Харесва ми как изрича думата "похапвам". Казана от нея, тя звучи сочно и вкусно, кара те да затрептиш на едни честоти с апетита си и да го чуеш какво му се иска да опита. Или, по-точно, да си похапне. Виргиния Захариева е ренесансова личност, от най-чист вид. Първата ми среща с нея беше преди десет години, когато в митичното столично кафене 703 не помня какво точно разказваше, но беше вкусно. Няколко години по-късно тя вече беше име в журналистиката, но градеше кариера и като психотерапевт. След това безграничната й творческа енергия намери още едно поприще за изява — написа няколко книги, сред които "Камъкът, който не слуша реката", "Кокошката с зашитото око", "Кадрил късно следобед" и "9 зайци". Всички те светкавично влязоха в списъка на най-четените български текстове и станаха неразделна част от нощните шкафчета на стотици българи, които взеха да ги препрочитат като притчи преди лягане.

"Храната в романа ми "9 зайци" е врата — беше много по-лесно да вляза през нея в детството ми", казва Виргиния, докато пием домашно приготвена цитронада с мед в един късен студеничък следобед. Смучем звучно със сламките последните частици от лимона, а тя започва да разказва една история за задушен дроб с печени чушки и доматен сос. Описва гладките жилки на "месенцето, които приличат на стъблото на младо дърво", парченцата "тъмночервена чушчица, която среща малките доматчета из чинията и сякаш ги заговаря за нещо хубаво и топло", сосчето, "което бълбука между тях и ги окъпва в себе си".

Най-яркият й спомен от детските й години отново е свързан с храната - "попарата, която баба ми правеше". И още "пуканки, пържени картофи, кюфтенца. И като ухание, и като вкус. Ненавиждах миш-маш със сурови чушки и зелен фасул, доста бой изядох заради тях... Но като преживях глада след тренировки от дванайсет километра на ден в недотам топъл басейн, проядох всичко."

Виргиния е човек, който обича да опитва от всичко — и в пряк и преносен смисъл. Не се страхува да започва отначало, защото за себе си е разбрала, че любопитството към живота и вслушването в тялото отварят сетивата и ти дават възможност да виждаш пътищата. "При сигнал за опасност и несигурност първото, което ни успокоява, е да похапнем нещо (отново онова "похапване"...). Освен това светът се къпе в изобилие и храната е достъпно, ясно и просто удоволствие, дори да не си много богат. Хората се наситиха като че ли да бързат и да ядат какво да е на крак."

Заедно с журналистиката книгите и психотерапията Виргиния създаде още едно свое място, подобно на храм - къщата й в село Ковачевица е място, където тя организира пречистващи семинари и програми за възстановяване на душата и тялото. Дни (поне пет) без вещи от технологичната цивилизация. Дни на мълчание, горска храна, смях и творчество. "Душата и тялото се хранят, когато са по вътрешната ти мярка. Когато са навреме. Иначе с пространство, време, музика, творене, обич, природа, движение, общуване с приятели, обменяне със света. Молитва, медитация. Мълчание, тишина."

По време на "бягствата" в Ковачевица светът спира за малко, но докато си там влизаш по някакъв мистичен път в един необятен свят — този, който ти е даден отвътре. Един път видях снимки на десет жени, преживели там пет дни от живота си. Бяха като самодиви — тичаха из поляни със златна трева, носеха се една друга на столче през реката, търкаляха се из чергите на пода на къщата и носеха букети от цветя с магически цветове, билки и зеленчуци. "Храним се с каквото ражда земята - там е най-вкусно. Всичко, което си носим от града, го връщаме. Ядем картофи, фасул, боровинки, малини, горски ягоди, овче мляко, домати, чушки, чесън, много зехтин и маслини. И риби, които влачим от Гърция – отскачаме до Кавала – само на час е."

Виргиния обича да готви, но не по задължение и това добре го знаят порасналият й син, мъжът до нея и приятелите й. Да ти сготви, означава да преядеш не само с вкусна храна, но и с топлото чувство, че някой се е погрижил за теб. "Готвя и се храня след медитация, след спорт, след планина или вода... След рисуване знам най-точно какво да приготвя, защото съм гладна! Много гладна и го виждам точно в образи и цветове."

Има една теза, че енергията на човека, който приготвя храната, се предава на този, който я консумира. Виргиния също вярва, че храната е дреха на енергиите и мислите на този, който я е приготвил. (Затова рядко яде приготвеното от друг.)

Заговаряме за подправките и продуктите като характери.

"Целината. Тя е всичко. Ухае, идва изпод земята, държи исото на всяка супа. Прекрасен афродизиак. Доматите – червени, уханни, току-що набрани, узрели на корена си. Спомням си, бяхме на гъби с Борис Христов и докато се суетяхме над улова ни от булка гъба и се чудехме как да я приготвим, той ме погледна съзаклятнически и каза: "А какво ще кажеш за доматка с ракийца? "Доматата е оптимист. Печените картофи с розмарин са библии. От подправките черният пипер, който ми издърпва носа - любопитко е! Чесънът само малко запържен в мазнина заедно с джинджифил. Това е оркестър. Ще продължа в поезия. Ето последното ми стихотворение, непубликувано никъде:


Август е зелен леген
със слънчева вода
Отблясъците мляскат
гредите на тавана

Вятърът подръпва
балдахина

Хаванчето звъни
Любимият ми готви риба

Малко помълчаваме, за да могат да се настанят наоколо всичките тези зеленчуци и подправки, които разказът й e превърнал в хора. И се прехвърляме на още една голяма тема в живота й — Индия. Преди почти две години най-изненадващо за всички тя заряза софийския си живот и осъществи мечтата си да поживее в индийски ашрам. Храната там нарича свещена, защото "се яде като вглъбено, всяка клетка от храната среща всяка твоя клетка. Но в средата на първия месец, изведнъж подправките им ужасно ми писват и почвам да влача чанти с краставици, червено цвекло, отвличам цели сергии в кухнята на някой ресторант, сготвям за всички и се укротявам и пак мога да потъна в яденетата им с кален от подправки цвят. Зеленчуците им имат страхотен вкус – точно като тези от градината на баба ми Никула – героинята в " 9 Зайци". В Южна Индия храната е много люта. В Хималаите е по-умерена. Обожавам сушеното манго, сергиите, където ти изстискват нар, ананас, манго. Само че, ако не ги дебнеш, ти слагат и лъжичка сол. За баланс. Толкова сок ми съсипаха!"

Съвършената вечеря, тази, на която никой и нищо няма да липсва, Виргиния свързва с приятелите си. "Събрали сме се на голяма маса и споделяме удоволствието да сме заедно и да сме живи. Пием пино ноар на Klaine Zalce, южноафриканска изба. А от българските — на изба "Канов" — пино ноар и вината на "Санта Сара". Има и танци, може и по масата... после чайове и питиета пред камината с десерти. Хубава музика, много свещи, истории, смях..."

Топлата рецепта на Виргиния Захариева за студени дни и самотни души, както е описана от самата нея

Доматена супа. Лесна е - настъргваш 4-5 големи домата (или взимаш буркан с белени домати), кипваш половин литър вода. Слагаш една-две топки фиде и доматите. Като се сварят (за около пет минути), добавяш морска сол, черен пипер, счукано малко зрънце тамян, ако си си взел от църквата и малко листа целина или магданоз или босилек. Поднася се с голяма бучка сирене и малко масло или зехтин. Можеш да изпиеш и една водка с нея. Замразил си си чашата обаче преди това в камерата.