Работата на винаря е тази, която кара човек да купи едно вино втори път. Първият често зависи от дизайнера.
Йордан Желев, известен още като The Labelmaker, притежава много от тази дебютна власт. Автор е на етикети за десетки български изби – сред тях естетските на "Драгомир" и "Анжелус Естейт" и на дълга поредица големи и малки винарни като "Черноморско злато", "Домейн Бойар", "Винпром Русе", "Вини Сливен", "Вила Любимец", "Вила Хисар", "Хан Крум", "Изба Райнов", SallaEstate, "Домейн Мараш". Въпреки валящите поръчки нарастващия авторитет (член на жури за дизайн в ConcoursMondialledeBruxelles) и своите награди (последната - от Винария 2011) той е скромен човек, за който работата е повече съсредоточени, последователни усилия на компютъра или листа, отколкото романтично стихиен творчески процес. Плюс това, казва той, "дизайнът на един етикет е колективен продукт".
Идеално, изображението върху бутилката трябва да дава ключ към нейното съдържание – чрез история или пък настроение. Преживяването от виното обаче е субективно, а и дизайнерът на винени етикети не е непременно и с умения на професионален дегустатор. Всъщност процесът тече по два начина. Единият е, когато винарната много ясно описва какво точно иска – параметрите могат да бъдат много, "понякога дори и за сметка на естетиката", но трябва да се спазят. Има и случаи, когато е зададена малка част от рамката и в ръцете на дизайнера остава много повече свобода за решения. Ето тогава търсенето на собствена посока излиза на преден план. За Йордан Желев това означава да опита виното в естествена среда, т.е. с приятели, а не пред тефтер за дегустационни бележки, и след това да следва емоционалния си спомен. И най-вече – бързо приземява той разговора, "да седна на масата и да работя". Дори и в тези случаи видът на етикета е съобразен с дълъг списък обстоятелства, като например към каква група потребители е насочено виното, къде точно ще се продава, между какви други вина ще се озове.
България, която е преживяла един "бърз, кратък и насилствен Ренесанс", няма свои визуални традиции, включително във винените етикети. В момента производителите на вина се групират в две противоположни крайности, казва дизайнерът. Едните търсят привлекателните предизвикателни изображения, които опонират на класиката – ярки, крещящи и дръзки. Другите пък се стремят към крайно изчистени форми, към визуална опростеност, в която и най-малкото движение отеква. "Хората бягат от по-незабележими, класически етикети. Искат или да са като райски птици, или много лаконични в изказа си. Средата е.... тя е като средната ни класа – уж я има, но всъщност я няма."
Дали тези противоположни търсения е възможно да стигнат до някакви допирни точки, които да оформят национален стил в етикетите, е въпрос, чийто отговор "в момента се пише", казва Йордан Желев. "Избите имат съвсем разнородни виждания. Крайностите се консумират най-добре, защото в тях си свободен в правилата."
В България, макар и така назад в сравнение, някакъв път все пак вече е изминат – потребителите започват да развиват усет към дизайна, а производителите – да внимават какво предлагат и като визия, и като съдържание. "Започнаха да се доверяват на дизайна като лост, който може да активира маркетинга. Да мислят като търговци, в условията на един все по-конкурентен и по-интересен пазар." Затова не е изключено и българските вина някой ден да са разпознаваеми с вида си.
Един от елементите на националния стил, допуска Йордан Желев, може би ще е калиграфията. Самият той е професионален калиграф - "вероятно последният в България". "Добрата калиграфия е привлекателна. Тя, от една страна, тясно се асоциира със западноевропейската култура, която за нас е така магнетична и продава, от друга, всяко нещо в калиграфията е бутиково".
Докато си служи с непрекъснато усъвършенстващите се технологии на предпечат и печат, Йордан Желев продължава да работи много и на ръка. Казва, че това го успокоява. "В смисъл, знам, че ако някой ден светът на компютрите свърши, аз мога и така – с молив."
Да създава в начинаещото поле на българския дизайн, докато западноевропейският немилостиво му блести в лицето, всъщност за него не е отчайващо, а по-скоро стимулиращо. "Ясно е, че сме различни. Въпросът е как да обърнем това в своя полза."
Текстът е от новия брой на списание "Бакхус", който излиза на 16 септември 2011.
От Балкана до Тоскана: Пътуване през вкусовете с Гастрономическия пътеводител Част III
Най-добрите барове в света за 2024: как се развиха нещата тази година
Грозд по грозд към българското вино - част 1
. 
.
17, 35, 29 Септември 2011, 17:35
Интересно, както всъщност и целия брой. Четох го с удоволствие!