"Не, не, в никакъв случай не съм винен сноб!" Вариациите на тази реплика, често произнасяна от светски лица в България през последните години,  звучат малко като "не, не, в никакъв случай не съм заразно болен". Жалко е, че никой не събира кураж да каже: "Обичам скъпите вина, защото разбрах, че наистина са по-хубави и... по-престижни. Заразен съм от тази страст и нещата са необратими. Винен сноб съм." Защото в това да си винен сноб всъщност няма нищо лошо. Снобизмът не никне на празно място. Щом има снобизъм, значи има и култура. Впрочем виненият сноб е по-различен от тривиалния светски сноб.

Според тълковните речници снобът (от англ. snob) е човек, който сляпо следва модата и подражава на високите социални кръгове, към които той, поради произхода си, не принадлежи. Думата е съкращение от латинското sine nobilitate (без благородно потекло), което според някои източници било добавяно към имената на отделни (ясно е какви) студенти в Хайделберг през XVIII век. Според друга версия много по-рано в Англия при управлението на лорд протектора Оливър Кромуел един от неговите приближени, сър Уилям Пит-старши, добавил това съкращение към името си, за да демонстрира пълна непричастност към аристокрацията. С течение на времето понятието оформило модерното си значение, а снобите дооформили социалния си облик. Процесът, изглежда, е бил завършен към средата на XIX век, когато Уилям Текери издава своята "Книга за снобите", но снобизмът като вид превзетост и маниерничене никога не е спирал да се развива. Иначе нямаше да има и винен снобизъм.

Всеки винен ентусиаст е обречен да бъде заподозрян в доза снобизъм. Около хубавото вино неизбежно витаят известна маниерност и лека превзетост. Езикът на виното изглежда маниерен и понякога дразнещо отвлечен, поради което и разговорите за него често звучат малко снобски. То има нос, тяло, дължина, обемност, може да е балансирано или с излишна свежест (когато е кисело), може да има продължителен и интригуващо драматичен финал (сякаш е някаква опера), а в ароматите може да има изява на екзотичен плод, сурова дъска, месо, кожа или мокро куче и т.н. Ако човек не знае, че става дума за вино, би помислил, че тече разговор за някакъв звяр. Когато се каже, че виното има и персоналност, това изглежда прекалено и леко озадачава. Да се твърди, че мехурчетата в шампанското Krug звучат в своя тоналност, е идиотска превземка, но дори и в нея има нещо симпатично. Виното, както пише Ортега-и-Гасет, е весело божество и може да понесе доза снобизъм. Дори му отива. Както на сватбената торта й отива да бъде натруфена и кичозна.

Няма да забравя как на една винена вечеря при разливането на доста старо и скъпо бароло, оценено с над 90 точки от Wine Spectator, млада жена на моята маса, след като изслуша с блясък в очите описанието на виното с неговия все още свеж цвят и прекрасно развит нос с тонове на суха роза, шоколад и кафе, с нюанси на тютюн, кожа и трюфел, каза "да, да, точно това е, и баба ми така миришеше". Тя явно харесваше виното и много обичаше баба си, но никога не би могла да стане винен сноб. За старо бароло не се говори така. Особено пред непознати. Ако някое хубаво вино ви напомня за любимата ви баба, запазете оценката за себе си.

Виното е велик комуникатор и това също е причина за снобския му ореол. Не познавам човек, който да си пие най-хубавите вина сам. Виното предразполага към споделяне, към показване, то обича да се говори за него, да го описват, да му се възхищават и да го ласкаят, като търсят подходяща дума за неговите качества, когато наистина ги има. Докато трае този вербален ритуал, то се люлее в чашата и сякаш се подсмихва. Самото вино е сноб. Е, не всяко, но виното с благородно потекло е.

Биографията на винения сноб в България е все още кратка, но с динамично развитие. Този градски типаж се появи преди десетина години и възторжено прегърна вината от Новия свят заради прямотата в плодовите аромати и вкуса. После започна да харесва италиански вина, тъй като са привлекателни и директни  като послание, а от година-две е склонен да оцени и деликатната балансираност на първокласните френски вина. Отпивайки някое елегантно и фино бургундско пино, българският винен сноб вече е готов с мъдра умора в гласа да каже: "Старият свят си е Стар свят."

Ако става дума за събирателен образ, той е по-често мъж на възраст около 40-45 години, образован, интелигентен и вече богат или енергично забогатяващ. По професия може да е адвокат, бизнесмен, банкер, рекламен бос или човек от IT бизнеса. Като поведение е възпитан, изискан, понякога забавен и леко надут светски човек. Тъй като у нас няма аристокрация, още по-малко винена, едни и същи хора се оказват принудени да играят и двете роли – на самозвани винени аристократи и на сноби.

Демонстриран в умерени дози, виненият снобизъм може да мине за нещо ако не очарователно, поне приемливо - стига човек да не занимава прекалено често познатите си с котировките на Chateau Petrus и Chateau Haut Brion на аукционите в "Сотбис" и "Кристис", особено ако не съхранява нито една бутилка от тези вина в мазето на кооперацията, където живее. Със сигурност страна, в която консумацията на ракия и мастика превишава в пъти тази на вино, не е сериозно застрашена от инвазия на винен снобизъм.

Впрочем една от причините за късното развитие на винена култура у нас е липсата на винени сноби. За винарската индустрия виненият сноб е като Свободата, която води народа в известната картина на Дьолакроа. Той носи знамето на прогреса, тъй като е информиран любител и нещо като експерт на обществени начала. Със сигурност маркетинговите отдели на повечето винарски изби мечтаят да направят вината си снобски.

Какво трябва да направи човек, ако иска да стане винен сноб? Първо трябва да си намери компания от вече напреднали винени сноби. Самоподготовката в този случай не дава резултати и не доставя наслада. За година или по-добре за две трябва да опита между 500 и 1000 вина, като числото трябва да обхваща Стария и Новия винен свят и естествено – България. Добре е да се запише на дегустаторски курс, за да поприхване малко техника на говора, но това умение може да се усвои и чрез общуване. Трябва също да прочете малко литература, да изучи сортовете и да посети няколко винарски изби в чужбина. Добре е да следи от време на време някои специализирани медии като Wine Spectator и Wine Advocate. Може да си има любим винен сайт – примерно Wine Anorak. Трябва също да е опитвал някои от френските легенди като Latour, Lafite-Rothschild,  Mouton-Rothschild или Margeaux или поне да е чувал за тях, както и за вина като Petrus, Cheval-Blanc, Romanée-Conti, La Tâche и т.н. Трябва да знае за "Парижкото възмездие" от 1976 и още няколко любопитни събития и после може лекичко да започне да снобее.

Важно е да знае, че истинският винен сноб няма любимо вино. Опитът трябва да го е научил, че достойните за подобна чест вина са прекалено много, но може да има любима страна към актуалния момент. Не е добре да е Франция, защото тя е класическа, а страстта към класиката е демоде. И Новият свят не е подходящ, защото модата му поотмина. Може да е Испания или пък Австрия. Ако харесва Австрия, в разговорите не трябва да се ограничава само с нейните вече твърде популярни грюнери и ризлинги, а да познава и червените като блауфренкиш и санкт лаурент. Ако е опитвал и някой цирфандлер, може да изглежда сякаш знае всичко за Австрия.

Следвайки поривите на винения снобизъм, човек може да хареса виното, да започне да му се наслаждава и да го обикне. Той неизбежно разбира, че това е необятен свят с постоянно променящи се моди и правила. Например правилото, че червените вина вървят с червени меса, а белите - с риба и бели меса. То е старомодно и прилича на транзистор VEF. Висшият пилотаж при винения снобизъм е в нарушаването на старите правила и създаването на нови. Да пиеш десертно вино с пастет от гъши дроб за някои може да изглежда снобско, но е доказано вкусно. Да съчетаеш китайска кухня или суши с подходящо вино е въпрос на въображение, а не само на снобизъм.

Снобът не иска да е като другите, но намира за естествено другите да искат да са като него. Това го ласкае и отегчава едновременно. При виното тази маниерна суетност означава динамика, развитие, търсене на нови вкусове.  

В съвременния свят, както твърди колумбийският теолог Давила, няма висше общество и народ. Има бедно простолюдие и богато простолюдие. Дали пък вкусът към хубавото вино не би могъл да възкреси и нещо добро от стария социален ред?