"Там доскоро е било доста опасно, но природата и хората са интересни и това ме привлича", започна разказа си той и веднага спечели симпатиите ми, както и на целия ни екип, защото именно такива дръзки хора с буден, авантюристичен дух е най-зареждащо да срещаш. "Там не те заплашва убийство, просто до преди няколко години са ти взимали джипа и оставяли пеша. Иначе нищо лошо не е могло да ти се случи, ако си гладен ще те нахранят, но са си присвоявали всичко ценно. Надявам се да успея да намеря местен водач, защото иначе е по-сложно. Почти няма пътища. А в Йемен за сигурност трябваше да ме съпровожда втори джип с картечница...

Изтокът ли е вашата посока?
Не само - изток, но и запад, север, юг... Това, което истински ме влече е да пия вода направо от извора. Затова обичам и истинските вина, истинските места, истинските хора. В някои човешки очи можеш да видиш всичко, можеш да надникнеш през вековете. Такива хора има навсякъде по света, но като че ли най-често ги срещаш там, където технологията, парите и манипулацията още не са навлезли.
Така е и с виното. Имам вкус към големите вина - една мистерия и произведение на изкуството. Направени са от хора с ум и сърце и то на не случайна земя, свързана със съответната лоза и климат. Всичко е точно и става истинско.

Какво значи истинско?
Всяко нещо да е на мястото си. Една лоза вирее прекрасно на определена земя при даден климат. В този триъгълник се намесва човека със своя опит, за да извлече божествения сок. И отново триъгълник - киселинност, алкохол и танин в равновесие, довеждат виното до тази хармония, която ни дава усещането за истина. Става чудото. То не се обяснява, защото ни надминава. Голямото вино ни надминава. Нямам нищо против тези от новия свят. Между тях разбира се има и прекрасни примери, вероятно точно по този начин уцелени - точните хора, попаднали на точното кътче земя в Калифорния или все едно къде, имат ноу-хау да го направят и се получава голямо вино. Но наричам всички останали макдоналди, защото това са вина, които търсят да се харесат на широката публика. А популярният вкус всъщност е липса на специфичен вкус или вкус, наложен като модерен. Както е с бързите сандвичи: те са направени, за да възбуждат апетита, да поискаме втори и бизнесът да върви. Голяма част от икономиката се базира точно на тази консумация.

Дефинирайте "голям".
Големият цигулар, усвоил всички техники, изважда музиката, която е в него. Същото е и с виното - духът и материята се сливат. Говорим за изкуство, а то ни променя. След докосване до голямо вино ставате различни.

Всеки който прави вино вярва, че именно неговото е най-голямото.
Той вярва, защото това го ласкае да бъде някой. Но нека да го кажем: голямото вино е елитарен продукт. Правя само уточнението, че говорим за истинско вино. За съжаление, мога да ви кажа от моя опит, че сред елитарните французи има мнозина, които пият вино по традиция без да го разбират. Но кой може да стигне хубавото, голямото вино? А кой може да разбере Ван Гог, Бах, Дюк Елингтън... Милиони хора влизат в музеите на Париж без да видят нищо. Но казват "бях в Лувъра..." По същия начин човек, който има пари може да си позволи голямо вино, което не значи, че го е разбрал.

Вие самият как разпознавате едно вино като голямо? Какво пише на дъното на чашата с такова вино?
Ако говорим за моята чувствителност, да си призная, да я развия ми отне години. Става с много труд, но и с онази база, с която идвате на този свят. Пак ще си послужа с пример: има много хора, които притежават добър слух и стават пианисти, но оттам започва истинската работа. Работят денонощно, за да станат много добри. Ако човек усеща, че има хубав вкус, трябва да го развива. За съжаление, от петте сетива именно вкусът и обонянието ни са най-слабо развити.

Колко години ви отне на вас, за да развиете своята чувствителност?
Петдесет! В момента съм на 56. На шестгодишна възраст започнах да си задавам въпроси. Може да се каже, че бях загубен от собствената си поливалентност, не знаех какво искам. И то в една страна като тогавашна България, където трудно можехме да си позволяваме фантазии и реализация. Ако желаех да стана писател, психолог или астрофизик например, може би животът ми щеше да протече по друг начин. Не можех да си позволя да летя, да опитвам, да търся свободно, да изявя себе си. Затова излязох от България: да бъда свободен, да намеря истинското в себе си и в света.

Как напуснахте България?
Напуснах страната през 1983 г., след като 10 години бях инженер и накрая дори началник отдел "Рентгенова апаратура" в Медицинска академия. Моят дядо беше известен историк и като дете ми разказваше истории за Александър Велики, за Цезар, за Вавилон, за Египет. Баща ми пък беше голям лекар - той е от градителите на  кардиологията в България. Живеех в среда на възрастни хора, бях дете и възрастен едновременно, какъвто съм и сега. Мисля, че точно тогава разбрах какво е да пиеш вода от извора. Придобих вкус към качеството. Станах инженер, защото трябваше да имам аполитична професия. Предпочитах да се занимавам например с физика, но нямаше да ме приемат - в тази специалност не можеше всеки да влезе. Така беше в комунизма. Тогава България и Източна Европа загубиха много ценности. Беше тежък период за страна ни, но това е дълга тема. Тези от нас оцелели тук, които имахме интелектуалната способност, духовност и фантазия как да живеем, правехме театър пред властта, живеехме съвършено индивидуално и правехме каквото искаме, доколкото беше възможно.

Това е моят случай. Бях щастлив, защото в тези трудни периоди намирах начин и време да играя тенис, да плувам, карах ски. Бяхме ски-алпинисти, правехме карти на планините, това ни забавляваше. Бях щастлив да пресека Витоша, Рила и Пирин, за да стигна до Мелник. На Мусала направихме лифт до космичната станция и в петък по обяд отивах там, където карахме ски на прожектори, на луна, на изгреви, на залези - никъде другаде не съм имал подобно изживяване. Това заздрави тялото и духа ми, което ми помогна в трудните моменти, които съм имал. Използвахме най-доброто от България, а тя е страна с чудесна природа. Първата ми стратегия след като завърших следването беше да имам достатъчно свободно време, за да разбера защо живея. Работех до обяд и останалата част от деня посвещавах на себе си. За мен времето за свободно търсене е от огромно значение.

Когато напуснах България, продължих със същата тактика. Имах време да се връщам често. Държа на корените си и смятам, че всеки, който ги реже е нещастен. Такива съм виждал много по света. В Нова Зеландия има българи, които наричам "пресъхнали", които дори не могат да измерят колко са нещастни.

Човек трябва да се храни със соковете на миналото си, за да върви напред. Има една чудесна книга от Цветан Тодоров - известен социолог във Франция - за човека, напуснал страната си. Отиваш някъде, живееш там и за да успееш, трябва да хванеш кодовете на чуждата страна. Научаваш как се живее, научаваш езика им, успяваш. Но в същото време на гърба си носиш твоята родина, което е богатство. Към нея добавяш други държави и ставаш по-богат от тези, с които живееш - осъден си да продължаваш само напред. В един момент това гонене напред ме уплаши, опитах се да уловя настоящия момент и така дойде ред на фотографията. Рисуваш със светлината, както и свободата да откриеш мига. В тази луда надпревара с времето се научих да спирам, за да закова изплъзващото се настояще. В моя случай това са досега 20-25 страни, в които съм снимал и съм взел по нещичко от всяка. Например, за да стане снимка в Китай трябва да се слея с китаеца. Това ме разчупва, изтрива егото, изостря чувствителността.

А как започнахте да се занимавате с вино?
Няма нищо случайно. Най-близкият ми приятел - Върбан Калянджиев, падна и загина в пропастта на Баеви дупки в Пирин. Той беше потомствен технолог на избата в Долна баня и много пъти споделяхме желанието си да заминем свободни по света. Той искаше да се занимаваме с  вино. Така и стана. Бях във Франция, когато се появи един българин със същите сини очи като него. Заведе ме в Бургундия, в Clos Vougeot (Кло Вужо) и ме представи на шефа си. Не можах да откажа, защото в търговията с вино си практически свободен, нямаш никого на главата, печелиш добре. Отново свободен човек!

Това се случи преди 20 години, през 1987, когато не знаех нищо за виното. Сложиха ме на един щанд на най-големия им салон за вино и ми казаха: "Започвай да продаваш!". Паднах от небето. Вълнувах се, ръцете ми трепереха, дойде един човек, който искаше да опита няколко вина. Признах му честно: "Вие ще ми обясните, защото знаете за виното повече от мен". Той купи шест бутилки, което е нищо, но аз се преборих, три пъти преписвах фактурата, бях сложил индигото от обратната страна. Така научих най-много за виното първо от клиентите си, после записах курсове по енология. Навлязох във винения свят, продавах стотици бутилки, имах какви ли не клиенти, израснах като VRP - статут, който ми позволяваше да продавам вино, където реша във Франция, по начин, който избера. Това беше началото. Французите му казват dans le charbon, тоест във въглищата, или там долу в мината... Но за мен по-важно беше да разполагам с времето си.    

Имаше големи деликатесни, ловни и антикварни салони, където предлагах големи бургундски вина. Продавах стотици бутилки.
След години вече имах собствен щанд и на тях. Бях започнал с чантичка по улиците на Париж, за да стигна до тези престижни места. Станах безпогрешен психолог, развих силен нюх къде да вляза, дали един човек ми губи времето или наистина мога да му предложа услугите си и да му продам вино. За съжаление се оказа, че съм хванал края на периода във Франция, когато от вино се печелеше много. Периода, когато търговецът и купувачът изграждаха лични отношения.

Днес търговията с вино е много по-изострена. От носталгия към тази епоха дойде идеята за "Винекселанс". Разликата между нашата фирма и останалите, че ние не искаме непременно и на всяка цена да печелим. Даваме от себе си много любов към виното. Смятаме дори, че продаваме култура. А когато човекът срещу нас усети в тази култура качество, добрият резултат е неминуем. Може би и точно това липсва в България - професионализъм и качество.
Нашият късмет - моят и на Яна (Яна Петкова, съдружник на Иван Пастухов в бизнеса с вино в България и собственик на сайта vinoto.com - бел. ред.) - е, че се намерихме. Успехите и грешките ни в нелесния български пазар ни помагат да растем.

Къде би могла да бъде грешката на един търговец на вино?
Тук отиваме твърде далече, но все пак: не всички вина на Бургундия са с високо качество, което е тънката част на търговията в тази област. Там има такова разнообразие, че самият французин е объркан. Има много propriétaires (собственици), които притежават изби, но не правят вино. Виното го прави éleveur (човекът, който го отглежда), а го продава négociant. Откъде негосианът взима вината си всяка реколта, кой го консултира, с кои елвьори работи - си е негов проблем. Но репутацията му се гради на това, че той, да кажем, винаги продава добри вина. И тук идва моята задача: да ги определя и продам на крайния клиент, на когото познавам вкуса.

Знам, че този човек обича по-сложни вина и идва да си купи примерно същия Chassagne както миналата реколта, но аз знам, че тази година не е толкова добра и му казвам: "Знам, че искате виното да отлежава, но тази реколта не е за вас". А на друг ще кажа: "Искате да го пиете бързо - това е вашето вино. Тази година е трудна, но виното е по ваш вкус, ще се развие бързо и можете да го пиете сега."
Отначало беше трудно да позная по походката на клиента, по носа, по врата, по обувките или по часовника какво вино обича. Сега просто го виждам и знам, че трябва да му предложа Pommard и той наистина е за Pommard! Е, това е Франция.