Най-добрите вина от Бордо, реколта 2009, ще се търгуват с около 300% по-скъпо от реколта 2008 и с около 50% по скъпо от впечатляващата реколта 2005, съобщиха през юни специализираните медии. Така бутилка от "Шато Лафит Ротшилд" и "Шато Мутон Ротшилд" ще излиза от избата с цена около 450 евро, а на пазара се очаква цената да достигне около 7500 евро за кашон (12 бутилки). Стреснати сме, обобщиха новината чуждите търговци на вино. Не по-малко стреснати са и българските търговци, но поради други, домашни, причини.

На щандовете в "Метро" български вина, които преди малко повече от година се продаваха по 15-16 лв., сега търпеливо чакат купувачи с цени от 7,99 лв. От началото на кризата спадът в продажбите на бутилирани вина на вътрешния пазар е около 25%, като някои изби са по-слабо засегнати, но при други сривът е по-голям. Ситуацията малко напомня за евангелското пророчество, че който има, още ще му се даде, а който няма, ще му се отнеме и онова, що мисли, че има. В Евангелието това е казано в духовен, а не в материален смисъл, но и пазарът на вино, особено в най-високите ценови сегменти, си има своите духовни измерения.

От какво зависи цената на виното и дали може надеждно и дългосрочно да се прогнозира? За производители и търговци този въпрос е нещо като Хамлетовото To be or not to be. Това е вечна тема, също като любовта в литературата и изкуството.

Както при всеки пазар, и при виното има известни закономерности, но ако човек прекалено много им се довери, рискува да загуби. Впрочем тъкмо това прави бизнеса, а покрай него и живота интересен, макар и не винаги весел.

През 2007 г. американската компания Turrentine Brokerage публикува своя Винен кръг на късмета (Wine Business Wheel of Fortune), от който ясно се вижда, че в ръста и спада на цените има известна цикличност и закономерност. Наблюденията обхващат периода след 1982 г. и от данните става ясно, че през изминалите близо тридесет години спиралата се е завъртяла три пъти. През 1993-1994 и 2006-2007 цените са били най-ниски. В момента растат и се очаква да достигнат пик през 2013 г. Обобщенията, повече или по-малко прецизни, се отнасят за американския пазар.

У нас подобна статистика не е правена и едва ли е възможна поради добре известни причини – трансформациите в бранша през последните 20 години, сивият сектор, домашното винопроизводство, инфлацията. В същото време има ясна тенденция към наместване на пазара, изразена в три основни посоки –

растящо разнообразие, повишено качество и все по-адекватни цени.

Според обща оценка много от най-добрите български вина, които се появиха през последните пет-шест години, са били надценени. От особено значение за оптимизирането на цените е отварянето на българския пазар за вносни вина, което макар и бавно обособи една прослойка от ценители, готови да дадат няколко лева повече за чилийско вино, защото знаят, че ще получат по-добро качество. Инвестициите в нови лозя изпратиха цени от порядъка на 80 - 90 ст. за килограм мерло или каберне по време на гроздобера в миналото - от години то струва около 30 - 40 ст.

Притиснати между вино в пластмасови шишета и конкуренция от Новия свят

Годишната консумация на вино в България е между 30 и 60 млн. л. Данните са колебливи, тъй като няма достатъчно надеждна методика за мониторинг на пазара, както и не е възможно прецизно да се оцени количеството грозде, преработвано в домашни условия. Според  различни източници то е между 20 и 30% от общия обем. Около 40% от продажбите на вътрешния пазар заемат вината на цени между 2 и 5 лв. за литър, често предлагани в причудливи пластмасови шишета.

В средния сегмент (около 50%) са вината с цени между  5 и 8 лв. за бутилка. Това е нишата, в която се конкурират големите винзаводи.

В по-високите ценови категории (10 - 20 лв.) българските вина се конкурират с вносни, при които дори и родолюбиво настроени ценители са склонни да признаят, че откриват по-добро съотношение цена - качество. Както и постоянно качество, каквото българските винарни за жалост невинаги успяват да поддържат.

Спадът на цените е логичен и поради структурата на потреблението в България, където годишно се продават около 30 млн. бутилки. За сравнение - до 1990 г. износът е надхвърлял 400 млн. бутилки, но след 2000 г. продажбите са спаднали в пъти. В Англия, където до 1996 г. са изнасяни над 30 млн., сега се продават около 5 млн. Руският пазар се е свил с над 50%, както и на другите чужди пазари има спад. Това естествено прави вътрешния пазар все по-привлекателен. Средната цена при износа е около 0,75 евро за литър. Вина, които на вътрешния пазар се търгуват за 6-7 лв., често се изнасят за 1,20 - 1,30 евро.

По шест литра вино годишно?

Средната годишна консумация на вино у нас (официално) е около 6 л на човек, което на практика поставя под съмнение разбирането за България като традиционна винена страна. За сравнение в страни като Франция, Испания, Италия и Португалия консумацията е между 40 и 50 л. Дори в традиционно бирената Германия тя е над 20 л, а в спортуваща и въздържателска Америка – над 30 л. На вътрешния пазар виното държи около 8% от продажбите на алкохол като обем и около 14% като стойност (по данни за 2008 г.).

Вносните вина на вътрешния пазар са около 8-9%, като най-голям е делът на Италия – над 60%. Останалата част от тортата си поделят производители от Новия винен свят (Чили, Аржентина, САЩ, Австралия, Нова Зеландия, ЮАР), както и страни като Испания, Франция, Португалия, Австрия и Гърция, внасяща по-скоро колорит на рафтовете. Интересното е, че аудиторията на тези вина, най-често с цени между 10 и 25 лв., макар и бавно, расте. Отделни вносители през последните две години са увеличили портфолиото си с над 30%. Явно профилът на винения консуматор в България се променя и хората, които харесват по-скъпи вина, продължават да ги предпочитат въпреки кризата. Несъмнено процесът е свързан със социалната стратификация в българското общество и ще се развива.

Големите световни вина на българския пазар

Българският пазар произведе и един малък парадокс. Преди две години се оказа, че 200 от 600-те бутилки шардоне "Silhouette" 2003 на престижната калифорнийска изба "Меривейл", предназначени за Европа (115 лв.), са продадени в България. Нека вметнем, че у нас бутилка "О Брион" 1999 може да се намери за около 500 лв., а реколта 1994 за около 600, вероятно защото вносителите все още гъделичкат любопитството на публиката. Което изглежда разбираемо. Все пак хубавото вино е относително достъпен лукс, в който човек може да намери известна утеха, когато другите неща не вървят. Особено когато пазарната конюнктура натиска цените надолу. 

Въпреки това у нас все още няма истински български "вина икони" като "Шато Петрюс", "Латур" и споменатите в началото "Лафит" и "Мутон", които с космическите си цени тревожат сънищата на търговците или дори по-скромни, каквито са някои тоскански легенди с нежни имена като "Солая" и "Орнелая" и "Сасикая" с цени между 100 и 300 евро. Усилията на отделни производители през последните години да заемат тази ниша с вина между 50 и 90 лв. имат по-скоро емоционални, а не пазарни резултати. Впрочем и самата ниша не е само пазарна, но и в голяма степен ментална. Астрономическите цени при най-скъпите вина от Бордо се обясняват не само с несъмнено върховото качество, но и с ограниченото количество. Те са от точно определени неголеми уникални парцели, доказали качествата си през последните 200 или повече години. Освен това времето е напластило и престиж, който допълнително надува цената.  
 
20 долара плащаш за виното, оттам нагоре – за себе си

Това е другият темелен въпрос, който често предизвиква дискусии сред винолюбивите общности. На тази тема са посветени много експерименти и изследвания, често подозирани като манипулативни и пристрастни. През 2008 г. американският винен журналист Робин Голдстейн публикува мащабно изследване, в което над 500 доброволци били поканени да опитат и оценят 540 вина с цени между 1,5 и 150 долара. Резултатите били шокиращи. Оказало се, че средностатистическият консуматор предпочита евтиното вино и цената няма отношение към вкуса. Сто вина с цени под 15 долара били оценени по-високо от десетократно по-скъпите, а евтино шампанско било оценено по-високо от "Дом Периньон".

По същото време друг експеримент, проведен в Калифорнийския технологичен институт, хвърля още малко светлина върху магията на скъпото вино. Участниците дегустирали различни вина, като мозъците им по време на дегустацията били сканирани. Единствената информация, която получавали за виното, била цената. В действителност те опитвали по два пъти едно и също вино, но с различно обявена цена.  Оказало се, че колкото по-скъпо е виното, толкова повече се харесва. Скенерът установил, че етикетът с високата цена възбужда онази част от мозъка, която контролира усещането за удоволствие. 

Хубавото на подобни експерименти е, че събуждат интерес към света на виното и вдигат шум, но без да променят нагласите. Който обича скъпи вина, продължава да ги търси, както и ценителите на евтините продължават да се наслаждават на своя избор.

Със сигурност обаче резултатите от двете изследвания са засилили и бездруго тежките терзания на търговските отдели в избите – да вдигат ли цените или да ги свалят.

Според често цитираната сентенция на барон Филип Ротшилд до 20 долара човек плаща цената на виното, а оттам нагоре плаща собствената си цена. Иначе казано, удоволствието, когато е истинско, няма цена. Но в България по-тънката цена го прави още по-истинско.