Преди да потеглим към прочутото село Брестовица за срещата ни с Иван Тодоров, знаехме сравнително малко за него. Познавахме го задочно единствено чрез вината му с едноименната марка Todoroff, голф-турнира под неговия патронаж и някои от концертите и експозициите на млади български таланти, които е организирал.

Вината Todoroff се появиха за пръв път през 2001 година и мисля, че не е пресилено да кажем, че те бяха сред първите бели лястовици в българската винена пролет след тежките години на прехода. При това се знаеше, че са дело на човек, който никога преди не се е занимавал с вино. По това време марката Todoroff (не само тя разбира се, но все пак в голяма степен) направи известно и самото място - село Брестовица. Селото се намира на петнайсетина километра от Пловдив, в меките части на Родопите и винаги е било емблематично за българското винопроизводство. Местните хора с нескрита гордост разказват, че на времето тук е имало страшно много лозя, но голяма част от тях сега са изкоренени. Изобщо лозата тук е позната като растение от времето на траките и още тогава се е правило вино.

Защо точно Брестовица, а не да кажем село Златитрап, което е разположено на няколко километра по-надолу в равнината, е наистина интересен въпрос. Хората там казват, че през зимата разликата между Брестовица и Златитрап е 9°С (в полза на Брестовица). Обяснението е  инверсията - изтласкването на по-топлия въздух към сравнително високите части от по-тежкия студен въздух, който от своя страна пада в ниското. Разстоянието между тях е 8-9 км. Има един завой по пътя между двете села, който е нещо като граница между топлия и студения въздух. До завоя има мъгла или слана, след него - няма; много е интересно да се наблюдава. "Тоест ако едно растение в Златитрап е измръзнало, при нас не е", допълват брестовичани.

До избата на Иван Тодоров се стига по една обикновена улица с къщи в самата Брестовица. Иззад портата се вижда внушителна кула. Когато влязохме вътре, се оказа, че това е цял комплекс от няколко сгради: симпатична къща във възрожденски стил, две по-ниски постройки, където очевидно са настанени ферментаторите и прочие оборудване на винарната, а кулата принадлежи на чисто нов подобен на замък хотел. Дворчето между тях е уютно и зелено, има удобни дървени маси, на които седнахме, за да изчакаме нашия домакин.

Иван Тодоров се оказа фин и благ човек, който веднага извиква симпатии и успява да предразположи събеседниците си. Той с охота започна разказа за живота си на музикант и впоследствие на винар: "Реших да правя вино не като бизнес, а защото в края на 90-те години някак си се изчерпаха добрите български вина, които бяха любими на хората и се пиеха от всички. Такива като "Старо от Оряхово", "Горчивка" и т.н. Но в един момент се появиха бутилки със същите етикети и с доста различно съдържание. Аз имах особено отношение към тях, винаги страшно съм ги обичал и вероятно както много други хора се разочаровах. Оказваше се трудна задача да откриеш добро вино или поне по-рядко се случваше и това се превърна в решение да направя изба. Дотогава ходех по винарните, поръчвах да ми бутилират малки партиди с мой етикет и ги подарявах на приятелите си. Една хубава вечер приятелският ми кръг ме разкритикува, като ми каза: "направи си изба, купи си лозе да знаем, че е наистина виното е твое, и тогава ни го подарявай" и аз ги послушах. После, когато отново бяхме на маса и отново беше виното тема на разговора ни, една наша близка каза, че около Пловдив се продава някаква изба в село Брестовица. Име, което ми говореше малко тогава. Защо Брестовица, наистина, а не някъде другаде всъщност си беше въпрос на случайност. Сега знам вече, че не съм сбъркал", започва той. "Истината е, че имах особено отношение към Пловдив", продължава своята история и накратко ни разказва за живота си в града на тепетата, където е завършил флейта в Музикалната академия и където на една студентска бригада се е запознал със съпругата си. "Странното беше, че когато я видях за пръв път, й подадох чепка грозде, така се запознахме", смее се Тодоров, "явно гроздето и виното е било писано да съпътстват живота ни".

Влизаме в помещението с ферментаторите и той се връща в спомените си отпреди пет години, когато основава предприятието: "Веднъж, пътувайки по магистралата, си спомних за онзи разговор с моите приятели и реших да отида и да видя тази изба, за която ставаше дума. Първоначално нищо не се виждаше. После я зърнах - беше буквално съборетина. Върната на собствениците й през 1992 година, но в окаяно състояние и напълно разграбена. Дори си спомням, че моят адвокат, който ми е и приятел, като дойде да види с очите си какво съм купил, посърна, без да обели и дума. Това беше март месец 2001. На 22 декември същата година открих избата официално, а още през септември вече правехме тук първата си партида вино под ръководството на братя Бамбалови, които са мои консултанти и до днес. Заедно с избата закупих 220 декара стари лозя в съседни землища, но повечето от гроздето (особено мавруда) идва от мои постоянни партньори лозари, с които работя вече пет години.

Собствените си лозя обаче за съжаление бях принуден да изкореня, макар да бяха на превъзходна възраст - между 25 и 30 години. Но в окаяно състояние; повече от 10 години не бяха гледани изобщо."

Днес изба Todoroff вече има над 350 декара нови лозя, някои от които са разположени на съседните хълмове. Други са в районите около Найден Герово и Хасково. Споделя, че целта му е собствените им лозя да достигнат 1 000 декара, което обаче по наша преценка ще значи и увеличен обем на производство. "Да, неминуемо ще увеличим капацитета си. В момента той е над 360 хиляди бутилки, но когато лозята станат повече, нещата ще се променят. И все пак ще се придържаме към идеята за лимитирани серии. Аз наистина не виждам себе си като винен магнат, а просто като човек, който много обича да пие Бакхусовата напитка и да я споделя с приятели".

Връщаме се още по-назад във времето, когато е бил музикант и откъдето идва мотото на компанията му - Wine & Art (вино и изкуство). Интересно ми е да узная как един музикант усеща виното и как един винар чувства музиката. Ето какво отговори Тодоров на моя въпрос:
"Музиката е едно от великите изкуства, но дори и тя, както всяко друго изкуство, не би могла да функционира самостоятелно. Тоест според мен трябва да възприемаме изкуството като съвкупност от всичко, което дава душевно богатство на човека. И съответно, ако нещо ви носи душевно удоволствие и ви обогатява, то е изкуство. Точно това ме кара да смятам, че виното също е вид изкуство. Но не просто тези изтъркани фрази, които сме свикнали да чуваме от рода на: "да правиш вино е изкуство" без да се влага нищо. Моята философия е малко по-различна. За мен самият факт, че виното (не говоря за пиянството, а за висшата наслада от виното) отваря сетивата за по-пълно възприемане на заобикалящия те свят, кара те по-ясно да прозреш нещата, го прави висше изкуство", смята Иван Тодоров.

След кратка пауза, в която не ми се иска да прекъсвам мислите му, той продължава:
"Какво според вас е тракийската мистерия? Според мен нищо повече от онова особено състояние, в което виното ражда музика и музиката се превръща във вино... Доказателствата са из цялата им култура. Да вземем например един съд за вино. Той е направен с такова изящество, сякаш иска да внуши, че човекът, който пие от него, се докосва до Всевишния. Съвършеното вино в съвършения съд, това не е ли именно висшето изкуство на виното? А тези хора са живели тук по тези земи..."

Разговорът продължава за това колко сложна материя всъщност е виното, за неговия жизнен път, за духа, предаден му от майстор-винаря и неусетно сме се озовали в дегустационната с бъчвите, където отлежават най-добрите резерви с марка Todoroff. Бариците са от български и американски дъб; на всяка от тях е залепен гербът на компанията. Пълнят се най-много три пъти и след това, както Иван Тодоров добавя, "отиват да зарадват някои от нашите приятели тук в селото."

Питам го как би описал стила на виното си, а той ми отговаря с широка усмивка: "като най-добрият!" След това съвсем сериозно заговаряме за това кои световни вина харесва: "Без да се притеснявам мога да заявя, че виното Todoroff беше първият продукт на българския пазар, който се доближи до вината на новия свят, до младите плодови вина. Тоест онези, които са модерни в момента. Аз никога не съм харесвал по-отлежали вина, които са прекарали дълго време в контакт с дъбовата дървесина. Това беше стила на българските вина, по който може би мнозина изпитват носталгия, но за мен те са деградирали и тръпчиви до степен, че ти изтръпва устата, пък какво остава да изпитваш удоволствие. Едно вино трябва да бъде плодово, плътно, меко, елегантно, с меки танини... нещо, което да ти доставя удоволствие, а не да оставя чувство на дискомфорт. Без да звучи нескромно мисля, че създадох точно това вино. Сега съм изключително доволен, че има толкова много нови изби. Дано много от тях да направят вина по-добри от моите (и те би трябвало да ги направят по-добре, защото могат да видят грешките, които ние сме допуснали), това радва ценителя в мен. Целият процес на инвестиране в нови изби и лозя само може да повиши общото качество на българското вино, да ни позиционира по-нагоре в стълбицата на европейските винопроизводители."

След това разговорът ни тръгва в посока на това колко е различен всеки човек и как в конкретни моменти хората имат различни предпочитания. Тодоров казва, че му е трудно да определи дали има любимо вино от собствените си вина, защото "е все едно да избирам между децата си. Струва ми се, че в повечето случаи предпочитам каберне совиньон, но съпругата ми например предпочита мавруд, а дъщеря ни предпочита мерло. Дали това са някакви вътрешни усещания или са вкусови предпочитания, е трудно да се каже, размишлява той на глас. Един ценител не може да отговори на този въпрос. Трябва да се опитваш да откриваш изкуството във всяка бутилка. Да кажа, че обичам само едно определено вино, е все едно да кажа, че слушам само Моцарт. Тоест не може да обичате изкуството само заради един композитор или заради един художник, така както не може да обичате виното само заради един сорт. Аз обичам виното, защото то ми дарява различни усещания и ме обогатява."

В тази връзка няма как да не попитам защо след като беше познат като производител само на червени вина, сега направи завой и към белите. "Не, не бих казал завой, защото бялото ни е много малко", отговаря Тодоров, "Причината да се появи бяха отново моите приятели, които не преставаха да ме питат защо нямам и бяло и накрая аз им направих бяло! Първата година само 2 000 бутилки, а сега - малко повече."

Влизаме в дестилерията (да, на територията на комплекса има и минидестилерия, където в шарантски казани се прави ракията Todoroff), а той ни осведомява, че отново по идея на негови приятели се съгласил да произвежда малко от огнената течност. Отбелязвам, че явно приятелите му са сериозен двигател на неговият бизнес и той през смях се съгласява.
В избата в Брестовица работят около 30 човека, а след пускането на новата хотелска част те са вече близо 50.

Тази нова част е забележителна не толкова като мащаб, колкото като идея. Титлите "арт" и "спа" ми се струва, че тук поне имат истинско покритие. Обикаляме етажите, по стените на които вече са завършени стенописите на Ставри Калинов - друг приятел на Тодоров. Отстрани на шестетажното виещо се стълбище има специални ниши, които са предвидени за творби на млади наши художници. "Първата експозиция ще е на Ставри Калинов. На всеки 6 месеца ще има нова и всички произведения ще се продават, така че това ще е една своеобразна галерия.", пояснява той. Действително това не е хотел от масовия тип и то си личи с всеки елемент от него, който Тодоров разкрива пред нас.

На последния етаж надникваме в суперлуксозни помещения за масаж, парна баня, сауна и стая за козметични процедури с грозде и вино. Гледката от там открива очарованието на българската провинция и споделяйки това с нашия домакин, той допълва: "Отначало малко се притеснявах, че къщите в селото не са така накипрени както в други европейски страни, но сега, като погледна оттук, виждам една истинска красота. Красотата на неподправената България, такава, каквато е."

Продължаваме към ресторанта и първо попадаме, разбира се, в енотечното помещение, където ще се съхраняват специалните вина. "Идеята е всичко да се приготвя на място; менюто да отразява най-добрите съчетания на вината Todoroff със съответната храната, а тя от своя страна ще бъде разработена на основата на биологичните хранителни добавки, получени от грозде. Например палачинка от брашно от семки на грозде" не без гордост пояснява той. Във външната част на ресторанта пък е построена пещ, която по думите на домакина ни е точно колко за четири тави с агнета. "Изчислили сме го, защото на Трифон Зарезан по-малко от четири агнета не се изяждат и най-често не стигат", смее се той.

"Аз съм един щастлив човек", завършва накрая той. "Щастлив съм, защото имам много приятели. До голяма степен всичко, което правя е, за да можем да се събираме всички със семействата си. Семейството и приятелите са моят живот."