Да се избере подходящо име за хубаво вино е много деликатна работа. Така твърдят бранд мениджърите с дългогодишен опит в занаята и несъмнено са прави, въпреки че резултатът от техните усилия понякога създава усещането, че май се забавляват, докато кръщават. В което естествено няма нищо лошо. Името винаги е важно, независимо дали е на човек или на вино. Според нумеролозите и разни други окултни специалисти вибрациите в името могат да имат съдбовно значение за всеки човек. Те могат да насочат в щастлива посока или напълно да объркат живота му. Изглежда, това е валидно и при виното, което обяснява настойчивото желание на маркетинговите отдели да търсят щастливи имена, заради които вината да бъдат първо забелязани, а после опитани и по възможност - харесани.

Има най-разнообразни подходи при кръщаването на вино. Най-често, и това е особено характерно за Стария свят, виното следва някакъв топоним, носи името на областта, района или лозето, от което е гроздето. Това е нещо като правило за вината от Бургундия – "Кло Вужо", "Романе – Конти", "Помар", "Кортон", "Кло де муш" са имена на лозови масиви, превърнати с времето в имена на вина с определен стил. Също и "Шамбертен", макар че тук според легендата е замесен човек. Името на това вино се свързва с френския лозар, който пръв е обработвал това лозе. Казвал се Бертен, откъдето е дошло и името Chambertin (от ChampsdeBertin).

В Бордо и Шампан имената може и да не бъдат непременно топоними, а фамилии на собственици и откриватели, както личи от вина като "Мутон Ротшилд", "Лафит Ротшилд", "Дом Периньон", "Рьодерер" или "Вьов Клико". Името може да е метафорично свързано с нещо съвсем отдалечено от света на винотокато италианското "LacrymaChristi"или испанското "SangredeToro" (Бича кръв). Може да звучи дълбокомислено и с иронична монументалност като "OpusOne" на Мондави и Ротшилд или пък аборигенски като австралийското "Yalumba". Може да е шеговито като калифорнийското "CigarVolant" или докоснато от магията на киното като "Копола". Може да е екстравагантно и преднамерено скандално като "ArrogantFrog" ("Наглата жаба"), както някакви винари от Лангедок са кръстили едно от своите вина. Възможностите са практически неограничени и въпреки това при имената на вината има известна закономерност, някаква фонетична обвързаност с културата, към която виното принадлежи. Поради което имената на френските вина най-често звучат по френски, американските и австралийските – английски, италианските – италиански, испанските – испански, гръцките – гръцки, и т.н. Специфичното звучене понякога е валидно дори за отделни винарски области. Красноречив пример са големите тоскански вина. Повечето са със сходни и явно типични за областта имена – "Солая", "Орнелая", "Сасикая", "Тинянело". Звучността на името е част от идентичността и явно фонетиката в случая е допълнителна и внимателно премислена компонента от тероара.

При имената на българските вина през последните десет години това неписано, но установено от практиката правило изглежда необратимо нарушено. Ако човек се вгледа в етикетите им, ще забележи една странна еклектика и дори пълна какофония. Имената се простират нашироко из европейската история и култура, а чисто българското звучене изглежда сякаш все по-грижливо отбягвано. Дори разсеян поглед към рафтовете би очертал няколко ясно изразени културни посоки в търсенето на винени имена. В момента като че ли най-многобройни са вината с английско звучене – "No man’s land", "ReDark", "Winner", "Tower of wine", "One only", "All in One", "Cluster", "Wine Point", "Contemplations", "Question Mark", "Cycle", "First Flight", "Minkov Brothers", "Brandy Cask", "Hunter’s dream". Могат да се добавят още поне десетина имена на изби и вина в подобна стилистика, но едва ли е нужно. Ясно е, че при тези вина, повечето качествени, е търсено вниманието на потребители с вкус към стила "Нов свят".

Не по-малко внушителна е групата на латинските имена – "VillaPonte", "VillaArmira", "Oravinifera", "Castra ??? Rubra", "ViaDiagonalis", "CarpeDiem", "Quantum", "Sensum", "Nimbus", "Enigma","TerraAntika", "TerraVinea", "TerraTangra","Divine", "Nobile", "Nagon", "Maxxima" и това естествено съвсем не са всички. Тук се вписват и вината с гръко-тракийски звук като "Zagreus", "Semela", "Salta", "Orffeus", "Copsa", "Zeyla", "Enira", "Yatrus" и т.н.

Третата ясно обособена група е на френските имена – "Solitaire", "Les Amis", "Les Fleurs", "Les Amandiers", "Cuvée Prestige", "Le cubiste", "Encore", "Rendez-vous", "Cuvee du nord" и др. Тук трябва да се спомене и титлата chateau, с която много нови български изби обичат да се кичат.Ако човек не познава тези вина, би помислил, че при тях е търсена по-скоро стилистиката "Стар свят", но който ги е опитвал, знае, че това не е така. Изборът на име у нас рядко има отношение към стила на виното.

Отделни производители проявяват афинитет към Италия, както личи от имена като "Uniqato", "Vinissimo", "Vitoriano", "Incantesimo" и разбира се "EdoardoMiroglio".

Сред това езиково и културно разностилие чисто българските имена като "Дзиндзифките", "Боровица", "Черга", "Самоток", "Горчивка", "Совата", "Виница", "Телиш", "Търговище", "Мерул" стоят някак самотно. При това българското звучене при качествените вина сякаш съзнателно се избягва. То е запазено за по-тривиалните трапезни вина. Прави впечатление, че ориенталското звучене също се отбягва. Сред малкото изключения е шардонето "Rubayat"на "Винекс Преслав". Трябва да се признае, че името в случая е доста добре уцелено. В тоновете на зряла праскова, мед и свежа сушена кайсия, с които това вино очарова, има чувственост, която лесно се асоциира с поезията на Омар Хаям.

Какво означава еклектиката в имената на българските вина, на какво се дължи и какви последици може да има в по-дългосрочна перспектива? В миналото вината бяха по-лоши, отколкото са сега, но предимно с български имена. Все още е жив споменът за марки като "Manastirsko shushukane", "Voevodsko", "Iskra" и "Nashensko", което мой познат австриец, прекарал част от живота си в България, наричаше "вашенско", или пък "Sophia", което повечето винпроми произвеждаха и постепенно го докараха до съдбата на орташкото магаре. Доза пролетарски интернационализъм имаше в марки като "Eselsmilch","Kadarka", "Вечерний звон", "Медвежая кровь", "Золотой берег" и други подобни.

Разбираемо е желанието на днешните производители да избягат от образа на онези български вина, но дали разностилието води към спасителен бряг? Еклектиката в случая е косвен, но ясен знак, че винарският бранш у нас няма единна визия и обща политика за образа на виното с марка "България". Това впрочем пролича преди две години на конкурса "Българско вино", организиран от списание "Бакхус". Тогава някои участници в дегустационните панели споделиха две неща – едното добро, но другото не съвсем. Доброто е, че винарните могат да правят хубави вина, съпоставими с високи световни образци. Лошото е, че тези вина не очертават собствения характер и типичността на българското вино. У нас хубавите вина отразяват най-често зрелостта на гроздето и личния почерк на технолога, а не уникалността на тероара. Истинските тероарни вина са рядкост, ако не се броят някои къси серии на винарна "Боровица" и "Шато дьо Вал". За много от новите лозя трябва да се изчакат още десетина години, за да се разбере дали могат да родят уникални вина. В тероара има значителна доза хазартност. Повечето производители търсят изява на сорта и дори когато правят качествени вина, те не са уникални, защото могат да се направят на много други места по света. Те са ароматни, загладени, сочни, вкусни и толкова. Нямат собствен облик, може би и поради факта, че нямат собствени имена. Как да има облик нещо, което няма собствено име? На Салона на виното през есента на 2009 Карълайн Гилби представи 12 подбрани от нея български вина и за едно от тях каза, че има типично български вкус. Логичният въпрос, зададен от Маргарит Тодоров, какво точно му е българското, не получи ясен отговор. Д-р Гилби обясни как в младите си години е пила много български вини, които са били много добри за цената си. Явно типичният български вкус е просто с добро съотношение цена – качество.

Не може да се отрече, че част от новите брандове са замислени и изпълнени оригинално. В някои има шеговито намигане, което при продукт като виното може да разчита на пазарна отзивчивост. Сред добрите примери е серията "Contemplations"на "Катаржина естейт". Интригуващ бранд в латинската стилистика е и "CarpeDiem" на същата изба. Този купаж от каберне, мерло, сира и малбек се появи в края на 2009 и малко хора забелязаха, че в етикета му, подобен на криптограма, с латински думи като maecenas, vitae, vino, puros, rutrum, penis, duros и т.н. са вмъкнати и няколко известни имена от българския винен мениджмънт - Philippus Harmandjiun, Her Genovskus и Jaros Agopus. Очакваше се тази промъкната в етикета закачка след време да се разгърне като рекламна игра, но това така и не стана. Явно шегата е останала за вътрешно ползване.

През октомври 2010 "Домейн Бойар" пусна на пазара новата си серия "ArsLonga". Вината бяха представени на бохемско парти в ателиетата на Художествената академия. Докато опитвах барберата, според мен най-интересното вино от серията, си мислех как в близко време може да се очаква и появата на бранд "VitaBrevis". Представих си го като драматичен червен купаж, от който всяка глътка напомня за популярната сентенция, че животът е прекалено кратък, за да се пие лошо вино. Представих си и етикета – скромен, изящно графичен, черно-бял и в стилистиката на класическите вина от Бордо, но вместо лозе или замък на него може да бъде изобразен елегантен каменен гроб с два кипариса отстрани... или плачеща върба за повече динамика в композицията. По принцип кипарисът е често използван мотив при винените етикети, особено в Тоскана, но гроб все още май не е поставян на етикет. Макабрен пасторал с кокетно гробче би бил нещо несъмнено ново в жанра. Може някъде на етикета или контраетикета да се вмъкне средновековният монашески поздрав "Mementomori"(Помни, че си смъртен), както и отговорът "Mementovivere"(Помни, че си жив).

Това между другото. Има още нещо, което българският винен мениджмънт не би трябвало да забравя. Стремежът към оригиналност понякога води до обезличаване, ражда конфекция. Той може успешно да обслужва краткосрочни маркетингови цели, но в дългосрочна перспектива може да се окаже вредоносен. Хубавите български вина, поднесени макар и с ефектни, но все пак тривиални чужди имена, ще стоят на рафта като безотечественици. Те рискуват да се озоват в една малко слугинска роля – нещо като героинята от "Мисия Лондон", която обслужваше еротичните фантазии на средно заможни англичани, гримирана като принцеса Даяна. Българското вино при оптимистично развитие на чуждите пазари рискува трайно да влезе в образа на ерзац с добро качество, който се опитва да изглежда като нещо, което не е и няма как да бъде.А няма и защо.

Глобализацията в модерния свят е логичен и необратим процес, но има сфери, които все по-осезателно намират хоризонт за развитие чрез движение срещу течението, срещу унифициращите енергии. Такива сфери са виното и храната. За slowfoodвече се говори и пише повече, отколкото за fastfood. Търсенето на национална и регионална специфика, на типични и уникални местни вкусове и продукти със собствени имена ще расте. Този процес няма как да подмине българското вино и виненият мениджмънт би трябвало да мисли за това. Трябва да мисли за истински тероарни вина с уникални, произтичащи от почвите и климата вкусове и с "тероарни" имена. Българският език може да ги предложи в изобилие, ако се надникне в речника или в средновековната история на България. Тракийската античност вече изглежда поизхабена за целите на винения маркетинг, но Средновековието все още е девствено и оригиналният звук на хубавото българско вино може да се потърси точно там сред имена на местности, хора и вещи. Към многобройните компоненти на тероара ще трябва да се добави и фонетиката. След като се насити на чуждоезично звучащи имена на български вина, пазарът може да си спомни и латинското Mementopatria. Помни отечеството. То има собствен вкус и глас.