха нещо като ами чревна консистенция. Справях се добре, докато не се замислих как ще опиша това ядене и не си казах: "То не изглежда като чревца. Всъщност прилича на тения." Тогава го бутнах настрани и поръчах салата".

Eдно пътуване на Лиз до Болоня, възвръща вярата й в италианската кухня: "Храната тук определено е по-добра отколкото в Рим, а може би просто слагат повече масло. Дори сладоледът в Болоня е по-хубав (чувствам, че съм някак нелоялна, като го казвам, но е истина). Гъбите тук са като големи, дебели, секси езици, а драпериите от прошуто върху пиците са като фин дантелен воал, спускащ се върху бродирана дамска шапка. И, разбира се, имат сос "Болонезе", който надменно се присмива на всяка друга представа за рагу".

След четири месеца в Италия, американската писателка напълнява до такава стапен, че нито един от панталоните ѝ вече не ѝ става. Време е за ново пътуване и усмиряване на апетита. А къде другаде може да се случи това, ако не в един индийски ашрам. Там нещата с прехраната са коренно различни от тези на Апенините. Лиз издържа едва два месеца на наставленията на персоналния си гуру, постоянните медитации и постните индийски ястия. Следва Индонезия, в Бали, Лиз се забърква с близо стогодишен гадател, които я терапевтира, крайки я постоянно да се усмихва. В същото време нашата пътешественичка не е впечатлена особено от местната храна. Спасението идва от Южна Америка. Писателката е поканена на бразилска вечеря.

"Домакинът щял да готви фейхоада - традиционно бразилско ястие, което се състои от купища свинско и черен фасул. Освен това щяло да има и бразилски коктейли и танци. Коктейли? Танци? Купища свинско? Естествено, че ще дойда! Неговата фейхоада беше изумителна. Упадъчно, пикантно и мазно - такова ястие изобщо не може да се намери в балийската кухня. Изядох сума ти порции със свинско и реших официално да призная: никога няма да мога да стана вегетарианка, не и когато на света има такава храна!".

Не знам дали Лиз през цялата тази година прекарана в трите И-та, успява да открие истинския си Аз, но със сигуност дава прекрасен урок на всички читатели - животът е тук и сега, а свободата да консумираме желаната от нас храна е неизменна част от нашата лична свобода да правим избори в живота си.

Очаквайте следващата ни литературно-кулинарна разходка - Джон Ланчестър и неговият шедьовър "Дългът към удоволствието".