Елзас - вековната ябълка на раздора между Франция и Германия, винаги е привличала не само политическо внимание, но и вниманието на винения ценител заради един много съществен фактор. Факторът ризлинг. И не само. Гевюрцтраминер, мускат и пино гри също са сред най-прославените бели винени сортове, които се свързват с по-северните географски ширини, в това число Германия, Австрия и естествено, Елзас.
Около елзаските вина винаги е витаел ореол. И подобно на бургундските те се считат за най-фините, най-изтънчените, най-интелектуалните. Това е толкова вярно, колкото и невярно. Няма съмнение, че има изключителни вина и от едната, и от другата френска област, но не можем да подминем и факта, че не всички са винени шедьоври. В действителност славата на елзаските вина не е напразна. Ако следвате простото правило да се доверявате на доказани производители, е сигурно, че няма да останете разочаровани.
В Елзас има много изби, но на пръсти се броят онези, чиято продукция е символ на високо качество. И ако те са малко, то още по-малко са онези, чиито вина могат да ви вдъхновят истински.
Една от тях е Trimbach. Изба, чиято винена история датира от 1626 г. насам. И до днес преките потомци на първия винар - Жан Тримбах, все така носят фамилното име и управляват Trimbach и семейните лозя. Наследството им е огромно, не само като материални активи или земя; на гърба им лежи нелеката задача да оправдаят име и репутация, градени близо четири века.
Всъщност подобно на много други изби и при Trimbach международната известност идва малко по-късно. Това се случва през 1898 г., когато Фредерик Емил Тримбах (откъдето e и съкращението на фирменото име - F.E. Trimbach) за пръв път представя вината си на международния винен панаир в Брюксел и си тръгва оттам с най-апетитните награди. Оттогава насетне те стават символ на качествено вино от Елзас. Последната им награда - Вино на годината - за Trimbach 2000 Cuvée Frédéric Émile Riesling в класацията топ 100 на списание Wine Enthusiast го доказа за пореден път.
Перлата в короната на семейство Тримбах е лозето Clos Sainte Hune, признато за елдорадото на ризлинга. Запомнете добре и това име, защото също често ще го срещнете в челните класации на най-добрите ризлинги от Елзас.
Наричат елзаския ризлинг "краля на белите сортове" заради три негови гениални свойства. Първото: ризлингът предпочита бедни почви и отразява характера на земята повече от всеки друг бял винен сорт, защото корените му са изключително мощни и проникват надълбоко в търсене на животворна вода. Елзаската земя от своя страна е формирана от много разнородни пластове и всеки от тях дава по нещо от себе си, а ризлингът, образно казано, само това и чака. Крайният резултат е едно наистина комплексно вино. Второто: от ризлинг могат да се произведат вина практически от всички типове - от най-сухи до благородно сладки, без намесата на някоя съмнителна технология. И третото: ризлингът е признат като дълголетника на белите сортове, заради своята естествено висока киселинност. Той с лекота отлежава десетилетия, дори столетия.
Само тези три причини са повече от достатъчни, за да обяснят огромното разрастване на насажденията с ризлинг напоследък по света. Дали ще съумее да изпревари шардонето? Много от ценителите на северния крал си задават този въпрос. Впрочем факт е, че преди повече от 30 години, когато Калифорния все още е била сравнително малък производител, Германия и Елзас са били основните доставчици на бели вина за американския пазар. Което ще рече, че американците познават ризлинга много преди шардонето. Безогледното засаждане на ризлинг обаче не е добра идея. Причините: необходима му е варовикова почва и достатъчно сух климат със студена зима и много слънце през лятото. Юбер и Бернар Тримбах смятат, че освен в Елзас добър ризлинг може да стане още в Нова Зеландия, Орегон, някои южноамерикански области и щата Вашингтон, докато в Напа например елзаските сортове съвсем не са си на мястото.
Интересен е въпросът дали Trimbach ще се изкушат да тръгнат по пътя на много техни колеги от доказано консервативни райони на Франция, които постепенно въведоха новите дъбови барици във винарните си. Те отговарят, че все така отказват да използват малки бъчви, но в избата им има от старинните елзаски бъчви с обеми между 2 и 10 тона. "В тези грамадни съдове в момента съхраняваме около 5% от всички вина. Използвани са в продължение на десетилетия и по стените им има толкова дебел налеп от винени кристали, че практически течността е изолирана от стените. Така, че нито едно наше вино няма дъбов привкус. Ние продължаваме да се стремим към чистите, фини сортови аромати на муската, на ризлинга, на гевюрцтраминера и на пино гри", казва Юбер и допълва, че като винар се чувства по-близо до Франция, отколкото до Германия, защото повечето от вината им са сухи. По същия начин стои въпросът и с малолактичната ферментация. Братята и по този въпрос са решили да следват неотлъчно семейната традиция и са се отказали от нея. Действително за типа строги, "протестантски" вина, които те произвеждат, тя просто е излишна. Гевюрцтраминерът, мускатът и нежното пино гри на Trimbach сякаш са създадени за този подход на винифициране.
Ненапразно виното се смята за толкова възвишен продукт. Ненапразно всички коментират неговата изключителна способност да отразява като огледало земята, климата, навиците и дори темперамента на хората, които го правят. Колкото винари има по света, толкова са различни и вината им. Във вината на семейство Тримбах сякаш е събрана есенцията на елзаския характер: дисциплина, сдържаност и финес.