Трудно е да се пише без щедра щипка възторг за тази напитка, която сякаш нашепва за топли южни нощи, едри звезди и карминени устни. Поне такава е официалната представа за питието, не за друго, а защото мохито е може би най-кубинският от всички коктейли. Без това да обижда почитателите на дайкири и "Куба либре", разбира се.

За това обаче как е станало така, че в една чаша са се събрали заедно нежните ментови листенца, лаймът, сиропът от захарна тръстика, содата и вездесъщият кубински ром има доста версии. Една от най-разпространените е, че коктейлът е изобретение на робите, работещи в кубинските плантации за захарна тръстика през късния XIX век. Не е много ясно докъде тя повтаря историята на дайкири, който пък е коктейл от ром и сок от лайм. Според историците дайкири бил измислен от инженери, работещи на едноименния плаж близо до Сантяго де Куба. А като допълним това, че според някои други източници най-свързаната с Куба личност след Че и Кастро - Хемингуей, обичал първо дайкири и веднага след това, като номер две - мохито, ясно е, че има някакво базисно преплитане на двете напитки.

Другата, доста по-разпространена и далеч по-романтична версия за произхода на коктейла засяга две емблематични имена в Карибския басейн. Първото е на пиратът Франсис Дрейк, а второто - на може би най-прочутия пиратски остров там - Исла де пинос. Историята? През 1578 Дрейк пристига на острова с боровете (тоест Исла де пинос). В една местна кръчма той си доставял удоволствието да пие счукани листенца от мента, смесени с местната ракия, предшественик на днешния ром, и няколко капки лимонов сок. В негова чест нарекли напитката ел драке, от Дрейк (което също значи и драка, съответно).

По-късно нежно го прекръстили на ел дракесито и така бил известен до началото на XX век, когато дошло времето на добрия кубински ром. Легендата продължава да разказва, че по това време собствениците на любимата кръчма на Хемингуей - "Бодегита дел Медио", създали подобрената версия, като добавили в коктейла нерафинирана тръстикова захар и сода. Именно те дали и новото му име - мохито.

Според трети пък мохито е изобретено едва през 30-те години на XX век. Като родно място посочват лоби бара на хотел "Севиля" в Хавана, където по време на сухия режим било пълно с американци. Кубинците искали да пият нещо твърде специфично, носещо тяхната национална идентичност, и така да се разграничат и... изобретили мохито. Изобщо всяка версия си има своите достойнства, но коя е по-автентичната оставяме на вас да прецените...

Африканските роби във всеки случай имат някаква минимална намеса в коктейла, ако не с друго, то поне с произхода на името му. Мохито е умалително от мохо, а самата дума мохо най-вероятно е с камерунски корен. За афроамериканците това означава магия или вуду амулет. На испански пък мохо значи влажен, а още е и думата за мъх. Мохо е името и на един много лют сос от Канарските острови, който местните приготвят с чили, чесън, пипер, кимион, олио и оцет, а мохе изобщо значи сос. Впрочем без някаква определена връзка, но все пак като информация - в момента италианският режисьор Стефано Бруно снима филм, чието заглавие е "Мохито" и скоро ще бъде по екраните.

И последно уточнение, гигантски важно за страстните почитатели на мохито, е, че листенцата, с които се прави, всъщност не са точно мента. Разликата е много фина, като, да кажем, между джоджена и ментата. При всички положения са от едно семейство. Точното название на билката е hyerbabuena, буквално означава добра трева и е досущ като мента, но още по-люта. Според кубинците традиционният начин за приготвяне на мохито е следният: първо се намачкват листата на йербабуена със захарта (или сиропа от захарна тръстика, но най-добре с влажна кафява захар) и сока на 1/2 лимон, после се добавят ледът, газираната вода, другата част от лайма, нарязан на парченца, и бял кубинска ром...