Само който не е произнасял и дума на италиански, не е чувствал как езикът буквално гали небцето. Звучи медено с дългите си гласни, леещи се като сироп между ограждащите ги отчетливи съгласни и става още по-сочен, стане ли дума за храна. А това се случва през цялото време – италианците обичат да отбелязват, че поне петнадесет минути от всеки техен разговор са посветени на ядене.

Храната заедно с виното са естествено средоточие на техния живот, към което те са пълни с въображение, грижливи и търпеливи. Прекомерната слабост пък на един или друг събрат към тези удоволствия е посрещана с разбиране и снизходителност – ако някой препие, италианците не казват, че е прекалил с алкохола, а че просто не е ял достатъчно. Ако в България който не работи, не яде, в Италия който работи – пие и яде, а който не работи – готви, пие и яде.

Италианската кухня е море от рецепти – заради това отношение към храната, а и заради географията. "Можеш да стоиш на италианска земя и да гледаш снега в Алпите, или да стоиш на италианска земя и да съзерцаваш бреговете на Африка", казва Бъртън Андерсън в TheWineAtlasofItaly и думите му важат колкото за виното, толкова и за храната. Съставките буквално заливат полуострова от всички страни под формата на морски продукти, плодове, зеленчуци, мляко, месо, зърнени, бобови, зехтин, вино и подправки още от ранното Средновековие. Към регионалните специалитети са добавени влиянията на чужди кулинарни култури – арабска, френска, средиземноморска, скандинавска.

Петимата италиански готвачи в София илюстират това разнообразие – в своите ресторанти в града те готвят по фамилни рецепти, свързани със собствените им райони, а те са пръснати из целите Апенини. Отвъд пицата, пастата и тирамисуто, които като че са подменили в представите на хората извън Италия традиционната света Троица от "хляб, зехтин и вино", те ни предложиха едно съвсем бегло надникване към океана от рецепти на своята страна.

Докато протестираха срещу ограничените познания за италианската кухня извън собствената им страна, те споделиха, че продукти в България вече не липсват, за разлика от близките години на миналия век, когато Адалберто е отглеждал сам зеленчуци, "томати", и е приготвял джелато за децата със сухо мляко, защото не е имало прясно.

В началото на '90-те на Маурицио му е липсвало кафето и твърди, че: "това, което тук се нарича кафе, няма нищо общо с това, което ние пием - еспресо, италиано, късо, силно".

Винченцо и сега се грижи сам за тайните подправки, които се намират само в Южна Италия, но като цяло намира българските и италианските продукти за сходни и е доволен от нашите алиментари, както италианците наричат хранителните стоки.

Леонардо си доставя специални италиански деликатеси, които иначе не могат да се намерят никъде в България, а Флавио прави от Италия поръчки за всичко, от което се нуждае за хубав сладолед, и все още помни една българска доставка на захар, която не била сладка. Сериозно: "За пръв път в живота, казва той със силно озадачена физиономия. Чудех се какво става... Сега ни доставят от друго място."

Всички са единодушни, че в България най-трудно се намира прясна риба и изборът от хляб не е голям.

Останалото опекохме в пет топли истории за море, дълги семейни обяди и аморе гранде.

Пълния текст на статията може да прочетете в новия 136 брой на "Бакхус", който е на пазара от петък, 20 май