Всяка страна, която произвежда вино, съответно има и своята бренди-индустрия, макар само някои напитки като коняк, арманяк или арарат да се смятат за по-специални. В Германия например се изпиват големи количества гроздов дестилат, но той като цяло (без да е изключително лош), не кара сърцето да потрепва радостно. Една от причините е, че тези напитки се дестилират от грозде и най-вече вино, идващo от по-топлите европейски страни. По-топлият климат означава, че добрият баланс между зрялост и киселини, толкова важен за производството на бренди, е трудно постижим. A гроздето с висока захарност и ниска киселинност е най-лошата комбинация за качествен концентрат. Резултатът е "отпуснато" бренди без никаква самоличност.

Германското бренди се дестилира и в колони, и в класически казани като освен това са разрешени най-различни добавки от рода на карамел, хвойнови клонки или други подобрители (например сироп от сини сливи). Така полученото бренди трябва да прекара минимум шест месеца в дъбови бъчви преди да излезе на пазара. Всеки ден след като навърши една година в бъчвите то вече може да носи наименованието Uralt или Alter. Топ марката е Asbach - вкусен, доста приличен на стандартен коняк VS като стил.

Макар Италия да претендира за авторските права върху понятието "бренди" (да, точно така, branda на пиемонтийски диалект означава aqua vitae или жива вода), днес тя вече са е примирила с неговата широка, интернационална слава. Подобно на Германия, и в Италия тази напитка се произвежда от различни сортови купажи, които се дестилират в класически казани или в дестилационни колони, отлежават в големи или малки бъчви. Като цяло са по-леки и деликатни. Разбира се, Италия по-скоро се свързва с грапа, която също е вид бренди, но изобщо на този вид напитки доскоро там не се е гледаше като на продукти от висока класа.

Колкото по-на юг слизаме в Европа, толкова по-горещо става. Стигайки до Гърция, вече няма начин да се сблъскаме с недостатъчна зрялост и високи киселини в гроздето. Гърците са решили въпроса с твърде зрялото грозде и ниска киселинност като слагат допълнително някои билки и подсладители, за да придадат на напитките си уникалност. И постигат забележителни успехи.

Другата "гореща винена точка" на Европа - Испания, също има своя дестилат и той (съвсем закономерно) се нарича бренди де Херес. Интересното при тази напитка е, че всъщност тя е по-възрастна от коняк. Финикийците са онези, които първо засаждат лозя на територията на днешна Испания, но мароканците първи донасят техните al-ambiqs (казани) в Херес и околностите и то още около 900 г. сл. Хр. Бренди де Херес всъщност не е никак лоша напитка, имайки предвид изходният материал (испанските вина винаги са били едни от най-харесваните).

 За западния свят най-добрите винени брендита от Източна Европа се е приемало, че идват само от Армения. Което не е докрай честно, макар, разбира се, всички да сме чували за прочутите коняци от дестилерията Ararat. Те се правят в казани Charentais и отлежават в тамошни бъчви. Най-хубавите дестилати са наистина продукти от световна величина. Преди години тези брендита много рядко са се намирали в страните зад желязната завеса и са били истинска ценност, а държавните глави на бившия Съветски съюз са пазели специални резерви от скъпоценните напитки, с които са очаровали дори хора като Уинстън Чърчил. Сега вече целият свят може да им се наслаждава, но на подобаваща цена.

Американските брендита винаги са страдали от лоша слава заради ниското качество на масовия продукт. А той, в продължение на много години, е бил резултат от огромни масиви с високодобивни лозя в Сентръл вали, Калифорния (където е горещо). Gallo, по-известен с трапезните си вина, е най-големият производител, следван от такива имена като Paul Masson, Korbel или Christian Brothers, но върху нито едно от техните брендита не си заслужава да се задълбочаваме. Има лъч надежда и той идва от някои нови, малки винарни, които се намират в по-хладните райони на Калифорния и използват казани Charentais. Освен това, решени докрай да подражават на оригинала, те са засадили топ сортовете на Коняк, че дори и някои по-интересни като пино ноар и гаме. Такива са Germain-Robin (известен и като Alambic), а така също Jepson и RMS. За техните брендита вече може спокойно да се твърди, че са подобни на добрите VSOP и XO примери.

Може би е изненадващо за някой, но Мексико е родината на най-продаваното бренди в света - Presidente. То е продукт на Domecq от техни собствени лозя, освен това отлежава на принципа на солера. То е светло, с деликатно доловима сладост. Оказва се и изненадващо добро за коктейли.

Южна Африка е страна с дългогодишни традиции в производството на бренди, колкото и странно да звучи. Дестилацията на грозде и вино започва веднага след като холандските заселници идват и донасят първите лози през XVII век. Първите спиртни напитки обаче се отличавали с отвратителен вкус и се използвали като дезинфектант при ухапване от змии. Ценителите на приличното бренди е трябвало да почакат до края на XIX век, когато пристига един френски майстор дестилър - Рене Сантаган. Днес по-голямата част от южноафриканското бренди се прави от три сорта - шенин, коломбар и фол бланш. За съжаление не всички сред тях са на висота, защото някои от винарите доста натоварват лозята си и изходната суровина е далеч от идеала. Има обаче и много добри продукти, получени в резултат на дестилация в класически казани и отлежали във френски (лимузенски) дъб. KWV е най-големият кооперативен производител. От по-малки изби като Backsberg идват пък занаятчийски брендита с класически вкус, докато ексцентричният производител Карел Нел прави една изключително вълнуваща напитка в имението си Boplaas.

Стилът писко
Латинска Америка също има своето бренди. Нарича се писко. Писко се счита от мнозина за чилийски специалитет, макар че перуанците се кълнат, че те първи са започнали да дестилират гроздовата напитка, позовавайки се още и на факта, че град Писко се намира не другаде, а в Перу. На това отгоре градът е наследил името си от местно племе, което само си правело глинени делви и съхранявало в тях едноименната напитка.

Каквато и да е истината, реалната история на писко ни връща обратно в XVII век. Тогава вече испанците са се заселили на континента и първите лозя закономерно са се появили с тях, а малко след това те започват да дестилират гроздето. Към днешна дата писко е сериозна индустрия в Чили, Перу и Боливия.

Чилийското писко се прави от три клона на муската, заедно с малко други ароматни сортове като торонтел, александрийски мускат и педро хименез. Производителите му често допускат и кратък контакт с твърдите част, за да подсилят още повече ароматите. Лозята са главно в северната част на страната, в района на долината Елки, където дневните температури са много високи, но ясното чилийско небе показва, че има драматична температурна разлика през нощта. Именно това запазва високите киселини в гроздето.

Противно на общоприетото схващане, писко не се прави от грозде или джибри, а от вино. Дестилира се в класически казани. Веднъж дестилирано, пиското може да попадне в четири категории, които са:
Seleccion (30 об. %); Especial (35 об. %); Reservado (40%) и топ категорията Gran Pisco. Seleccion обикновено се съхранява за кратко в съдове от неръждаема стомана преди да бъде бутилирано, докато другите три отлежават правопропорционално в големи (но не нови) бъчви от едно местно дърво - раули. Самото то се отличава с характерен червеникавооранжев цвят. Бъчвите от раули придават на писко от трите по-специални категории специфичен светлосламест цвят с нежен розов нюанс. Най-зебележителните марки може би са Capel и Control, но La Serra, RRR, de Guarda и Mistral си струва също да бъдат потърсени.

В Перу различните категории касаят използваното грозде за писко. По тази причина можете да избирате измежду сортовите напитки Pisco Fur и Pisco Cuivre (те се правят от кебранта, кебранта мояр или негра кориенте), по-дъхавите Aromatico (от мускат, торонтел и албийа) и необичайното Pisco Verde, направено от частично ферментирало грозде. Топ производителите включват в портфолиото си още премиумните Ocucaje и Rosario de Yaura. Има и причудливи напитки като Pisco Crema (въпреки обещаващото си име, то може да причини на тялото и душата адски мъки на следващия ден), където пиското е смесено със захар, плодов концентрат и сметана.

Боливийците наричат гроздовият си дестилат сингани. Правят го основно от александрийски мускат. Най-известната дестилерия се нарича San Pedro, а най-престижната напитка на боливийския пазар съответно е San Pedro de Oro Monolito.
Подобно и останалите спиртни напитки от Латинска Америка, на пиското дълго време се гледаше с известен присмех. Западняците споделяха убеждението, че това е някакъв зловещ огнен бъркоч, без да подозират колко са далеч от истината. Доброто писко може да бъде една изключително деликатна, ароматна и мека напитка. То освен това е отлична основа за коктейли (например прочутият "Писко сауър" - 2 oz. Gran Pisco, 1 oz. лимонов сок, 1 лъжичка пудра захар, по желание 1 даш битер и яйчен белтък; всичко се разбива много добре в шейкъра).
И така, колкото по-нагоре по писко-скалата опитвате, толкова повече ще се убедите, че става дума за един много приятен концентрат.