Португалските вина са една загадка. Поне за непортугалците. Просто е непростимо, че Португалия има такива уникални дадености като винарска страна, сред които поразително голям списък с местни сортове. Много от тях като турига насионал, турига франка, тринкадейра и кастеляо сред червените, както и аринто, бикал и ферняо пиреш сред белите са със собствен характер и атрактивна индивидуалност. И всичко това в ярък контраст с Испания, която притежава вероятно около пет пъти по-голяма площ с лозя от Португалия, но все още нерешително залага на много стеснен списък с винени сортове.

Само че, докато испанският винен експорт в момента е в бум по целия свят и хората мислят за тези вина като за перфектната комбинация между средиземноморско влияние с европейско чувство и традиция (т.е. вкус на годината), Португалия продължава да се бори за по-широко присъствие по рафтове, различни от тези в бившите си колонии като Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гоа и Макау.

На Острова - пазара, който познавам най-добре (като доста разкрепостен, но и скъпернически), върху португалските вина дълго време беше паднала сянката на предубеждението, че подобно на източноевропейските те трябва да са евтини. Чак след години, през които те, образно казано, чукаха на нашата врата, тя се открехна мъничко. Едва през последната година вносът на трапезни португалски вина в Англия нарасна с около 10%.

Тоест какво трябва да се случи, та една подценявана от винарска гледна точка страна да си подобри имиджа и позициите на важни за нея пазари?
В продължение на 30 години съм била наблюдател и мишена на много експортни кампании. Първата подобна дегустация, на която присъствах, бе един опит на производител от Онтарио да пробие на тукашния пазар. Тя се състоя в лондонската Canada House, а производителите, за които става дума, още не са успели да постигнат целта си. И досега доста значителна част от ненужни бумаги в пощенската ми кутия (напоследък изместени от огромното количество мейли в електронната ми поща) са всъщност опити на страната Х или региона Y да ме убедят, че произвеждат изключителни вина - наистина, или че последната им гигантска рекламна кампания не е била загуба на пари.

През годините постепенно стигнах до извода, че точно две неща са важни за успеха на износа на дадена страна или район. На първо място трябва да има поне една, а за предпочитане няколко, сериозно обвързани с виното личности в страната, където осъществяваш вноса, и те трябва да се подкрепят на 100% от компаниите вносителки. Звучи много логично, но опитът ми показва, че много от представляващите дадена страна зад граница са просто едни чиновници, които треперят за службата си (не ме карайте да давам примери с някои от представителите на Италия тук, в Англия) или пък са публични личности с големи връзки, които не разбират напълно и не ги е много грижа за пазара на вино, а вместо това влагат немалко пари за малки "представителни" подаръчета и жестове на внимание, които нямат нищо общо със задачата им да представят по най-добрия начин виното си на евентуалните клиенти.

Най-очевидният пример за човек, който буквално само с двете си ръце успя да убеди англичаните да пият вино от страната, която представляваше, е една забележителна дама. Това е Хейзъл Мърфи, която през 80-те години на XX в. чрез комбинативното си мислене, решителност и организираност преобърна представите на обикновения британец за австралийското вино и го накара да се превърне в негов почитател.

Според мен не е случайно, че португалските вина така дръпнаха на тукашния пазар, след като посланик на страната стана Фернандо Андерсен Гимараеш, а лондонския филиал на Portuguese Trade & Tourism Office оглавиха Антонио Силва и Филипе да Мота Невес. Като винен журналист, който присъства на стотици винени дегустации, които всяка година се случват в Лондон, рядко отчитам дипломатическото присъствие. Но ми направи впечатление, че португалският посланик беше на всяко от събитията, посветени на виното на страната, били те в търговския им офис, неговата резиденция или друга част на града. Той, необичайно за мнозина, изглежда, наистина се интересува от репутацията на португалските вина.

И така, кое е второто условие за успеха на експорта на вино? То отново е притеснително очевидно - виното трябва да си струва целия шум, който ще се вдигне около него. Неприлични суми пари се пръскат за реклама на името Бордо например: По целия свят се провеждат кампании, които трябва да са еднакво приемливи и за производителите на бели, и за производителите на червени вина, трябва да звучат еднакво на всички езици и култури, и по тази причина са толкова размити, че като цяло могат да се определят като неефективни и банални. Моето мнение е, че такива пари са пропилени не само защото рекламата им не казва нищо, а и защото голяма част от рекламираните продукти не си струват (поне до този момент) парите, похарчени за тях. А това са пари от джоба на бедните, миролюбиви земеделци.

Тези от нас, които с интерес опитаха какво предлага Португалия на винения ценител (не става дума за ценителите на порто, които са си щастливи от векове насам) за последните десетина години, забелязаха огромен и доста бърз напредък. Страната отдавна има своите местни сортове, заедно с голямо разнообразие от лозаро-винарски микроклимати (като почнем от Миньо, чиито брегове мие Атлантика, през Северозапада и стигнем до изсъхналия Алентехо на югоизток), плюс освежаващо влияние на атлантическия бряг върху вината. Това, което й липсваше, поне доскоро, беше едно по-задълбочено мислене и усъвършенстване на лозаро-винарските практики.

Повечето от белите вина бяха едновременно твърде едноизмерни и недостатъчно свежи. Дао беше просто безнадеждно лишен от плод. В Байрада пък танинът беше много на мода. Вината на Алентехо бяха често или твърде примитивни, или доста презрели. Първото поколение трапезни вина от Дoуро бяха изключително вълнуващи, но в никакъв случай не и изискани.
Само че за последните няколко години промяната, която се наблюдава, е драстична. За голяма моя изненада едно от вината, които най-много ми харесаха на състоялата се през март дегустация на португалски вина в Лондон (където бяха представени 60 производители с над 700 проби), беше едно плътно бяло вино Esporao Branco Reserva 2004 Alentejo, купаж между антяо ваз, роупейро и аринто, което бе толкова пикантно и концентрирано, че би задоволило всеки ценител на калифорнийските шардонета. Ако проявите пуризъм и се придържате към изцяло португалския стил вина (впрочем винарят на Esporao Дейвид Бейвърсток е австралиец по рождение), тогава за вас идеалното вино е Quinta da Murta, Murta 2005 Bucelas, фино, силно ароматно аринто с подчертано влияние от морето, което дори е по-евтино от Esporao.

А новата плодова вълна, заляла Дао, може да се види много добре в бутилки като Caves Alianca, Quinta de Garrida Touriga Nacional 2003 Dao, доста по-малко скъпо от подобните му вина, продукт на гиганта Sogrape например, или пък достойните за уважение Quinta dos Roques и неговото подразделение Quinta das Maias. За съжаление водещата изба в Дао Quinta da Pellada не беше представена на тази дегустация.

Вината на магьосника от района Байрада - Луиш Пато, също не присъстваха, но бях приятно изненадана да опитам белите и червените произведения на дъщеря му Филипа Пато, които също са направени в духа на най-добрите традиции на прочутия винен хотел Bucaco, от грозде и от Дао, и от Байрада.

И все пак най-силна концентрация на големи вина засега има в долината на Доуро, макар и тук да се забелязваше контраст между финеса на последните топ производители като CARM, Dirk Niepoort, Pintas, Quinta do Passadouro, Quinta do Tedo и доста по-първичните, но потенциални вина от изби, чиято основна продукция е портото.

В заключение мога да кажа, че всяка винарска страна се нуждае от известност и от добре позиционирани и разпознаваеми марки, които да са освен това в крак с модните тенденции. В тази връзка Жоао Португал Рамош трябва да бъде поздравен за Marques de Borba Tinto 2004 Alentejo, едно вино, което вече традиционно предлага на ценителите качество и специфичен португалски характер.

Повече за виното можете да прочетете на www.jancisrobinson.com