От пиле мляко, славееви езици, ябълка на познанието, вълшебно месалче, което се отрупва с храна всеки път, щом притежателят му пожелае, кокошка със златни яйца... Но и манджа с грозде, зелен хайвер, гърненце каша, от което изригва толкова каша, че замалко да удави селото, отпечатък от еленско копито, като пийнеш водица от което, се превръщаш в елен... Във въображението вкусваме всичко възможно и невъзможно: Хензел и Гретел нагризват сладката къщичка на злата вещица, акулата лапва Пинокио, вълкът глътва Червената шапчица, Алиса гаврътва съдържанието на бутилчицата "Изпий ме!", елфите на Толкин се запасяват с хляба за изпът лембас, Хитър Петър плаща със звъна на монетата онова, което коматът му е попил в изпаренията от гозбата... Редовно, все едно накъде се е запътила, културната история на човечеството минава под триумфалната арка на небцето. Ето малка подборка от литературни и митологични специалитети, които може и да не стават за ядене, но засищат сетивата по алтернативни пътища.

Амброзия

Думата идва от гръцкото ámbrotos, безсмъртен, и означава храната на боговете, която, вкусена от човек, му дарява безсмъртие. На Олимп, където живеели Зевс и компания, гълъби им носели ценната материя: "плахите гълъби, дето носят на Зевс, на бащата, амброзия в своите човки", както се казва в "Одисея" (прев. Георги Батаклиев). Естествено от едната амброзия не живее божеството – не бива да забравяме и руйния нектар (букв. предпазващ от смъртта). Амброзия и нектар вървят заедно, така че у старогръцките автори свойствата им често се разменят – ту едното е течното, ту другото. За разлика от хората, хранещите се с амброзия във вените си имали не кръв, а ихор: златиста нетленна течност.

Манна небесна

"Дребно люспообразно нещо, тънко, като слана по земята", което водените от Мойсей евреи събират при бягството си от Египет шест сутрини в седмицата, след като се изпари росата ("И людете се пръскаха наоколо, та я събираха, мелеха я в мелници или я чукаха в кутли, и варяха я в гърнета, и правеха пити от нея; а вкусът й беше като вкус на пити пържени в масло…"). Спусната им е от смилилия се над глада им Бог, а те я наричат "манна" и цели четирийсет години се хранят с нея, докато не свършва похода им през пустинята. "Тя беше бяла – казва се още в Библията – и приличаше на кориандрово семе; и вкусът й беше като на пита смесена с мед..."

Супа от камъчета

Съществува в много страни и се ползва за цяр срещу свидливост. Пристига някой си в дома на стисната старица, която отказва да нахрани странника, макар и всичко да си има. Той не унива, казва й: "О, няма проблем, че липсват провизии, аз ще си направя супа от камъчета." Слага водата да къкри, хвърля няколко камъчета, подсвирва доволно, а бабата любопитно наднича как се прави тая икономична чорбица, докато разсеяно се подчинява на молбите на госта: "Я дай сега малко масълце да я облажим... едно яйчице да я застроим... няколко картофа за хадет..." И докато се усети, супата е станала от всичко добавено към камъчетата.

Баница "Сюзерена"

"...ще вземеш това и онова, по толкова и толкова и дори ако то не е всичко, което всъщност е потребно, господата едва ли имат толкова изтънчен вкус да познаят..." обяснява как се прави кралицата на баниците гъската Мими на джуджето Дългоноско в приказката на Вилхелм Хауф (с прелестните думи на преводача Димитър Стоевски в книжката на "Народна младеж" от 1966 г. – не си правете труда да разгръщате разомагьосаното ново издание на "Труд"). Да, но не: единият от господата познава, че липсва билката кихнисладко и под страх от смъртно наказание Мими и Дългоноско хукват да я търсят по новолуние под сянката на стари кестени, както си му е редът. И от нея – чудо! – гъската се превръща в девойка, а джуджето готвач – в младеж.

Кашата на кашаварите

Това са лунните обитатели, интересни поради това, че са хем плодове, хем готвачи. "Сами си приготвят храната като нас", тълкува прякора им барон Мюнхаузен (рожба на Рудолф Ерих Распе) и ги описва: със среден ръст до трийсет и шест метра, яздят триглави орли, убиват враговете си с хрян и не губят време за ядене. "На лявата си страна всеки има по една вратичка. Като я отвори, лунният жител си сипва паница ядене и затваря вратичката. Чак след месец отново я отваря и прави пак същото. По този начин лунните жители ядат само дванайсет пъти в годината." Това вероятно се дължи на факта, че нямат стомах и тялото си ползват като куфар. Както всичко друго на месечината, кашаварите се раждат по дърветата, а те "имат големи прави клони и листата им са обагрени с телесен цвят. Плодовете им са като орехи с твърди черупки, големи като локомотиви. Когато узреят, което личи по цвета, хората ги берат и ги пазят внимателно, докогато искат. Ако решат да изкарат плода от ореха, го хвърлят в казан с вряла вода и подир няколко часа черупката се пука. От нея излиза живо същество.... от едни черупки излизат войници, от други – философи, от трети – богослови, от четвърти – юристи, от пети – чифликчии, от шести – селяни." (Прев. Ангел Каралийчев)

Смалидон

"Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход", казва Пипи Дългото Чорапче на Томи и Аника, миг преди да им даде по едно грахче, обявено от нея за "хапче смалидон", което, глътнато на тъмно с думите "Хайде, хапчета чудесни, никога да не поресна!", гарантира оставането на човек в едно малко по-адекватно състояние, а именно – детството (внимание, ако сбъркате да кажете "порасна", на секундата порасвате неимоверно). Все от кухнята на Астрид Линдгрен, преведена блестящо от Вера Ганчева и Теодора Джебарова, имаме и летящото "кифлено гнервиране" на Карлсон от покрива ("Дали пък не са били гълъби?" – промълви тя... "Ако се съди по звука, по-скоро беше крава" – рече Дребосъчето...) и супата с месце, за която си заслужава да си заврем главата в супника като Емил от Льонеберя ("Той много обичаше супа и то се чуваше...").

Кокалци-мокалци

В самия край на "Жените в Народното събрание", в реплика на Слугинята, Аристофан употребява най-дългата дума в творчеството си: тя е от 168 букви и "означава ядиво от десетки съставни части", както обяснява преводачът Александър Ничев, раздробил я за целите на българския текст до следния вид: "Че скоро ще поднасят рачета, рибички, мидички, кокалци, мокалци, сосове, косове, гроздове, дроздове, петльовци, метльовци, сирене, мирене, зайчета, байчета, бели кравайчета, печени пилета, телета, шилета, а ти, като чу това, вземай паничката, по-бързо, по-бързо! Грабвай от кашата и се гощавай наздраве."

Печеното на императрицата

Под името Rôti à l'impératrice испанският писател Мануел Васкес Монталбан възпроизвежда във вече култовия си сборник "Безнравствени рецепти" от 1981 г. описанието на едно блюдо, уж заимствано от Александър Дюма-баща – вероятно несъществуващо, но не и неосъществимо. В книгата Васкес Монталбан дава трийсет рецепти в по две части: първата регистрира съставките и приготовлението, а втората – приложимостта на съответното ястие в любовен план ("Има само един път, който води от трапезата право в постелята, и той минава през тези страници!", тръби надписът на корицата). В този смисъл и "Императрицата" има две функции: за засищане на физическия и естетическия глад, от една страна, и като средство за прелъстяване, от друга. Взема се пълнена с аншоа маслинка и се затъква във вътрешността на добре почистена и леко посолена чучулига, чучулигата се пъха в пъдпъдък, пъдпъдъкът – в яребица, която на свой ред се настанява във фазан. "Сочният и аристократичен пълнен фазан се разполага ласкаво в пуйка, а тя, накрая, се помества в коремната кухина на неголямо прасе сукалче, което спретнато се зашива." Цялата тази прелест се пече на бавен огън в намазана със свинска мас глинена тава. Идеята е, когато стане готово, всеки от елементите да се извади от другия, докато не се стигне до "симфонията на възприятията, съсредоточена в аншоата". За съучастник в това блюдо, твърди авторът, един мъж има нужда от поне императрица, в краен случай кралица или графиня, но не и каква да е жена, ако ще да е безумно красива. "Необходимо е превземането на отделните любовни територии да става успоредно на отвоюването на маслинката, която се явява цел и предпоставка на възбудата – като в един гигантски стриптийз на съедобни меса..."

Кучешки търбух

Най-страшното обстоятелство покрай "коктейлите" ("Ханаански балсам", "Духът на Женева", "Сълзата на комсомолката" и пр.), изредени в гениално кошмарната повест "Москва – Петушки" на литератора алкохолик Веничка Ерофеев, поет на мрачните дълбини на съветското ежедневие, е, че вероятно наистина ги е пил. За илюстрация – следват съставките в грамове на най-мощния, "Кучешки търбух": бира жигульовска (100), шампоан "Садко" (30), разтвор против пърхут (70), спирачна течност (35), синтетично лепило БФ (12), флайтокс (20). "Всичко това отлежава една седмица, смесено с тютюн за пури – и се сервира."

Пангалактически гаргаробластер

За разлика от Ерофеев Дъглас Адамс звучи безопасно извънземно в "Пътеводител на галактическия стопаджия", където дава указания за забъркването на междузвезден мишунг: "Взема се съдържанието на бутилка отлежала Джанксова ракия. Към него се прибавя една мярка вода от моретата на Сантрагниус V. Поставете в сместа три кубчета Арктурански мегаджин и ги оставете да се разтопят (необходимо е сместа да бъде добре охладена, защото в противен случай бензолът се изпарява). Газирайте я с четири литра блатен газ от Фалия, в памет на всички щастливи стопаджии, умрели от удоволствие из блатата й. На върха на сребърна лъжичка отмерете екстракт от Куалактинска хипермента, събрала в себе си всички омайни ухания на тънещите в мрак Куалактински пояси – нежно сладки и мистични. Пуснете вътре зъб на алголиански слънцетигър. Наблюдавайте как се разтваря и пръска огнената жар на алголианските слънца в самото сърце на питието. Поръсете със замфуор. Прибавете маслина. Пийте... но много внимателно..." (Прев. Саркис Асланян.)