Ако след 500 години, прекарани в рамките на Османската империя, българинът не може да си представи сладкарницата без сиропирани сладкиши, какво остава за испанците. Близо осемте века, през които тяхната страна се нарича Ал Андалус, преобразяват кухнята им до неузнаваемост. Свикнали с пъстра, ярка на вкус и сравнително лека храна (качества, с които европейската кухня на Средновековието не се отличава), техните завоеватели, маврите, просто я донасят със себе си. С пълна сила това важи и за десертите, голяма част от които днес са повод за патриотична гордост у мнозина испанци. Появата на може би най-емблематичния сред тях - испанския турон, също е завещание на мавърската епоха.

Според подобаващо сладка легенда той се появява от любовта на емира на Ал Андалус, Али, към скандинавската принцеса Илда. След като я взима за жена, той се опитва да пресъздаде за нея снежните пейзажи на родния й Север в условията на предимно горещия Иберийски полуостров. В търсене на решение да й помогне в носталгията, той засажда хиляди бадемови дървета около двореца. С разцъфтяването им въздухът и земята около тях побеляват от цветчета, подобно на пухкав сняг. И докато принцесата щастливо поглъща гледката с очи, по-рационално настроени хора наоколо започват да търсят приложения за изобилната реколта от бадеми. Според легендата (явно съчинена от испанци), решението хрумва на жителите на Хихона - те опичат ядките и ги смесват с белтъци и мед, създавайки първия прототип на легендарния турон.

Действието се развива някъде през ХІ век. И макар историческите източници все пак да посочват маврите като изобретатели на испанската нуга, Хихона, изглежда, наистина е едно от родните й места. Има и второ - това е Аликанте, което е разположено само на двайсетина километра на юг.

Съперничество между двата града (почти) няма, тъй като произвежданите от тях турони са различни. Тези от Хихона са меки, леко мазни на допир и карамелени на цвят, а еднородната им текстура се дължи на смлените бадеми в тях. Туроните на Аликанте са твърди и чупливи, обикновено бели и съдържащи цели бадеми, като освен това са поместени между два тънки пласта от вафла или оризова хартия.

Сладкият вкус и на двете разновидности се дължи на меда в тях (за предпочитане е такъв от портокалови цветчета), а използваните бадеми е хубаво да бъдат от местния объл сорт Маркона. Тяхното количество определя и качеството на самите турони. Колкото повече бадеми, толкова по-добре. При най-качествените, с етикети

"suprema", бадемовият дял достига около 60% за хихонския тип и 65% за този от Аликанте. Това е и максимумът - над него туроните просто започват да се разпадат. Това лакомство, без което Коледата за испанците е немислима някъде от ХVІ век насам, днес съществува в най-различни възможни и невъзможни варианти – с шоколад, с жълтъци (такъв е каталонският turrón de Agramunt), с ликьори, различни ядки, кокосови стърготини, захаросани плодове, марципан и дори с пуканки (този необичаен torró de gat се прави близо до Валенсия). Класиката обаче си остават туроните от Хихона и Аликанте, които са толкова популярни още през ХV век, че тогава ги наричат просто dulcesespañols - испанските сладки. Начинът им за приготвяне се е запазил на практика непроменен и до днес, осигурявайки им гарантиран географски произход.

Първата документирана рецепта за турони се появява в началото на ХVІ век в домакинския "Наръчник за жени". Правенето им обаче изисква не толкова женски усет, колкото здрави мъжки ръце, защото включва периоди на яко и непрекъснато бъркане. Първо на белтъците, които трябва да се разбият на сняг, после на сместа от мед и захар, която трябва да се карамелизира равномерно на бавен огън, без да загуби златистия си цвят, и накрая на всички тези ингредиенти със самите бадеми, предварително опечени и обелени (а и смлени, в случая на хихонския вид).

Испанските turroneros, или туронджии, може да са ловки в занаята си, но всъщност не са единствените в Европа. Във Франция вече към 300 години се произвежда известната nougat, която на външен вид наподобява турона от Аликанте, но е мека и разтеглива. Италия също има своя аналог от векове - torrones. Според някои историци те дори предхождат испанските варианти и датират още от римско време – под името cupedia (буквално "деликатеси"). Тогава тези "деликатеси", известни с качеството си, се поднасят главно на изискани празненства и при жертвоприношения в храмовете. С разрастването на империята се разнася и славата на тези деликатеси, които в крайна сметка достигат и завоюваните от римляните арабски територии. Откъдето пък няколко века по-късно маврите ще тръгнат към бреговете на Испания.

Доколко тази версия отговаря на истината, остава неясно, но в съвременния си вид италианският тороне се появява някъде към ХV век, като, подобно на испанския си "събрат", има твърда и мека разновидност. Най-прочутите торони идват от Кремона, където всеки ноември в тяхна чест се организират празненства. Сладкарите на Сицилия пък правят свой вариант, вероятно прихванат от арабите, известен като cubbaita. Най-големите специалисти по приготвянето й са в Калтанисета.

Ако човек се поразтърси из Средиземноморието, бързо се натъква на още подобия на туроните - като например гръцкото mandolato, малтийското qubbajd, и многобройните версии на карамелени блокчета с ядки, стигнали и до България през Отоманската империя. Испаноезичният свят естествено също не е подминат от тези сладки, голяма част от които са директен износ от Испания. Никъде другаде обаче те не предизвикват такова въодушевление, както региона около Пиренеите, особено с наближаването на коледните празници. Още през ноември навсякъде из страната започват да никнат като гъби щандове и цели магазини, преливащи от всевъзможни турони (част от тези заведения са всъщност "временно преквалифицирани" сладоледаджийници).

Поднесени с кафе или кава, туроните са логичният завършек на всяка коледна маса. Популярността им обаче е такава, че, за разлика от други типично коледни сладкиши като немските щолени или италианските панетоне, те се намират по магазините целогодишно. При това в нови и нови комбинации с какво ли не.

Една от най-екстравагантните версии принадлежи на вече досадно известния готвач на "Ел Були" Феран Адриа – солено-сладка, от мисо – традиционна японска подправка от ферментирал ориз, ечемик или соя и плесенната гъба kōjikin. Свързващият елемент между нея и традиционните хихонски турони, освен може би консистенцията й, са орехите.