Винаги ни се е струвало, че за Гърция знаем всичко - ей я зад ъгъла, пък и колко века вече си делим Балканския полуостров. За мнозина същото е положението и с гръцките вина, с рецината, узото, ципуро... нима има и друго? Има достатъчно, но истината е, че и самите гърци не са наясно какво всъщност има в страната им.

Баталии за национална идентичност

Преди около пет години в Гърция се случи това, което напоследък се наблюдава в почти всички стари винени страни, чиито вина са международно неизвестни – оформи се идея тя да се докаже като съвременен винопроизводител. Тя реши да докаже на света, че окислените и миришещи на смола вина, с които е асоциирана от масовия чуждестранен потребител, а и цялата онази митология за амфорите, симпозиумите и оргиите, са в миналото.

Започнаха дискусии, в които се включиха водещи местни производители, чуждестранни вносители, журналисти, специалисти по маркетинг и към началото на 2010 страната утвърди нова концепция.

Пътят до нея не беше съвсем гладък. Многото автохтонни сортове, повечето от които с трудно произносими за чужденци имена, не можеха да бъдат популяризирани едновременно. Четири от тях бяха избрани за посланици - белите асиртико от Санторини и мосхофилеро от Пелопонес и червените агиоргитико пак от Пелопонес и македонският ксиномавро. В страната има доста сравнително големи винени региони (например Крит, или Централна Гърция), които не искаха да се примирят с факта, че сред избраните сортове няма от техните. Ситуацията беше много добре описана от Костас Тулумдзис: "В Гърция съществува проблемът с лидерството. Ето, да вземем например Пиемонт - там е Гая. Той искаше да върви напред и останалите му дадоха път, след което спокойно го последваха по вече проправената пътека. В Гърция всеки винопроизводител иска да е "Гая".

Така или иначе, решението беше преглътнато сравнително бързо, въведе се длъжността посланик на гръцкото вино и активизацията на Гърция стана съвсем очевидна. Американците, които представляват и основният износен пазар за гърците, набързо посъкратиха и преименуваха сортовете - мосхофилеро стана просто мосхо, ксиномавро – ксино, а агиоргитико придоби името на основната си апелация – Немеа.

Освен четирите сорта Гърция взе да припознава и вина посланици - всички с рейтинг от над 90 точки или златни медали от престижни международни конкурси.



Местната винена култура

Едно от препятствията пред развитието на националната концепция и нейния успех на външните пазари е местната винена култура и по-точно почти пълното й отсъствие. В почти всички гръцки заведения за хранене винената листа, ако въобще може да се нарече така, се състои от две, по-рядко от три вина: бяло и червено "домашно", понякога и популярното днес розе. Тези вина вече отдавна не са "домашни" - идват от бег-ин-боксове от някой местен или не съвсем кооператив или пък от някой друг голям производител. Факт е, че качеството им през последните години силно се подобри - ако например човек сравнява състоянието на вината от "олимпийската" 2004 г. и днешните им наследници, разликата е впечатляваща. И все пак, колкото и да са добри, на домашни вина няма как да се изгради винена култура - те са безлични, безименни и сортовете им са без значение за повечето потребители. В тази връзка България се намира в далеч по-изгодно положение, защото тук почти всички добри ресторанти вече имат винени листи с достатъчен избор на български, а и на чуждестранни вина.

Вторият проблем са "стъкларите". В Гърция съществува доста мощна стъкларска промишленост, която производителите на качествено винено стъкло (дори от Европа) все не могат да преборят. Гръцките винени чаши могат направо да се наричат килъри - с мощно тегло, краче с дебелината на палец и вместимост от максимум 50 - 100 мл вино, което да може да се върти без разливане. Може би тяхната неизтребимост е свързана и с все още съществуващата традиция за чупене на посуда по време на празненства (дори жаргонната дума за празнуване се превежда буквално като чупене (на чинии). Чинии "за чупене" вече отдавна се произвеждат отделно, докато ресторантьорите явно предпочитат да имат "универсални" чаши - и за пиене, и за чупене. Но както театърът започва от закачалката, така и винената култура започва от чашата - няма ли чаша, няма и култура.

А как именно всичко това е свързано с винения имидж на страната зад граница? Много просто. Двайсетте милиона туристи, които всяка година идват в Гърция, ядат и пият в тези таверни. Там те не виждат нито конкретни вина, нито винена култура. Показателен е случаят в един претенциозен бар в Солун - за червеното вино имаше чаши Ridel, докато за бялото на собственика явно му се беше досвидяло и чашите бяха от IKEА. Все пак, в сравнение с местните, пак изглеждаха като балерина до сумист.

Маркетинговото обяснение за успеха на вината от "туристически" страни на съответните вътрешни пазари на туристите гласи, че ако човек е прекарал добре отпуската си някъде и е пробвал местните вина, у дома той непременно би купил от познатите винени етикети - за да съживи пак хубавите моменти от почивката си. А какво ще си купи един американец, като се върне у дома? Домашното вино от таверната на Йоргос? За съжаление (или за щастие) то не се изнася.

По този повод Джузепе Вакарини, бивш президент на AIS и настоящ председател на Италианската асоциация на сомелиерите ASPI,казва: "Гърция първо трябва да открие силните си страни, да се научи "да се продава", и чак след това - да продава вината си". В тази сфера на италианците може да им се има вяра - Италия знае как "да се продава". Тя е първа по износ на вино в света и по обеми превъзхожда двойно "непотопяемата" иначе Франция.

Производството

Другият проблем на Гърция е местното производство и системата за неговата дистрибуция. Въпреки че Гърция никога не е била част от социалистическия блок, човек остава с усещането, че и тук във винения сектор някога са властвали колхозите. На фона на доста обширните лозя количеството производители е твърде скромно - само 500. В апелацията Аминдеон например на 650 хектара лозя се падат само девет, при това три от тях съществуват само на хартия. В сходния като размери Барбареско DOCG неговите 485 хектара лозя се поделят между 125 изби.

Като резултат, повечето производители на Гърция са с внушителни или направо гигантски размери. Освен това с течение на времето тези гиганти разпространяват търговските си интереси и върху районите, които придобиват популярност. Boutari например, който е най-голям в страната, притежава цели пет винарни - в Науса, на Санторини и Крит, в Централна Гърция и на Пелопонес. Други пък, като Katogi & Strofilia, при наличието на две винарни в Епир и Централна Гърция произвеждат немалки количества вино и в Немеа и Науса чрез договори с местни производители. В Немеа - най-голямата и най-известната гръцка апелация, на 3 хил. хектара лозя се падат 74 производители, от които 30 са външни, т.е. без собствени винарни в пределите на областта.

Това довежда до две трудности. Гърция навярно е единствената винена страна в света, където полиците в супермаркетите и дори в специализираните магазини за вино са запълнени с едни и същи вина, от Серес до Ираклион. Да вземем отново Италия - във Флоренция 90% от вината в магазините са тоскански, във Верона – от Венето. А в Гърция - все познати лица/етикети. Boutari, Tsantali, Hatzimichalis, Gaia, Sigalas, Alpha, Niko Lazaridi, Biblia Chora, Gerovassiliou и пр. Заради ограничения избор от етикети и почти пълното отсъствие на бутикови изби в малкото ресторанти, които имат нормални винени листи, имената на вината са същите като в супермаркетите.

Другата трудност е износът. Според Тулумдзис "заради малкия брой производители в Гърция всеки от тях притежава доста голяма, а понякога и твърде голяма палитра от вина. За чуждестранните вносители подобна ситуация е странна. Нашата задача е да улесним достъпа им до вината ни, но тук изниква втората пречка: имената на сортовете и вината, на които съперничат по трудна произносимост само немските."

Защо в Санторини не се появяват малки изби, остава загадка. Съотношението между стойността на изработка и продажната цена изглежда достатъчно мотивиращо. Докато суровината струва на избите максимум до 38 цента на бутилка и вината не отлежават повече от четири месеца, продажната цена е по 6,5- 7 евро.



Винарски райони

От гледна точка на винарството Гърция официално се разделя на пет зони: (1) Северна Гърция (включваща Тракия, Македония и Епир), (2) Централна Гърция и Атика, (3) Пелопонес и Йонийските острови, (4) Крит и (5) островите в Егейско море.

От 29-те апелации с наименование за защитен произход (DOP) за най-важни се смятат Санторини (със сортовете асиртико, атири и айдани), Немеа (агиоргитико), Мандиния (мосхофилеро), Науса и Аминдеон (ксиномавро).

Най-мащабните гръцки лозови масиви са на Крит, Пелопонес, в Македония и в Централна Гърция, по-близо до Атина. Най-голямата апелация за червено вино е Nemea DOP, за сухи бели вина - Patras DOP, Samos DOP е на първо място сред апелациите за десертни бели вина, и пак Патра (Mavrodaphne Patron) е лидер сред тези за десертни червени вина. Но районите на Гърция, в които не се гледат лозя, са крайно малко – най-вече местности, неподходящи за земеделие.

В гръцката система на апелациите има две особености, които я отличават от останалите в Европа. Тъй като националната азбука е неразбираема за повечето чужденци, наименованията на апелациите се превеждат на английски, като се използват британски съкращения (PDO, PGI). Това е странно, като се има предвид, че основният износ е за американския пазар – там повечето консуматори на европейски вина познават съкращения като АОС, DOCили IGT, но дори не подозират, че те са преведени по този начин във Великобритания (самите американци също ги превеждат, но различно - AVA).

Втората особеност на гръцката апелационна система е големият брой регионални вина (цели 96 IGP) и скромното количество на апелации DOP - само 29. DOPсе присъжда само след 25 години постоянство в качеството на вина от даден район и от автохтонни сортове (с три изключения - Сôtes de Meliton, Messenikola и Monemvasia-Malvasia DOP). Съвременните гръцки винопроизводители, които работят с тях, често се увличат по чуждестранни сортове. В резултат на това апелациите (DOP) са отдавна установени, едностепенни (най-често един, по-рядко няколко сорта, най-често един, по-рядко два вида вино) и отдавна не са променяни. Основните са приети в началото на 1970-те години, частично са допълнени през 1982 г., предпоследната апелация (Messenikola) беше приета чак през 1994 г., а последната (Monemvasia-Malvasia) - през 2010 г.

Подобно на ситуацията и в други страни, категориите невинаги са сигурен източник на информация за качеството на виното. Много често винарните притежават лозя и в съседни IGP (например Централна Гърция и Пелопонес) и купажното вино от тях, макар да произхожда от напълно конкретно място, автоматично се превръща в "трапезно". В тази категория попадат и десертните вина, произдени отвъд границите на осемте официални "сладки DOP (като Vinsanto Santorini, Moschato Limnou, Mavrodaphne Patron). Тези вина вече са доста и някои от тях спадат към най-добрите в страната. Европейското законодателство обаче не позволява те да се промотират в рамките на новата европрограма (предпочитайки вина с декларирано място на произход) и така лишава любителите извън Гърция да опознаят цялото винено богатство на страната. Накратко, гръцкото винено законодателство се нуждае от адаптиране към новата реалност.

Сортово изобилие

Броят на гръцките автохтонни сортове е изключително голям и точният им брой не е известен - лозя растат почти на всичките над хиляда обитаеми острови на страната, и много от тях си имат свои видове.

Ако човек тръгне на винена регата из Йонийските и Цикладските острови, може да опита чудни вина от бяло и червено потамиси в избата ChristosFonsos на Тинос. Също - дълбоко и минерално бяло монемвасия при братята Мараитис на Парос, които произвеждат и единственото апелационно червено вино в Европа, в което делът на белите сортове превишава 50% (бяло монемвасия и червено мандилария). Sigalas на Санторини много успешно работи с червеното и силно таниново мавротрагано. В Кефалония силно впечатлява бялото робола на избата Gentilini. Пак там е и малката винарна на Владис Склавос, завършил "винопроизводство" в Пловдивския университет, който се отнася с пиетет към България и изповядва крайно рядко срещаните във винения свят принципи на хомеодинамичното производство. Неговото сухо червено вино от мавродафне е невероятно, неподражаемо е и бялото от сорта востилидис. На Закинтос, в Comoutos - имение, съществуващо от 1630 г. (Йонийските острови не са попадали под турско управление), може да се пробва младо и отлежало VerdeaTSG (от пет местни сорта). То напомня донякъде качествен херес и срещу 100 евро човек може да си купи бутилка от реколта 1958 г. В избата Solomos, пак на Закинтос, има много интересен отлежал червен августиатис - както сортов, така и в купаж с мавродафне. Parparoussisв Патра прави превъзходна бяла Cava (виж карето за различните категории вина) от сидеритис, а Tetramythos, разположена високо в планините над Егион - игриво като пино ноар червено вино от вероятно най-непроизносимия и рядък гръцки сорт маврокалавритино.

Но това са отделни перли в гръцката винена корона. "Златото" се намира в сортовете посланици. Санторийският асиртико дава не само дълбоки, минерални и невероятно свежи сухи бели вина заради вулканичните почви в региона, но и несравнимо десертно винсанто, което понякога се пуска на пазара след 20 години отлежаване. Агиоргитико от Немеа наподобява тосканското санджовезе - като младо, виното е плодово и пивко като младите кианти, а след отлежаване в бъчви, и когато е направено от грозде от по-високо разположените лозя, прилича по изразителност на брунело. Мосхофилеро е къснозреещ сорт с розова ципа, който дава ароматни вина, наподобяващи и мускат, и траминер, но по-леки откъм алкохолно съдържание. Ксиномаврото е за познавачи - сравняват го ту с Бургундия, ту с Бароло. Докато е младо, има несилен цвят, невероятни танини и освежаваща киселинност. Между другото възможно е този сорт да е сроден на широката мелнишка лоза, тъй като и двата сорта са "македонски", но този въпрос не е проучван досега.

В Гърция набират скорост и международните сортове, особено около Атина,на Халкидики, около Драма и Кавала. Вече се намират изключителни образци каберне, шардоне, совиньон блан, сира и дори рефоско и темпранийо. Но най-интересен е начинът, по който международните сортове се съчетават с местните в купажи. Един от добрите примери е комбинацията между сира и котсифали от критската изба Lyrarakis, в Македония пък много популярен е купажът сира – мерло - ксиномавро на изби като Alphaи Kelesidi. Винарната Moraitis на Парос прави доста интересни червени вина от мавраидано и каберне. Antonopoulos от Патраотдавна стана популярен с купажа си между вердзами и каберне фран, а Mercouri, пак от същия регион, с комбинацията между августиатис и мурведър. Белите купажи от този тип обаче засега рядко се получават успешни.

Гърция е едва ли не единствената на тези географски ширини, която произвежда повече бели, отколкото червени вина. Двата основни сорта са плодородният родитис (разпространен из цялата страна), от който се правят прости, всекидневни бели вина, и също изобилният саватиано, от който основно се прави рецина TSG.

От гледна точка на лозарството в момента в Гърция тече междурегионална дифузия на сортовете - санторинският асиртико и централногръцкият малагузия се засаждат повсеместно, агиоргитико е започнал да мигрира на север, а много сортове, включително рецинестият саватиано и ароматният кидоница, се преоткриват.

Гръцките сортове имат доста светли перспективи с оглед на глобалното затопляне. Те се отличават генетично с повишена киселинност (например агиоргитико от Пелопонес към момента на гроздобера през октомври може да има рН от 3,2, докато едно мерло в по-северния Бордо - 3,8) и късно узряване. Затова глобалното затопляне ще им е само от полза - то ще ускори зреенето и намали рисковете от загуба на реколтата заради есенни дъждове, без да влоши качеството и способността за стареене.

Може това да е една от причините за зараждащия се интерес към гръцките сортове от страна на чуждестранни винари, например от Калифорния. Гърците пък от своя страна започват да ги експортират - Янис Бутарис, емблематична фигура от винения свят на Гърция и новоизбран кмет на Солун например наскоро засади 70 хектара ксиномавро... в Китай.

Маркетинг и туризъм

Външнополитическата винена стратегия на Гърция в момента акцентира върху органичното винопроизводство, макар и много от гръцките вина да са екологични поради бедност.

Но гърците разполагат и с друг коз, който засега въобще не използват. Голяма част от техните лозя, особено на островите, стоят на собствени корени. Местата са безчет - Санторини, целите Цикладски и Йонийски острови (филоксера не може да оцелее във вулканични и пясъчни почви), Западен Пелопонес, високопланинското плато Аминдеон, което някога е било дъно на огромно езеро и около 80% от почвите му са пясъчни. И всяко едно от тези места има свои уникални сортове. Това е винарство в непокътнат вид, такова, каквото е било преди филоксерата. То дава изключително рядък шанс да се опитат исторически вина - по света вече има твърде малко недокоснати от тези вредители места.

Виненият туризъм в Гърция е сравнително развит, но организирани винени маршрути има само в Северна Гърция. И засега ги "следват" единствено гърци. Споменатите винени регати съществуват от тази година. Наричат се "Дионисия" и аз съм един от двамата им основатели. Според мен те съчетават чудесно почивката на море с откривателството на нови винени територии - сушата, гледана от морето, изглежда по съвсем друг начин, отколкото от прозореца на някой туристически автобус или кола под наем. С което се съгласиха и нашите клиенти - енонавти (от oinos - вино и одисеевите аргонавти).

Винената Гърция тепърва започва да показва лицето си не само на външния свят, но и на собствените си жители. И независимо от всички изброени трудности, към които се добавя и икономическата криза в страната, гръцките винопроизводители не губят присъствие на духа. Защото виното винаги е радост и може би не на последно място и заради него гърците благоденстват вече толкова хилядолетия подред.

Площ на лозовите масиви: 113 000 хектара Годишно производство на вина: 3 800 000 хектолитра (14-о място в света) в това число от автохтонни сортове: 3 420 000 хектолитра бяло вино: 2 500 000 хектолитра червено и други вина: 1 300 000 хектолитра Среден добив: 55 хектолитра на хектар Брой винарни: 500 Брой производители: 180 000

Общи категории вино, в зависимост от възрастта Кава (Cava или Κάβα): категория, която се отнася за всички видове вина (основно IGP и DOP). За белите се изисква комбинирано отлежаване в съдове от неръждаема стомана и в бутилки поне две години или една, ако отлежаването е в бъчви и бутилки. Червената кава трябва да отлежава най-малко три години, от които минимум шест месеца в бъчви, ако са нови. Ако не са - една година. Reserve (Επιλεγμένος): категория само за вина с DOP. Белите трябва да отлежават две години, от които минимум шест месеца в бъчва и шест - в бутилка. Червените - три години общо, включително по една година в бъчва и една в бутилка. Grande Reserve (Ειδικά Επιλεγμένος): категория само за вина с DOP. Белите трябва да отлежават три години, от които поне една година в бъчва и една - в бутилка. Червените - четири години общо, по две в бъчва и в бутилка.

Други обозначения на етикетите: Ktima - аналог на Domaineили Estate Castro или Pyrgos - шато Kanava - винарна с подземни изби на Санторини Nama - червено, десертно, обикновено трапезно вино, което се използва от Гръцката православна църква за нейни нужди (като кагора)

---

За автора: Бисо Атанасов е роден и израсъл във Варна. В 1989 г. заминава да учи в Москва и остава да живее там. Занимава се с вино от 2000 г., отначало като вносител в Русия, а по-късно - и като винен журналист и блогър. В момента завършва магистратура по винарство и лозарство в университета в Торино. От 2010 г. е назначен за посланик на гръцките вина в Русия в рамките на програмата за популяризиране на европейски вина на пазарите на трети страни в съответствие с Регламента на ЕС 234/07. Живее в Бароло, Италия.