Един непочтителен брадат виц дава рецептата за направата на уругваец: "Вземете трима италианци, двама испанци, един германец, половин поляк, кръв от индианец, щипка меланхолия и щипка красноречие, поръсете с вечна неудовлетвореност, след което забъркайте с няколко шепи кал... само внимавайте да не прекалите с калта, за да не ви се получи аржентинец."

Рецептата на дулсе де лече, сладкото от мляко, е не по-малко стара и също обвързва аржентинци и уругвайци. Но не е безвкусна, тъкмо обратното. Двете съседни и така сходни нации от Рио де ла Плата си оспорват какво ли не – от първенството в изпити литри мате (около 100 годишно на глава от населението за Аржентина и 115 за Уругвай) до правото да се наричат родина на Краля на тангото (и досега се спори откъде е всъщност Карлос Гардел, митичният певец, актьор и любимец на жените през 20-те и 30-те, загинал трагично в самолетна катастрофа). Един от големите спорове е и за бащинството на гъстата, мека, кехлибаренокафява сладост на dulce de leche.

Докато през последните години Аржентина публично обсъждаше възможността да обяви дулсе де лече за национално културно и гастрономическо наследство, и накрая го направи през 2010 г. по случай двувековния юбилей от независимостта си, Уругвай не спря да роптае срещу това обсебване на едно от най-любимите местни лакомства.

Факт е, че – настрана Аржентина и Уругвай – в различни разновидности и под различни имена (кахита в Мексико, арекипе във Венецуела, манхар в Чили, фангито в Куба и пр.) същото млечно произведение е известно из цяла Латинска Америка, а и по света. Който някога е бил в Русия, познава северната сгущенка – кондензираното сгъстено и подсладено мляко, което, отварено в кутията си, дава близък резултат. Във Франция еквивалентът се нарича млечен конфитюр. От друга страна обаче, държавата, превърнала го най-трайно в свой навик и в редовен износ за чужбина (6400 тона през 2009), без съмнение е тъкмо Аржентина.

Рецептата на дулсе де лече включва прясно краве мляко, което се вари със захар до карамелизирането й, с добавка на ванилия и евентуално на сода бикарбонат - за да не се пресича млякото, и да се добави цвят. Може да се направи вкъщи и указанията за приготвянето му са десетки, независимо от ограничения брой на съставките и възможностите за съчетаването им. Но най-лесният начин да се избегнат несполуки е вместо онлайн да търсите рецепта, да си намерите сайт, от който да го купите готово: добър вариант са препоръчаните от самото аржентинско министерство на земеделието, скотовъдството, риболова и прехраната двама производители с гарантирано качество: La Paila и La Salamandra.

Употребата на това популярно лакомство е точно като на конфитюр: за пълнеж, за намазване, самостоятелно (на снимката: дулсе де лече в чинийка, поднесено с кафето в стола на "Ерос", един от класическите буеносайрески "социални клубове" – вид читалища, в квартал "Палермо"). Освен в палачинки, торти и всякакви сладки дулсе де лече има две приложения, по-обичани и търсени от всички други. Най-славното е в алфахор. Това сладкишче с арабско име е от испански произход. То е от две прихлупени заоблени половинки от фино царевично брашно и е добило най-голямата си популярност именно в своята аржентинска разновидност - слепено с дулсе де лече. Въпреки че различни вариации на същото се произвеждат и ядат на много други места, Аржентина е най-големият му консуматор: по 6 милиона дневно, като в периоди на криза стига до 10 милиона – алфахорът е сравнително евтин и много засищащ. Произвежда се промишлено още от 50-те години на ХIХ век и ако не го намирате домашен или от сладкарница, оглеждайте се за най-известната индустриална марка, Havanna.

Второто най-типично място, в което се открива "сладкото от мляко" е в сладоледа: тази година излезе интересно изследване, според което вкусът, който аржентинците харесват най-много, е именно на дулсе де лече (19% от продажбите на една от най-големите сладоледени компании) и едва след него и с голяма разлика в продадените количества идват любими вкусове като ягода (6%) и шоколад.

Разправят, че Хорхе Луис Борхес веднъж възкликнал пред неразделния си приятел, също писател, Адолфо Биой Касарес: "Човек не може да се ожени за някого, който не знае какво е пончо или дулсе де лече!" Доста по-късно и по-директно го каза и друг изтъкнат техен сънародник – Донато Виляни, лекар на националния отбор по футбол, по време на световното първенство в ЮАР: "Не можеш да държиш един аржентинец цял месец без асадо и поне лъжица дулсе де лече."

Погледнато от още по-актуална гледна точка, истината под тази весела фраза всъщност е обезпокоителна – традиционната обвързаност на Аржентина със скотовъдството (мляко, кожи, месо – заедно с Бразилия и Австралия тя е в челната тройка износители на говеждо) има и един неочакван ефект: преди няколко години FAO, Организацията за прехрана и земеделие към ООН, изнесе данни, според които кравите произвеждат повече вредни газове, влошаващи парниковия ефект, отколкото колите. В този смисъл, докато отстоява гастрономическата си културна идентичност, Аржентина сериозно влияе и на климатичните промени. Така че колкото и да е парадоксално: ако краят на историята е горещ и близък, то ще е донякъде защото пътят към ада е "постлан" и с дулсе де лече.