Твърди се, че Америка е станала световен лидер в резултат на участието й в двете войни на европейска земя. Сигурно е така, но със сигурност има и нещо друго. Американското изкуство, музика и мода са неща, по които светът обръща глава още в началото на века. Но с виното нещата не стоят така. След първоначалните успехи в края на ХІХ и началото на ХХ век идва небивал упадък. Трябва да минат много години, за да може светът с изумление да преоткрие възможностите на тамошните винари.  

През 70-те години на миналия век американските производители открито имитират френските модели. След 20 години вече е вярно точно обратното, само че вече имитацията става крадешком. Всичко, което човек трябва да направи, е да опита сочните червени вина от Бордо, пълните с плод вина от Бургундия и вината от Тоскана, за да разбере, че стилът на новия свят оказва дълбоко влияние върху винарството в стария свят. Американското вино, което в резултат на сухия режим може да е било доста примитивно, вече е станало лидер. Историята за това как то пада толкова ниско и след това израства толкова високо е доста поучителна.

В зората
През далечната 1808 Томас Джеферсън заявява: "Ние в Америка можем да правим вино несъмнено толкова добро, колкото големите вина от Европа." В младата Америка тогава никой не е агитирал за виното по-ентусиазирано от него. Като държавен секретар той подбирал вината за трапезата на президента Вашингтон, а когато той самият става президент, си купува една голяма изба и по-късно помага на Джеймс Медисън и Джеймс Мънро да запасят добре Белия дом с някои от най-известните по това време вина: кларе, шампанско, бургундско, ермитаж, хок, шери и мадейра.

Той счита виното както за признак на изтънчен вкус, така и за демократична алтернатива на твърдия алкохол. Но в реалния свят само ентусиазъм не стига. Нито едно направено по негово време вино даже не се доближава до европейските, които той внася във Вашингтон и Монтисело. И през следващите 150 години много малко неща ще се променят. Даже допреди четвърт век големите производители като Гало правят огромни количества трапезни и евтини десертни вина и само една шепа малки, съвсем неизвестни изби произвеждат нещо, което наподобява така търсените от ценителите известни европейски вина. И изведнъж американците разбират, че имат възможностите да правят вина, с които да конкурират най-добрите в света.

Както всички открития, и тази история започва със съдбоносен момент на прозрение, зареден с неограничени възможности. Моментът настъпва през 1976 в Париж и вече е част от историята на световното вино. Още повече, че "Присъдата в Париж" (а именно класирането на калифорнийски вина като победители над френските на сляпа дегустация в Париж), както е известна повратната точка в историята на американското винарство, се повтори със страшна сила още веднъж през тази година... Точно трийсет години по-късно.

И все пак с две думи какво се променя след като Стивън Спъриър, заедно с осемте французи, членове на журито в онзи знаменит следобед разкриват бутилките? Виненият свят е шокиран. Пресата полудява. Във Франция реакцията е гняв и недоверие, а Америка ликува. "Ню Йорк таймс" отбелязва, че европейците често хулят американския вкус и омаловажават американските вина, като риторично пита "какво ще кажат те сега". "Таймс" е по-кратък. В репортаж, озаглавен "Парижкото възмездие", се казва: "Немислимото стана... Калифорния победи цяла Галия."

Всъщност, въпреки че моментът наистина тогава е преломен за Америка, той не идва случайно. Това просто е върха на айсберга, под който стоят много истории на опити и грешки, много ентусиазъм и очевидно много сбъднати американски мечти.  
Виненият свят за пръв път стига до прозрението, че един млад лозарски район може да произведе вина с върховно качество, ако му се даде същата любов, интерес, умения и пари, с които европейските лозя са обсипвани от векове. От този момент нататък му предстои ежедневно да се сблъсква с подобни истини.

И все пак Америка беше първата. Какви са причините? Редно е отново да ги потърсим в историята...
В началото на XX век богатството и мощта на Америка започват да стават очевидни и пред винарството вероятно са се открили светли перспективи. На източното крайбрежие вече се отглеждат устойчиви лозя и получаваното грозде е най-доброто в историята на района. В Калифорния винопроизводството е утвърдено като неразделна част от икономиката на щата. Вина от двата края на страната получават международно признание. Около 40 американски вина печелят медали на изложението в Париж през 1900. Те са основно от Калифорния, но има и от Ню Джърси, Ню Йорк, Охайо и Вирджиния. Разширяващата се потребителска база и растящият пазар за износ вероятно са обещавали златни дни в бъдещето. И точно тогава идва сухият режим, а с него и голямото падение. Радикалните въздържатели са силните на деня и щат след щат цялата страна минава на сухо.

Сухият режим
Историята на капитан Пол Гарет, чието вино Virginia Dare е едно от най-известните за времето, илюстрира как тогава облаците над индустрията се сгъстяват. Гарет започва да прави виното си от грозде скъпърнонг в родната си Северна Каролина. Там приемат сух режим още през 1903 и той премества производството във Вирджиния. След девет години и този щат минава на въздържание. Този път капитанът се установява в района на Фингър лейкс, Ню Йорк и произвежда виното си от грозде от различни части на страната. Към 1919 Гарет притежава изби в Ню Йорк, Охайо, Мисури и Калифорния с капацитет около 45 милиона литра. През следващата година обаче сухият режим става валиден за цялата страна и той трябва да ги затвори до една. Започва да продава безалкохолно вино и ароматизиран с кoла гроздов сок, но губи милиони. След отмяната на режима започва отново да продава Virginia Dare, но от лозята не е останало кой знае какво и виното губи отличителния си характер. Много от масивите на изток вече са изкоренени и площите са засети с други култури.

Икономическата депресия обезсмисля каквато и да е идея за презасаждане. Избите навсякъде са потънали в руини, а щатските законодатели приемат закони, които забраняват на фермерите да продават вино, произведено от собственото им грозде. И понеже местното законодателство има предимство пред вдигнатата забрана на национално ниво, голяма част от страната остава суха.

Упадъкът определено се свързва с производството, тъй като промишленото винарстване става незаконно и даже една бутилка се счита за контрабандна стока. Но кризата е по-голяма другаде - във вярата. Вярата на лозарите и винарите във виното като естествен продукт с исторически почетно място на трапезата. Даже в годините, когато вероятността за правенето на класни вина изглеждала доста мъглява, хората, които превиват гръб в лозята и избите, запазват вяра в цената на труда си. Без значение дали са мотивирани от земеделски идеали или пазарен успех, те считат, че виното е съществена част от цивилизования живот и превръщането му в елемент на културата ще възвести зрелостта на нацията. Сухият режим кара и консуматори, и производители да гледат на виното като на твърд алкохол. И буквално анулира всичко, постигнато дотогава от хора като Джеферсън, Лонгуърд, Хилгард и Хусман.

Този режим продължава 14 години, но наследството му ще нагарча много по-дълго, защото той по особено безмилостен начин е срязал развитието на винарството. Пивоварните и дестилериите се възстановяват значително по-бързо, но винарите не се заемат със сериозни неща до 60-те и 70-те години, половин век след забраната. А когато започват, почти всичко трябва да се строи наново. Постигнатото дотогава или се пренебрегва, или е забравено. Първоначалните амбиции за производство на класни вина са изцяло загубени и връзката между съвременност и минало е скъсана. Заради почти пълната липса на традиции големите винопроизводителни сили гледат подозрително на Америка. И скоро ще се окажат доста разочаровани по повод своя скептицизъм.

Вярващите
През 1934 Леон Адамс и шефът на Bank of America Джанини сплотяват индустрията чрез съюз, наречен Винен институт. Това е форум за обмен на идеи и средство за лобиране в правителството, което  служи като обществен орган на един иначе силно разпокъсан сектор. Почти всички изби в Калифорния са членове. През 1938 институтът организира една национална рекламна кампания, стимулираща американците да консумират повече сухи вина. Потреблението наистина нараства, но за сметка на десертните вина. Скоро индустрията започва да мисли, че това е пилеене на средства и кампанията заглъхва. По ирония на съдбата точно тогава качеството на десертните вина наистина е по-добро от това на трапезните. Логично, като се има предвид, че при тези вина местоположението и сортът имат далеч по-малко значение и се произвеждат лесно от грозде от Централната долина. В същото време те съдържат половината от алкохола на уискито на една четвърт от цената му. А това е много важно.

Все пак в края на 60-те години предсказаната от Леон Адамс винена революция в Америка е започнала. Най-после търсенето на сухи вина започва да расте и продажбите на десертни вина бавно, но стабилно намаляват.

Но пионерите, които работят в защита на потенциала на американското вино през десетилетията след сухия режим, често го правят в усамотение и без да очакват награда. Без значение дали са на изток или запад, техните думи често попадат на глухи уши.

Джон Дениъл и Андре Челичев, Филип Вагнер и Константин Франк, Леон Адамс и Франк Шунмейкър - тези шест борци срещу отживелиците запазват вярата си в американското вино през дългите и мрачни години на падението му. Освен сетивата и убежденията те нямат друга опора за вярата си и не желаят американското вино да заема периферно място в културата на нацията. Но докато нещата започнат да се променят, падението наистина е много дълбоко.

Нищо не го илюстрира по-добре от съдбата на Джон Дениъл и имението Inglenook, което за него е дълг и любов. Това е основата, върху която той изгражда живота си, в друго отношение останал незапълнен. В младините си той мечтае да стане пилот, но семейните му задължение да управлява Inglenook го заставят да прекара живота си в Напа. Бракът му не върви, има две дъщери, но остава без наследник на винарското имение, което си е спечелило слава, но не и пари. Неговата отдаденост на качеството предшества настъпващите събития, но в началото на 60-те той вероятно се е чувствал безнадеждно различен от останалата част от индустрията. През 1964 Дениъл шокира цялата винарска общност в Напа, като продава Inglenook на Луи Петри от United Vintners. Петри му обещава, че ще уважава наследеното. Само след 10 месеца производството е изнесено от имението. След една година на пазара се появява серия обикновени вина с етикет на Inglenook.

През 1968 Петри продава 80% от United Vintners на Hueblein, гигантски производител на спиртни напитки от Кънектикът, чийто най-печеливш продукт е водката бестселър в Америка - Smirnoff. След две години се появява една серия от супер евтини вина с етикет Inglenook Navalle (Навал е поточето, което минава през имението). То е произведено от грозде от Централната долина, но не в имението, а в избата на империята Hueblein в Асти (малко градче на италиански заселници на север от Хилдсбърг, Сонома) и всяка година 50 милиона бутилки поемат от линията към пазара. Петри е мултимилионер и през 1971 се пенсионира и отива на Хаваите. Джон Дениъл умира година преди това, официално от сърдечен удар, но в действителност от свръхдоза барбитурати. Само за шест години имението, което толкова обича, е с провалено име.
С продажбата и провала на Inglenook винарството в Америка достига най-голямото си падение.
А историята на неговия възход можете да усетите буквално във всяка чаша...

Новата ера
Често е доста трудно да се определи точният момент на някакво ново начало, но строителството на избата на Робърт Мондави отбелязва стартова точка за възхода на американското вино по отношение на качеството и престижа. Всичко, което се случва там, спомага за възпламеняването на революцията в американския вкус. То променя общественото мнение за виното изобщо и за американската продукция в частност. Тази изба, толкова отворена, толкова различна, толкова нова, загатва за края на наследеното от сухия режим.

Хората гледат и се захласват. Не само защото тази странна сграда в стил ранчо е първата значителна новострояща се изба в Напа отпреди сухия режим, не само защото тя не прилича на нищо, което са виждали досега, а и защото тук през септември 1966 започва да се произвежда вино, преди да е вдигнат покривът. Петдесет и четиригодишният Робърт Мондави, най-старият син на покойния италиански емигрант Чезаре Мондави, е тръгнал по свой път. Той първо е купил част от внушаващото респект имение То Kalon, а сега строи собствена изба. Хората се заглеждат, но не се учудват, че някой се опитва да започне нов бизнес. Даже и в изолирания свят на Напа имотите често сменят собствениците си. Учудването идва от мащаба и сферата на амбициите му.

По всеобщо признание самата сграда е много стилна, но изглежда демонстративна и не намясто. Тя е голяма, с широка арка и кула, наподобява на нещо испанско, но не прилича на другите изби в долината, на величествените викториански постройки като Beringer и Inglenook.

Нещо повече - построена е на открито място и всички движещи се по шосе 29 могат да я видят. Създадена е с такава цел - нещо като център за посетители, които ще я разглеждат и ще дегустират вина. Често питат Мондави какво го кара да мисли, че туристите ще дойдат в заспалата долина. "Как какво, вината ще ги привличат, както медът привлича пчелите", отговаря той. И обяснява на всички, които могат да слушат, че не започва просто още един винарски бизнес. Става въпрос за нов вид винарски бизнес - ще се произвежда продукт с качество, сравнимо с това на най-добрите в света. През 1966 това означава червени вина от Бордо и бели от Бургундия. Неговите вина ще променят начина, по който хората мислят за американското вино, защото те ще променят вкуса на хората. Случайните минувачи зяпат и се чудят не чак толкова на новото начинание, а повече на високомерието на предприемача.

На стотина мили на юг Ърнест и Джулио Гало със смайващо пренебрежение наблюдават какво става в Напа. Те не притежават лозя там, но всяка година купуват 40% от тамошното грозде, карат го в един комплекс, наподобяващ петролна рафинерия в Модесто, и смесват полученото вино с вина от грозде, докарано от целия щат. Не си и помислят да се сравняват с онези във Франция. Пък и никой не очаква това от тях. Нямат и нерви да се занимават с хора, които говорят за правене на по-изтънчени американски вина и промяна на американския вкус. Затова и първото им вино с обявен сорт е пуснато на пазара през 1974, а първото с обявена реколта - през 1983!

Gallo все още имат нагласата от сухия режим. Целта им е тяхната компания да стане лидер на индустрията и също започват строителство през 1966 - офис сграда в стил съвременна класика. Двамата братя нямат намерение да я направят достъпна за посещения, нито да заведат американското вино в друго измерение. Мондави, често упрекван че е елитарист, използва всички налични средства да популяризира виното в Америка и да покаже, че то е повече от едно просто пиене. Обратно на него Gallo произвеждат вино, което считат за народно и работят в легендарна тайнственост зад плътно затворени врати. Но също като Мондави и те са горди с постигнатото. На етикета на Мондави има скица на избата с известната арка и кулата, скоро подобно изображение се появява и върху бутилките на Gallo.

През следващите 30 години Gallo ще го копират по много начини. Дали ще е в използването на коркови тапи вместо винтови капачки, в обявяването на реколта, вместо да се правят купажи или в означаването на вината по сорт и географски произход, вместо да се преписват тривиални наименования - те непрекъснато вървят по пътя, който Робърт Мондави разчиства пред тях. Не че той е единственият първопроходец. През 70-те и 80-те години много пионери променят света на американското вино и го водят далеч зад мечтите и на най-смелите му привърженици и защитници. Но Мондави е всепризнатият лидер, защото, докато братята Гало следват шеметните прищевки на пазара, той предсказва, вдъхновява и задвижва промяната. По-късно той ще сподели как е решил да построи таза изба. "Може би все още нямаше пазар за изящни вина в Америка. И какво? Аз бях решил да създам пазара, който ни трябваше".

И докато през 1966 философиите им са съвсем различни, с течение на времето разликите намаляват. Но като че ли в посока Мондави. Гледат го с пренебрежение и изумени слушат, когато той пръв заявява, че иска американското вино "да стои рамо до рамо с най-добрите в света". Чак през 1993 Gallo пускат на пазара първото класно Cabernet ($60) и Chardonnay ($30) отгледани, винифицирани и бутилирани при тях. След дълги спорове с отдела по маркетинг най-после върху етикета е сложено името Gallo. Даже двамата братя се подписват. Тогава Ърнест си спомня кариерата им и стига до извода, че въпреки многото им постижения едно нещо остава нереализирано - "да създадем вина, които ще бъдат признати между най-добрите в света". След няколко месеца списание Wine Spectator ще отбележи в рецензиите си за шардонето: "Това вино ще промени начина, по който мислите за Gallo."