Въпросът за цената на виното, било то калифорнийско, българско или китайско, е толкова прост и същевременно толкова сложен, че всъщност рядко се пише за него (ако не броим заплетените презентации за икономически стратегии, планиране и позициониране на пазара). Този въпрос обаче е базисен за съществуването на абсолютно всяка винена индустрия. Спор няма, че австралийците и американците (а напоследък все повече чилийци, аржентинци и други) показаха на света какво значи силна винена индустрия. И не е тайна за никого, че тази мощ до голяма степен се дължи на едно единствено нещо: точното определяне и съобразяване със съотношението качество - цена.

Едва ли са много хората, които биха опровергали твърдението, че голяма част от европейските вина са (или по-точно е да се каже бяха) надценени. Навсякъде се говори, че някои френски вина се продават само и единствено заради името си. C'est la vie, както казват французите и допълват, че докато станеш на 35, работиш за името си, след това то започва да работи за теб. Образно казано същото е и с винарството. До един момент това върши работа, но после машината започва все повече да скърца и вече се заговаря за криза, за залежала продукция и за фалирали изби. Така че определянето на адекватни цени може да се окаже животоспасяващо.

Без да обиждаме никой, все пак трябва да признаем, че производителите от Стария континент не са особено добри точно по тази част.

Такава е истината. Тоест вместо да бърчим носове, по-добре е да се замислим и да гледаме добрите примери. А САЩ безспорно са такъв. Какви са причините една страна, за която се твърди, че няма традиции във виното (не е така, но това е съвсем друга тема) да стигне за по-малко от половин век, тръгвайки от нулата, до суперкабернетата на Калифорния?
Казват, че всичко било в културата на потребление. И е вярно, и не е вярно. Факт е, че американският винен ценител е изключително знаещ, но за сметка на него редовият американец е невежа (със сигурност по-голям невежа от редовия българин). Обаче и двамата са разглезени от пазара и знаят, че ако си купят вино, което струва 10 долара, то е по-добро от онова, което струва 8 долара и със сигурност е по-лошо от виното за 12 долара.

Невероятно е как всеки долар си личи в чашата, особено в ценовата категория между 5 и 50 долара. Хората там не купуват кашон вино, без да опитат поне една бутилка, и ако тя не съответства на парите, които са дали за нея - това вино и този производител е обречен. Ако вината на една изба залежат, тe просто свалят цените. Има много такива примери и ако сте достатъчно находчив, може да попаднете на вино за 2 долара, което е страхотно (разбирай струва реално 12 и американецът веднага разбира, че прави сделка). Така избите почти решиха проблема със залежалата продукция. Но тежко и горко на същата тази изба, ако, да кажем, пусне по-лошо вино на цена от 12 долара. Всички са наясно, че скоро тя ще престане да съществува. Няма обидени, просто пазарът е свободен и затова се саморегулира.

Да вземем друг пример: цената на гроздето в различните райони всяка година варира; в дадена година в определен район може да е 60 цента (или безплатно!), а в друг да е 10 долара за килограм. Интересното е, че това е свързано с качеството на реколтата в много по-малка степен, отколкото при нас. Цената в Америка се определя изцяло от пазарния фактор търсене-предлагане. И все пак, ако купите килограм грозде за 10 долара, трябва добре да сте си направили сметката, защото след това бутилката трябва да се продава за поне 80 долара. Ако не успеете да произведете такова вино, което наистина да струва 80 долара, отново сте обречени. Тоест много добре трябва да прецените всяка своя стъпка поне за 3 години напред. Ето защо играта в Напа и Сонома с терени, лозя, грозде и готово вино е жестока, свързана е с много пари и определено не е за всеки.

Друг съществен момент за успеха на калифорнийските вина са не толкова крайните потребители (образовани или не, с възможности или не), колкото междинното звено - търговците на едро. Търговците на едро в американската винена индустрия са най-големите познавачи, най-добрите дегустатори и най-прозорливите пазарни експерти. Те действително предугаждат модите и търсенето и успяват да коригират стиловете на партньорите си винари, а те съответно - на техните партньори лозари.

Да се върнем в лозята. Както споменахме, изкупната цена на гроздето не е фиксирана, освен в някои единични случаи на дългогодишни договори между винари и лозари. Но ако гроздето на съответния лозар не струва договорената цена, винарят просто не го купува. (В Напа и Сонома поне 50-60% от лозята са собственост на избите, останалите са на независими лозари). Това е другата им силна страна: те са тясно профилирани. Едните са само лозари, а другите - само винари.

Разбира се, предимство е и това, че площта на страната е огромна. При такива мащаби понякога и 1 000 декара са малко. Ето един пример: 40 000 декара лозя и изба са собственост на една фирма. Тези 40 000 декара се обработват от седем души. Избата е разположена в центъра на масива и се управлява от четирима човека. Ферментаторите са по 1 млн. литра и са с охлаждане. Произведените количества са огромни, но по-интересното е, че всъщност за тази изба експортът не е жизнено важен. Пазарът е толкова голям, че поема достатъчно.

Да не говорим, че има множество други по-малки изби, чиято продукция изобщо не стига до рафта, защото се разпродава още там, на място в избата... Механизмът е пределно ясен - група туристи, които са ценители (а такива ежедневно има десетки, но от своя страна те има и защо да са там - отлична инфраструктура, отлична комуникация, добри атракции и чудесно вино на прилични цени!) влизат в избата и всеки купува по кашон. Има такива, които се връщат, за да си вземат по още няколко и ето, че се оказва, че виното не може да се намери никъде освен в самата изба. В България също вече има такива успешни изби. И те са успешни точно защото виното им е много добро. И с най-лъскавата фасада, ако виното не е хубаво (а на това отгоре е и скъпичко), избата просто няма шанс.

Голямата разлика между Америка и Европа освен всичко друго са субсидиите. Свободна икономика без субсидии, това е Америка. Именно субсидиите са ябълката на раздора между стария и новия свят. Американците смятат, че Европа е на изкуствено дишане чрез тях. Съответно Европа е против т. нар. глобализация именно защото, вливайки субсидии, тя защитава земеделците си, за да произведат своя местен, уникален продукт. Тоест с какъв аргумент излиза Европа? Французите казват "ние сме уникални, защото имаме микрорайони, които сме изучавали векове наред и знаем точно кое лозе е най-подходящо за този сорт". Оказва се обаче, че и САЩ работят изключително задълбочено в тази посока и за последните десетина години половината от суперпремиумната им продукция е от single vineyard или от обособени уникални райони с наименования за произход. Каква е разликата тогава? Разликата е в традициите. Действително традициите са важно нещо, но се оказва, че могат и да пречат. В Бургундия например често ще срещнете лозя, които имат над 40 собственика.

Може би след всичко казано дотук ще прозвучи невероятно, но американците имат респект към Европа. Около Стария континент витае един особен ореол. Там ние не сме българи, каквито сме за останалата част от бъдещия ни европейски дом, а сме европейци наравно с останалите. Самият факт, че някой от Америка е ходил в Европа, вече го прави някак по-фин, по-изтънчен, по-светски. Дали пък точно вътрешната им убеденост, че в Европа се случват чудеса, ги кара да полагат толкова огромни усилия? Най-вероятно е точно така.

И в заключение ще допълним само, че най-големият плюс на Америка се корени в един от техните символи: 4 юли 1776 - денят на независимостта. Именно независимата, свободната мисъл е главният двигател за успеха на тяхната винена индустрия. Ако можем да използваме едно такова сравнение, за нас чашата с вода е наполовина празна, а за тях тя е наполовина пълна.