Като ценител на виното от доста години вече има едно нещо, което ме обърква. Защо при всичкия този шум около виното и писане за него, се отделя много повече внимание на червените, отколкото на белите вина?

Не винаги е било така. Читателите, които имат (хм) моя опит, ще си спомнят бума на белите вина в края на седемдесетте и началото на осемдесетте, когато шардонето беше на върха. Тогава продукцията от малкото количество засадено шардоне беше преувеличена, в някои случай почти безкрайно, с вина от всякакви други бели сортове, достъпни по онова време: томпсън без семки и френски коломбар в Калифорния, шенин блан в Южна Африка и всички възможни сортове в Австралия, предназначени за стафиди, а не за ферментация.

След това бумът на белите вина без съмнение се превърна в бум на червените и производителите се втурнаха да садят нови и модни червени сортове. Първо каберне совиньон, след това шираз, а после цяла плеяда от по-екзотични лозя. В резултат на това обаче в много региони настъпи недостиг на грозде за бели вина, защото през цялото това време – независимо от всичките винени рубрики, вестници, списания и съобщения, посветени основно на червените – търсенето на бяло вино си беше изключително устойчиво.

Дори американците, които в най-голяма степен от всички нации бяха бомбардирани с посланието "Червеното вино е здравословно!", останаха забележително верни към бялото. Едва от 2004 продажбите на червено вино започнаха да изпреварват тези на бялото, като дори и днес едва съвсем малко повече от четири бутилки на всеки 10, продадени в САЩ, съдържат червено вино. (Белият зинфандел е явлението, което допринася за почти две бутилки от всеки 10).

На един друг важен пазар на световни вина, Великобритания, белите превъзхождат по продажби червените значително. Както  разбира се винаги се е случвало и в другия голям европейски вносител – Германия. Независимо от истеричното засаждане на червени сортове в Австралия, австралийците все още консумират далеч повече бели, отколкото червени вина. Забележително е, че картината в Южна Африка изглежда почти същата.

Въпреки това един анализ на литературата, посветена на виното, може да ни внуши, че живеем на място, където се пие червено вино. Дали е така, поради това че бялото вино е в известен смисъл скучно, че е предназначено за масовия пазар и с това е недостойно за вниманието на пишещите по темата и на всеотдайните винени почитатели?

Със сигурност не! Съществува огромен брой от невероятно скучни, предназначени за масовия пазар червени вина, а същевременно има също толкова великолепни бели вина, които по мое мнение са силно пренебрегнати в сравнение с червените. Опитът ми показва, че тази картина е отразена в любителските изби. Любителите са обсипвани от всички страни със съвети какви червени вина да купуват и като цяло офертите за червено вино са повече отколкото за бяло вино. Така резултатът клони в полза на колекциите с преобладаващи червени вина, което  не отговаря на пропорциите при консумацията. За белите вина е по-обичайно да се купуват набързо и без проучване.

Вярно е, че по принцип червените, за разлика от белите вина, се нуждаят от повече време за стареене и затова вероятно има смисъл  в колекциите да има повече от първите.  Но в повечето колекции, които познавам, те са между 80 и 90 процента, без значение че са притежавани от хора, които пият и сервират едва не повече от 60 процента червено вино.

Това положение става още по-странно, когато вземем предвид еволюцията на вкуса ни към храната. Традиционните храни, съответстващи на червените вина (големи парчета месо) според мен са в дълбоко отстъпление. Повечето от нас вече се хранят с по-леки храни, с повече риба, зеленчуци, салати и с по-подправени ястия. Никое от тях не е естествен партньор за червени вина с плътно тяло и много танини, които иначе толкова привличат вниманието на винените критици и ценители.  Междувременно все повече и повече авторитети препоръчват бяло, а не червено вино за съчетаване със сирена.

Със сигурност има и още една причина, поради която би следвало да насочим вниманието си към алтернативи на силните и тежки червени вина – дребният факт на глобалното затопляне. Не знам за вас, но в продължение на дълги месеци всяка година моите предпочитания се насочват встрани от тежките червените вина към такива, които могат да ми предложат повече свежест и които по възможност позволяват да бъдат охладени, за да могат след това да охладят и мен.

Убедена съм, че това е фактор и за третия винен бум, на който съм била свидетел досега – модата на розето, много ясно видима през последните две години в моята родна Великобритания, където розовото вино в момента съставлява осем процента от всички продажби (в продължение на години то си вървеше кротко с по-малко от три процента). Виждам също така реална възможност за по-леките червени вина, които в горещо време могат да се сервират охладени, носейки по този начин характерното за тях удоволствие.

И все пак основната ми цел тук е да посоча отново качествата на бялото. Ще се огранича до белите сухи; десертните вина са една отделна, изящна, макар и подценявана тема. Сухото бяло сухо вино може да бъде във всяко отношение също толкова сериозно, колкото и червеното. Винаги съм се чудила например, защо чашите за бяло вино традиционно са по-малки от тези за червено, при условие че много бели вина с плътно тяло печелят от аерацията също толкова, колкото и червените. Всъщност аз често декантирам бели вина и смятам, че те изглеждат в декантера много по-красиво - златисти и искрящи - в сравнение с тъмните и непрогледни червени.

Много от белите вина също заслужават място в избите. Едва ли е необходимо да изнасям лекции на австралийците за чудодейните промени в един хънтър семийон например, след като е отлежал в бутилка около осем години. Бялото бургундско винаги е било добър кандидат за стареене в бутилки: спомням си две бутилки Монтраше от XIX век, които би следвало да послужат за пример на днешните производители на бяло бургундско да правят също толкова плътни, богати и предразположени към стареене вина, каквито са правели тогава.

Истина е, че за известно време забележителният прогрес в качеството на средната категория червени вина в Кот д’Ор не отговаряше на подобен напредък при белите, но и тук улавям огромна промяна. Тя вероятно е продиктувана от натиска на производителите от Мекон (Mâcon) на юг, където средното качество на вина като Pouilly Fuissé и дори на някои от белите от Мекон се повиши забележително през последните години. Ето още една причина в бъдеще да се слагат за отлежаване най-добрите Мюрсо (Meursaults) както и различни Монтраше.

Още добри новини за любителите на бялото вино са и забележимото повишаване на качеството при практически всички френски бели вина, дори и в региони, които не се асоциират веднага с тях, например долината на Рона и Бордо. Последните две-три реколти вина Шатоньоф-дьо-Пап, белите  Вакейра (Vacqueyras) и дори някои бели от Кот дю Рон, сякаш са придобили нов живот, а най-стойностните сред тях могат да се окажат по-добри дори от средното бяло бургундско. Също и в Бордо най-добрите бели Песак-Леонян, отлежалите в дъб купажи на совиньон блан и семийон, в момента са превъзходни вина по всички стандарти – особено реколти 2004 и 2006. Новото увлечение в Лоара е сухият шенин – там той дава богати бели вина с плътно тяло, направени от грозде, което някога беше предназначено за сладките Анжу, Сомюр и Вувре. Тази тенденция се проявява и в Токай, Унгария, където последната мода е сухият фурминт.

Идва ред на Италия. Ясно е: в общи линии Италия, както Франция и Испания, е страна на червеното вино, но за мен най-вълнуващият феномен напоследък в това отношение си остава революцията в производството на бели вина. В момента е изключително лесно да се намерят фантастични плодови, предизвикателни и завладяващи бели вина като вердикио, соаве и много други сортове и купажи от Фриули и Алто Адидже.

Даже Испания и Португалия стават все по-ориентирани към белите вина, а още дори не съм споменала за завръщането на ризлинга. Както в Европа така и извън нея, бялата революция е поведена. Ще бъде глупаво да я игнорираме.
Повече за виното можете да прочетете на: http://www.jancisrobinson.com