С любопитство си спомням напитките от детството ми: ябълков сок в бирени бутилки, лятна "скрежина" от машините по крайбрежната улица в Бургас и лимонада, която се носеше в ръчно изработена в час по трудово дървена "тарга". Сред напитките за възрастни – тубите с вино, които баща ми взимаше "с връзки" от близкия винпром.

На практика виното ни се полагаше, тъй като лозята на семейството ми бяха "приобщени" към кооператива. Връзките обаче бяха нужни, за да получиш от по-хубавото. От това, което е поне приятно за пиене, а не от кофти виното, което пускаха на вътрешния пазар. Дори тогава, при липсата на сравнение, всички знаеха, че е кофти. С по-сериозни връзки пък можеше да се уредиш и от партидите за износ – наистина качествено вино, което имаше фенове в чужбина, при това далеч не само в СССР. 

Спомням си всичко това, защото десетилетия по-късно за съжаление все още сякаш не е отмряло безвъзвратно това отношение от комунистическото време – масовото евтино вино да не е добро. И въпреки че има немалко производители, които предлагат чудесни непретенциозни вина на добри цени, достатъчно много други залагат на качество по-ниско дори от посредственото, така че целият облик на този сегмент в България страда.  

Удар по имиджа

Поглеждайки глобално, нещата стоят ето така: В последните 10 - 15 години светът на винопроизводството се промени страшно много. Заради развитието на технологиите, силната конкуренция от новия свят и растящата потребителска култура любителите на Дионисиевата напитка по света забравиха какво е лошо вино – нивото на качество вече започва от "добро" и върви нагоре, а цените никога не са били по-добри спрямо това качество. В този контекст България е малко по-особен пример с това, че тук се произвеждат както изключително хубави, така и изключително лоши вина. И още по-странно – производителите не се притесняват да играят и в двете полета. 

Много често чуждестранни винени експерти, които посещават страната, обръщат внимание на този факт. И всеки път повтарят, че пропастта между прекрасните български вина и масовите евтини вина в търговската мрежа е повече от огромна. И е неприемлива. А това, което отговорните за тази ситуация производители явно отказват да разберат, е, че този факт е  срещу тях. 

Как точно? Ето така: Аз съм активен консуматор на вино. Пия го почти всеки ден – у дома и навън. И тъй като има голямо разнообразие от качествено българско вино, винаги избягвам да купувам марки и производители, чиито трапезни вина съм опитвала някога  и са ми били неприятни. Съжалявам, пичове, кабернето ви за 20 лв. може да е наистина страхотно, но имиджът, който сте си създали с евтиното ви лошо вино, ме е отблъснал. Факт. 

Криворазбраното кръчмарство

Причината обаче въпреки това да го има на пазара е тази, че винената култура в България все още е твърде ниска. А от това се възползват и не особено отговорни ресторантьори и кръчмари, които залагат на ниската цена и агресивния маркетинг на производителите, без да се замислят дали клиентите им го заслужават. 
Не мисля, че е преувеличено да кажа, че това се случва масово в българските заведения. Лошо вино на чаша/гарафа има и в ресторанти с иначе прилична винена листа. Това пък кара хората, които ценят виното, да залагат на по-скъпо, но качествено такова и в крайна сметка ощетява бюджета им за храна. Резултатът: клиентът си е поръчал скъпо вино, но сравнително евтино ястие и не е твърде щастлив.  

В повечето страни с развит винен пазар обаче нещата не стоят така.  Първият път, когато опитах трапезно вино в чужбина, бе по време на командировка в Брюксел преди няколко години. На масата ни посрещна еднолитрова бутилка червено вино с етикет "La Romance, произведено за ресторант Amadeus". Местните ни домакини настояха да пием от нея. И аз приех, но със свито сърце, защото опитът от България ме бе накарал да мисля за наливното вино като за нещо лошо по принцип. Виното обаче се оказа небрежно, приятно, ароматно и много пивко. Интересен бе и начинът, по който цената му бе "измерена" – буквално сервитьорката извади специално метърче, на което срещу чертичката с липсващото количество от бутилката съответстваше сума. А тя бе повече от приемлива. 

Ето и още няколко впечатления от "винени" приятели:

Приятел #1: "Последният път, когато пих трапезно вино в чужбина, беше във Франция през лятото. Поръчахме розе – в канички от половин литър, които се наричат "пише". Розето бе от известната за този стил вино област Прованс - свежо, нежно, изключително приятно и ароматно. Цената бе 7 евро за каничка, като се има предвид, че във Франция цената на една (голяма) бира в заведенията е почти 10 евро."

Приятел #2: "Пих наливно вино това лято на гръцкия остров Лефкада. Там имат самочувствието, че са известен винен регион. Е, аз не знаех това. И в бистрото поискахме рецина. Желанието ни бе посрещнато с огромно възмущение и подробен разказ за местното вино и неговите достойнства. Наложи се да поръчаме кана от него, а то се оказа вкусно, морско и идеално пасваше на местната храна. Цената е съизмерима с тази за наливното вино в българските кръчми."

Приятел #3 "Всеки регион в Италия гледа изключително сериозно и ревностно на местното си вино. В заведенията няма никакъв шанс да поръчаш на чаша или наливно от друг вид. Въпрос на чест е, при това много сериозен. Цените – 12-15 евро за литър. Качеството – честно. Лошите впечатления от италианските кръчми са почти невъзможни. Ако виното не те е очаровало значително, то със сигурност не те е и разочаровало, но за сметка на това храната и настроението оставят трайна следа." 

Новатори

И така, за да влезе България в тази стилистика, трябва да бъде разрушен порочният кръг от некомпетентни клиенти – хитри кръчмари – възползващи се производители. Един от тях трябва да направи крачката. 

И за да не звучат нещата твърде негативни, със сигурност е редно да се отбележи, че в последните година-две няколко производители носят промяната. 

Иначе опаковката не е от толкова голямо значение за този тип вина. Така например в момента в САЩ  най-новият тренд са наливните вина от кран – чрез специална система, почти идентична на тази на наливната бира. Вече няколко десетки ресторанти са внедрили иновацията и предлагат свежи вина от кег. Интересът ескалира по няколко причини. Не само защото е нещо ново, а клиентите са любопитни, но и защото себестойността е по-ниска, както и въглеродният отпечатък.