Скалист, ефектно извисяващ се хълм, удавен в лозя. Надписи: M.Chapotirer, Paul Jaboulet Aine и пак M.Chapotier го пресичат като графити от предградията. В основата му – железопътна линия, миниатюрна гара. Възрастна жена крачи напред-назад, докато чака влака. Вероятно свикнала с пейзажа, тя не изглежда да го забелязва. Но стотината хектара лозя зад гърба й са онова, което във винения свят често е определяно като духовен храм на сирата. Ермитаж. Една цяла апелация на източния бряг на Рона, която през вековете е давала най-скъпото вино на Франция, може да бъде обхваната с поглед от нейния перон.

Този хълм сам по себе си спокойно може изчерпа класическа представа днес за най-добрите вина в стил "Стар свят". Сложни, елегантни и създавани, за да отлежават в избите до над 40 години, това са онези вина, които се наливат от прашни шишета и се пият празнично, защото всяка глътка от тях е откритие.

Съвременната им слава започва още от Луи XIII, който при посещение в района през 1642 г. опитва виното на Ермитаж и веднага след това го превръща във Вино на кралския двор. От това решение е облагодетелстван най-вече неговият наследник Луи XIV, който става монарх на Франция само година по-късно и остава на трона до смъртта си през 1715 г. - седемдесет и две години, през по-голямата част от които Краля-Слънце успява да се наслаждава на откритието на баща си. В историята е останала пратка от 200 касетки вино, които той изпраща на Чарлз Втори в Англия, за да му представи най-доброто от Франция: Ермитаж, шампанско и бургундско вино. Увлечението по тази апелация успява да зарази и руския императорски двор.
По-късно, през XIX в., виното от Ермитаж е ползвано, за да подобрява най-добрите вина на Бордо (Шато Лафит, Шато Марго) и Шато ньоф дю пап. Това вече не се случва, донякъде за съжаление на последните, тъй като, както виненият критик Робърт Паркър обобщава, "по своето богатство, сложност и елегантност Ермитаж остава ненадминат".

"Това е изключителен тероар, казва Лизон Роде, която работи за М.Chapoutier, най-големия собственик на лозя на хълма. Лявата половина е гранит като района на Рона. Дава на виното свежест и минералност. Обърната е на юг. Дясната половина обаче е с алувиални почви и е със същия произход като Алпите. В гънката, където тези две части се срещат, почвата е смесена. Отгоре пък възвишението е като в Шато ньоф, каменисто. Във въздуха има често високо съдържание на вода, което обаче се пресушава добре от мистрала – вятъра по Рона. Всичко това прави тероара комплексен до невъзможност."

Хълмът се издига до височина от 300 м и побира общо около 130 хектара лозя. От тях 35 принадлежат на Шапотие, 20 са притежавани от Jaboulet и останалите са на по-малки собственици – Marc Sorrel, внасяния в България Guigal, Jean-Louis Chave и други.

Единственото червено грозде, отглеждано тук, е сира. Ермитаж до такава степен е символ на най-добрия израз за този сорт, че в Австралия поколения винари го наричат с неговото име. Едно от най-големите австралийски вина например, Penfold Grange, до 1989 г. носи етикета Penfold Grange Hermitage, като последното означава преобладаващото съдържание на сира в бутилката.

Но дори на скромните 130 хектара сирата в Ермитаж дава големи вариации. Това е причина много от винарите да правят бленда от различни участъци по хълма, за да постигнат изразителен за тероара букет. За Шапотие това е Monier de la Sizeranne, assemblage de terroir. Реколта 2007 г. вече е с богат, вълнуващ кадифен нос, в който буквално експлодират аромати на червен плод, конфи, пипер, пачули. Тялото – меко и свежо, е вече обло, с изразена минералност и силни танини, които подсказват за потенциала, характерен за апелацията.
"Вината обикновено са добри и три години след реколтата, но са толкова по-впечатляващи десет години по-късно, че е загуба да бъдат пити бързо", отбелязва Лизон Роде. Подобно на тези в Шато ньоф дьо пап, също стареещи по великолепен начин, понякога те се затварят между петата и осмата година. Разбира се, зависи от купажа и реколтата, но уайнмейкърите ги насочват към обичайното стареене, така че да са в своя пик между десетата и двайсет и петата година след реколтата си. Или отвъд.

"Това вино например е отлично с дивеч или парче телешко с високо качество, - съчетано с гъши дроб, резен трюфел, с най-добрите малки картофки, които намериш на пазара, или пък с кестени. Сос на основата на вино би бил също прекрасно съчетаем." Подробните обяснения на Лизон Роде са любопитно надникване как най-добрите френски винари мислят за своите вина – като висша форма на изкуство, но не и като самоцел. Водеща е мисълта как точно те ще стоят на масата.

От друга страна, що се отнася до вината от Ермитаж, тяхното гурме приложение не е единственото качество, възпявано от винените поети. Думата, която много често се завърта в определенията им, е "секси".  Южният, леко магически и изкусителен вкус, който говори за коне, езда, кърваво месо, топли, влажни нощи и дъжд по нагорещени от слънцето пръст и камъни, често предизвиква отдалечени от яденето асоциации. Английският винен автор Джордж Сейнтсбъри е цитиран да казва например, че това е най-мъжественото вино, което някога е опитвал. Робърт Паркър се ограничава да го описва като "един от най-екзотичните, опушени, секси стилове сира. Виното е гъвкаво, пищно оформено и по-смело и флиртуващо от вината от други лозя". (Описанието се отнася до няколкото хектара на Ермитаж, наричани Меал и е цитирано от Синтия Хърли, един авантюристичен и дързък изследовател на френските вина).
Освен завъртащи главата червени вина, от лозята на Ермитаж излизат и бели. Не по-малко запомнящи се. Hermitage Blanc се прави от два сорта – марсан и русан. Те е разрешено да се добавят в количество до 15% и в червените вина, но малцина производители днес практикуват това. Марсан е по-разпространеният сорт, с ясно открояващ се характер – по-скоро мощен, отколкото фин. На него винарите отдават богатата, тежка, почти мазна структура на белите вина от апелацията и ванилената сладост в носа.

Русан е по-деликатният и по-малко отглеждан сорт, който с ароматите си на жълти плодове - дюля, праскови, с медените си тонове и често цитрусовата си свежест дава хармонично и много сложно съчетание с марсана. От една страна, мазнотата на структурата получава своето отлично преливане в медените аромати, от друга – виното се запазва свежо в цялата си пищна тежест.
Hermitage Blanc не е обичайното бяло вино. Той е мощен и гладък без да е дъбов, и цветистите или плодови аромати в носа му идват след първоначално усещане за сладост и обем. Той по-скоро притежава някои от характеристиките на десертните вина, но фино и елегантно вплетени в характера му на класно сухо вино. Chante Alouette на M.Chapotier е считано за един от най-добрите образци – реколта 2007, направено само от марсан, е с помитащ, блажено летен нос на мед, жълти цветя, риган, акация. На плодове – кайсии, дюля, почти сиропирани в своя сладък сок. След този сложен, мощен нос идва плътно, обло и меко тяло, с добра киселинност и дълго поддържан плодов финал.

Според Лизон Роде плътността на това вино го прави отлично както за аперитив, така и с фуа гра, дори комбиниран с по-острия вкус на чътни, с миди Сен Жак, омари или раци със сметанов сос с къри или шафран, а също и с бели меса.

Още едно вино, считано за равностойно на класиката на Шапотие Шант Алует, е Hermitage Blanc на Jean-Louis Chave. С високоалкохолно съдържание, с почти мазно богата структура и сложни, нетипични, землисти носове, тези вина са смятани за изключително добър израз на своя тероар. Американката Керън Макнийл, друг интересен винен автор, ги определя като "масивни вина с вълни от аромати така дръзки, че почти изглеждат като мазки в импресионистична картина" и добавя, че с тях човек сякаш "поема глътки от самия тероар".

В добавка, белият Ермитаж е сред малкото бели вина, произвеждани по света, които имат способността да стареят добре. Всъщност по-скоро по подобие на едно по-сериозно червено вино, те е по-добре да отлежават пет години, преди да се пият, и остават в своя пик за период между десет и двайсет години.

Изобщо, ако вината на Ермитаж имат някакъв недостатък, това е тяхната цена. Класиките са от 50 евро нагоре за бутилка, купена в избата, и по-добрите реколти от последните 15 години достигат до над 1500 евро в ресторантите. Една от причините за тези шеметни нива е нищожното количество, произвеждано от апелацията. Общо лозята й са 130 хектара – за сравнение само "Катаржина" в България притежава близо три пъти повече, 365 хектара. Към това се добавят и неизбежен ръчен гроздобер и нисък среден добив. По-старите лози, на възраст от 80 години например, се използват за вина от едно лозе, Single Vinyard, и дават не повече от 15-20 хектолитъра на хектар.

Цената се покачва допълнително и от придържането към биодинамично фермерство. За M.Chapotier последното е норма от 1989 г., когато винарната придобива лозята на хълма, и първата сертифицирана като биодинамична реколта е едва десет години по-късно, през 1999 г. Но продължителната и сложна работа се отразява във видимо по-добра експресивност на тероара във вината.

Продавани на кралските дворове на Европа, вината на Ермитаж постепенно като че са си присвоили част от преклонението, отдавано през вековете на монарсите. Ако следващата по скъпоценност апелация, Кот-Роти, е наричана "Кралицата на Северна Рона", Ермитаж е определян като "Краля". Щастливата отлика на този крал в бутилка от монарха от плът и кръв е, че Френската революция не го е детронирала. Точно обратното, с времето като че короната му засиява все по-ярко.