Винаги, когато пътувам из Тракийската низина, района на Пловдив и Родопите, ми правят впечатление асмите в градините пред къщите. Много са красиви и създават едно чувство за уют, но освен това навяват мисли за вино и въобще за много приятни неща. Между другото, когато пристигнах, тези асми пред къщите представляваха най-средиземноморския образ у мен за България. По принцип нямах чувството, че съм дошла на юг и когато пред мен изникнаха тези гледки, ми се сториха много познати и близки.

Как решихте да дойдете в България?
Бих казала, че беше стечение на обстоятелствата. Но щастливо стечение. От една страна бе желанието ми да дойда, а от друга просто имах късмет и нещата се стекоха по най-приятния начин. Истината е, че това бе първият ми избор от потенциалните възможности тогава. Привлече ме и идеята, че България е в Източна Европа, а вече имах някаква представа за тази част на континента от престоя ми в Естония. Разбира се, давах си сметка, че ще бъде много по-различно, но важното за мен бе именно промяната и различното. Общото между двете страни е историята през последните 50 години. Отговорите на въпросите са различни, но предизвикателствата са еднакви.

За мен бе много вълнуващо да работя в Естония и затова ми се искаше отново да съм в страна, на която й предстои да се присъедини към ЕС. Просто ми харесва тази част на Европа и очакванията ми тук се потвърдиха. България се намира на истински кръстопът и в течение на времето са се натрупали много различни слоеве. Те обаче са в дълбочина и не винаги се вижда всичко. Понякога трябва да поровиш... Мога да го сравня с пъзел, който трябва да наредиш. Действително си мисля, че трябва известно време, за да разбереш комплексността на България, но именно тази комплексност придава дълбочината.

Знаехте ли нещо за България преди да пристигнете?
Като че ли се бях объркала малко с представата ми за юга и бях пренебрегнала идеята за планините. Нямах реална представа за България и, може да звучи малко глупаво, но в няколкото книги, които прочетох за страната, не се споменаваше нещо особено за планините. Говореше се за Черно море, за София, за виното... Едва когато кацахме със самолета, забелязах заснежения връх на Витоша. А това се случи през юни! Когато малко след това се върнах в Париж, попитах: "Защо никой не ми каза, че до София има планина?" Казвала съм си често, че на България й липсват образи.

На София също й липсва някакъв символ. Всички големи градове по света си имат: операта в Сидни, Айфеловата кула в Париж и т.н. Вярно, че понякога софиянците ми казват: "имаме си "Св. Ал. Невски". Да, но катедрали има на много други места и "Св. Ал. Невски" не олицетворява специфичното на София, както например планината Витоша. Мисля, че за вбъдеще трябва спокойно да се помисли как да се подчертае смисълът на Витоша като символ на София. Според мен покрай все по-засиления интерес към устойчивото развитие и околната среда Витоша ще се превърне в истинския символ на столицата.

Интересно е дали има нещо шокиращо за човек като вас, който идва от Франция в България. Независимо дали става дума за отношението на хората, ресторантите, или въобще за живота...
Съвсем не. Разбира се, трябва да правим разграничение между различните нива. Не мога да не отбележа обаче, че най-близкото за французите, които идват в България, е кулинарията и виното, въобще l'art de vivre. Имаш чувството, че хората просто искат да живеят, и то добре да живеят, прави впечатление търсенето на удоволствието. Така както в други столици прави впечатление, че хората са изключително добре облечени, или че имат подчертан вкус към вътрешното обзавеждане, че улиците са изключително чисти. Това са първите впечатления.

В България веднага забелязваш, че хората обичат да седнат някъде - в заведение, на открито, на масата под асмата, някъде сред зеленина. Не може да не ти направи впечатление удоволствието, с което хората тук сядат на по чаша вино, бира или нещо друго (аз лично предпочитам виното), не можеш да не усетиш вкуса на храната, на зеленчуците и плодовете. Този вкус, който ние, парижаните, отдавна сме забравили. Най-близката и обща черта между французите и българите е точно l'art de vivre. Това, което ни обединява, е трапезата, начинът, по който възприемаме храната преди всичко като дар, като споделяне, като някаква съпричастност. Няма как да не забележиш тези общи неща между българите и французите. Има все пак и някои други черти тук, които правят впечатление, като например това малко изкуствено залитане към висшата кулинария "по френски". Това са все неща, които се забелязват.

Предполагам, че тази близост помага доста на хората като вас, които живеят и работят тук.
Да, разбира се. Може би за туристите е по-трудно да я доловят, но мисля, че и те бързо усещат хубавото. Сега се замислям, че едно от нещата, които ме изненадаха, когато пристигнах в България, бе липсата на обедната пауза, която ние, французите, толкова тачим. Трябва да призная, че и в Париж все по-малко хора се възползват от възможността да хапнат спокойно на обед. В провинцията обаче тази традиция продължава ревниво да се пази. Забелязвам, че в София има толкова много възможности и приятни места, където се яде вкусно, а и всичко е наоколо, подръка.

Освен това заведенията като цяло са с изключително приятна атмосфера, дори и най-обикновените. Аз си признавам, че съм голям чревоугодник, но не готвя добре, защото просто нямам време да мисля какво да приготвя. Удоволствието от готвенето идва само когато човек разполага с време. А освен това аз правя разлика между храненето като физиологична нужда и храненето за удоволствие. Когато готвя, аз знам какви продукти използвам, как ги приготвям, знам и резултата, докато навън, в ресторант или при приятели винаги има някаква изненада, някакъв момент на очакване. Винаги се питам какво ли ще бъде ястието, каква е идеята зад него.

Работата ви предполага чести пътувания и освен в София сигурно познавате ресторантите в страната. Усеща ли се някаква разлика?
Да, разлика има, но не в негативен смисъл. В София, а и в другите по-големи градове се усеща смесицата от култури и съответно от различни кухни, докато из страната се предлагат по-еднокултурни неща. Всъщност не бих казала, че познавам много добре ресторантите извън София, защото, когато ходя там, това става в рамките на официални срещи, а тогава е трудно да усетиш истинската атмосфера. В София обаче имам възможност да се разхождам сама и да избирам къде да седна.

През последните няколко години се забелязва динамично развитие на ресторантьорството в България. Усещате ли някаква разлика в сравнение с началото на престоя ви?
Разбира се. Прави ми впечатление непрестанно растящото предлагане. Постоянно се появяват нови и нови заведения, дали всички те са качествени, не бих могла да кажа. Във всеки случай, когато си задавам въпроса къде ще вечеряме тази вечер, отговорът не се ограничава до три места. Избираме според типа на ресторанта, вида на кухнята - българска, интернационална, екзотична, традиционна. Освен появата на нови и нови места, все повече се разнообразява и самото предлагане. Има съвсем стандартни места, където можеш да хапнеш и да пийнеш, без това да ти остави някакви спомени, нито добри, нито лоши. Има обаче и много ресторанти, които предлагат нещо специфично и са успели да намерят някаква малка ниша. Тези места могат да доставят истинско удоволствие, защото наблягат на нещо конкретно, където е и силата им.

Допреди няколко години беше трудно човек да избяга от еднообразието...
Това вече е приключило. По отношение на храненето и ресторантите хората се образоват много бързо и лесно отсяват качественото. Много бързо свикваш да откриваш местата, които ти доставят удоволствие и оставят спомени. Различното може да е в обслужването, кухнята, обстановката.

Изглежда доста лесно за човек като вас, който идва от Франция, да бъде позитивно настроен тук, в България.
Да, наистина, много е лесно. Няколко са причините, но първата е, че тук забелязваш, че утрешният ден е по-добър от вчерашния. Така постоянно очакваш с желание утрешния ден. В момента във Франция нещата изглеждат по-сложно и за да бъдеш позитивно настроен там, е нужна повече енергия, отколкото в България. Може би българите не смятат точно така, но ние като чужденци, които идваме тук, забелязваме, че нещата се променят и че утре действително ще бъде по-добре.

Голяма част от българите обаче имат навика постоянно да се оплакват.
Фатализмът и самонаказването винаги тежат и в повечето случаи се дължат на някакво самоподценяване. Мисля, че едно от най-трудните неща за човека е да види къде се намира, да установи какъв е и какво представлява. Точно този обективен самоанализ представлява може би най-трудното. Скромност - да, но не и самоподценяване. Това просто не помага за нищо или поне също толкова, колкото и надценяването. Българите имате толкова много качества и предимства, така че със сигурност ще успеете.

*L'art de vivre (фр.) - изкуството да живееш