Докато в Кан тече най-важното филмово събитие на годината, храната някак естествено започва да ни се явява в кинообрази. Пропускаме ги избирателно, и напълно субективно, в своя списък от остри, свежи, ароматни, запомнящи се екранни гурме преживявания. Отказваме се – поради несъедобност – от обувката, която Чаплин нагъва в "Треска за злато", от аквариумните рибки, които Ото гълта живи в "Риба, наречена Уанда" и маймунските очи в супата на Индиана Джоунс. Заради убийствените им ефекти пренебрегваме зелените хранителни блокчета от апокалиптичната фантастика Soylent green на Ричард Флайшър, момината сълза от "Хлъц" на Дьорд Палфи (с нея жените от цяло село подправят до смърт гозбите на мъжете си) и коктейла за серийни убийци Малкият Грегори от белгийския псевдодокументален C'est arrivé près de chez vous. Лишаваме се – поради касовата им предвидимост – от "Пържени зелени домати" и "Рататуй", от бързата храна на Super Size Me, винените приключения в "Отбивки" и сладникавия "Шоколад". Пробваме спагетите на Алберто Сорди от "Един американец в Рим" (с класическата реплика към пълната чиния "Макароне, ти ме предизвика и сега ще те унищожа!"), почерпваме се с "една боза от шест" ("Момчето си отива"), мълчим по рецептата на норвежките "Кухненски истории". Накрая излиза, че сме съставили меню с лек френски уклон и някои френски думи. Наденичка с горчица

На три е разделена 17-минутната анимация "Храна" (1992) на чеха Ян Шванкмайер. В "Закуска" (наденичка, горчица и филия черен хляб) действа парадоксална хранителна верига – единият от двамата сътрапезници е дошъл да закуси, вторият се оказва касичка и кухненски асансьор. След това първият се вцепенява, превърнат в кух механизъм, "касичката" се раздвижва, напуска и на мястото й сяда нов закусващ, после ролите се разменят отново и отново. "Обяд", пак на четири очи, сблъсква два стила на хранене: единият методичен и в съгласие с етикета, другият – мърляшки лаком. В невъзможността си да привлекат вниманието на сервитьора двамата сътрапезници поетапно омитат всичко подръчно – цветята с вазичката, дрехите си, чиниите, масата, другия... "Вечеря", за завършек, е поглед към няколко човека, които в различни места и настроения овкусяват по някоя своя част, преди да я изядат. Фантастично зрелище, haute cuisine!


 

Брамборова полевка

"Какво е вробнороува половка", пита Уоли. "Картофена супа, много вкусна", казва беловласият келнер. Името всъщност е bramborová polévka – гъста чешка кремсупа с картофи, гъби и зеленчуци, а филмът – неокачествимият "Моята вечеря с Андре" (1982). Режисьор е французинът Луи Мал, човекът зад "Асансьор за ешафода" и носител на Златната палма от Кан '56. В ресторанта на нюйоркски хотел се срещат на вечеря неохотно замъкналият се там драматург Уоли Шон и режисьорът Андре Грегъри (изпълнителите са не само с истинските си имена, те са и съсценаристи). Говорят първо за ексцентричния живот на Андре, а после за живота изобщо: два часа интензивен обмен на истории и теории, без друго действие, освен сервирането на супи, пъдпъдъци, еспресо и амарето. Нещо като "Барон Мюнхаузен", адаптиран от Уди Алън. Задължителен за кино-gourmands.

 

Киш лорен

Малцина знаят, но преди мускулестия "Рамбо" и безмозъчния "Уикендът на Бърни" канадецът с българско презиме Тед Кочев е бил способен на филми, които да спечелят "Златна мечка" в Берлин ("Чирашките години на Дуди Кравиц"). Някъде между Дуди и Рамбо Кочев прави и нещо по добрите стари правила на черната комедия в "Кой убива великите европейски готвачи?" (1978). В собствените им кухни и в стила на ястието, с което са най-прочути, са убити най-добрият готвач в Англия (печени гълъби), Италия (омар), Франция (пресована патица)... Общото във всички случаи са тримата заподозрени: критикът Макс от списание "Епикур", американската сладкарка Наташа и нейният бивш съпруг, който иска да отвори верига от заведения за омлети. Игра на стереотипи, пресилени жестове и ефектни фрази с хубави актьори, доведена до пик в срещата на шестимата френски chefs, които хем не искат да умират, хем се ужасяват да не ги подмине убиецът, който "очиства" само най-добрите. По техни си причини quiche lorraine (лотарингската солена торта от блат, покрит с мека смес от яйца, сирене, парченца бекон и подправки) е една от болните теми на двамата бивши съпрузи...


 

Омриз

Всъщност произношението е омурайсе и е японската версия на две думи в една: френското omelette и английското rice – омлет с ориз. Бързото му приготовление може да се види в комедията "Тампопо" (1985) на Юзо Итами: продълговата купчинка пържен ориз с подправки се покрива с "чист" омлет (само от яйца), рязва се и в резката се сипва доматено пюре. Филмът започва с красиво описание на това, как – с любов, разбиране и сърбане – трябва да се яде бистрата месна супа с фиде рамен: на нейното изкуство е посветена и цялата тази симпатична история от преплитащи се сюжетни линии, която започва с ядене на чипс в едно кино и завършва със сучещо бебе. Сред другите запомнящи се моменти – чувствената сцена с предаване на суров жълтък от уста в уста или простреляният на улицата гангстер, който, за да утеши ридаещата си любима, й разправя, докато умира, за лова на глигани през зимата. Понеже в студения сезон се намират само сладки картофи за ядене, ако ги убиеш, разпориш и веднага изпечеш червата им, ето ти "естествени" наденици, пълни с вкусни грудки.


 

Сукияки

В "Крилце или кълка" (1976) царят на безгрижните и леко кичозни френски комедии от 70-те, Луи дьо Фюнес, е свирепият кулинарен критик Шарл Дюшман - автор (шега с "Мишлен") на ежегодни пътеводители, в които нивото на всеки ресторант е изразено с определен брой звездички. Подготовката за поредното издание вкарва в амбициозни планове за самодоказване довелите се до истерия ресторантьори, самия Дюшман, сина, който трябва да го наследи в критиката, но мечтае да е клоун и конкуренцията от концерна "Трикател" (който в сюрреалистичната си фабрика "отлива" от една и съща противна материя имитации на всевъзможни храни). "Сукиякито тепанияки, последвано от сашими и шабу-шабу сякаш танцуват пред очите ви, преди по чудо да се озоват в чиниите" е възторженото описание на Дюшман на една от най-зрелищните сцени във филма – тази с майсторски приготвяните късчета говеждо (сукияки) на плоча (тепанияки) в ресторант "Кобе".


 

Пъдпъдъци в саркофаг

Един прелестен дует от Моцартовия "Дон Жуан" в началото, както и последният половин час оправдават напълно иначе бледата екранизация, която прави Габриел Аксел във филма си "Угощението на Бабет" (1987) на разказа на Карен Бликсен. Ютландско селце през ХІХ век: благодетелните сестри Мартина и Филипа, някогашни красавици, никога незадомили се, за да помагат на баща си, свещеника, подслоняват избягалата от размириците в Париж Бабет. С години тя се грижи за скромното им домакинство, докато изведнъж не спечелва голяма сума от лотарията. Вместо да започне нов живот, както всички очакват, с парите тя организира фантастичен пир за сестрите и техните близки, "истинска френска вечеря". Супа от костенурка, блини "Демидов", амонтилядо и шампанско – сащисани от разкоша богобоязливите местни хора (за които максималното кулинарно преживяване до момента е супата "бирен хляб") пристигат като на заколение. Постепенно душите се отпускат, усмивките стават ласкави... По пъдпъдъците в "саркофаг" от тесто единствения външен гост разпознава у Бабет най-известната някога парижка готвачка, способна "да превърне вечерята в любовна история".

 

Гълъби с трюфели

С изговарянето на тяхната рецепта на психоаналитичния диван започва немският "Сладка Марта" (2001, реж. Сандра Нетелбек). Марта е chef de cuisine в реномиран ресторант, която гледа на готвенето като на свещенодействие и не допуска друго в личното си пространство. Както може да се очаква от една уважаваща себе си мелодрама, животът изведнъж връхлита в убежището й от възвишени съчетания на вкусове и доброволна самота и Марта трябва да се заеме с осиротялата си племенница, по същото време, когато в кухнята й се появява конкурент – очарователен италианец с ясни идеи: "Само ситият готвач е добър готвач – ако и на пълен стомах останеш доволен от това, което си направил, значи си успял."


 

Торта Андреа

"Голямото плюскане" (1973) на Марко Ферери е тежката артилерия във филмите с ядене. Той е и най-уродливият, най-телесният, най-нелицеприятният. Четирима приятели – телевизионният водещ Мишел (Пиколи), юристът Филип (Ноаре), готвачът Уго (Тоняци) и пилотът Марчело (Мастрояни) – се събират в извънградска вила, за да се самоубият с любимия си смъртен грях, чревоугодничеството, гарниран с малко разврат. Сред провизиите им за изпитанието влизат глиган, сърни, "десет дузини полудиви токачки, отгледани с жито и хвойна", пуйки, "нагушени" с шоколад, ядки и коняк. "To be – крещи Мишел, вдигнал говежда глава, – or not to be..." Марчело се обажда: "Пирът започва!..." Някъде между първата и втората смърт Уго меси тестото за "Торта Андреа" с пищните задни части на голата начална учителка, която е решила да ги съпроводи в последния им път...


 

Чай с бисквити

"Деликатеси" (1991) е дебютният пълнометражен филм на Жан-Пиер Жьоне ("Амели Пулен") и Марк Каро: весело-кошмарна приказка за катастрофално бъдеще, оставило света в руини. В пълен с чешити пансион, владян от зъл месар (който по липса на друго в тези гладни времена, ползва за суровина обитателите на дома), пристига младият Луизон. Започва работа като помощник, влюбва се в дъщерята на месаря и обръща всичко с краката нагоре. Една от няколкото сцени с безумно красива хореография в "Деликатеси" е именно първото рандеву на Луизон със страшно късогледата и мила Жули: от суета тя се опитва да му сервира чай без очила, докато той с грация спасява половината й покъщнина от потрошаване.

Ментово бонбонче

"Смисълът на живота" на Монти Пайтън, част VІ: господин Креозот е невъзмутим дебелак, който вечеря във френски ресторант (още по-невъзмутим е салонният управител с възхитителния си акцент). Поръчва цялото меню (жабешки бутчета, фоа гра, черен хайвер, пъдпъдъчи яйца и пр.), разбъркотено в кофа. Поглъща го с шест бутилки Шато Латур от 1945 и дузина каси тъмна бира. За завършек получава бонус: ментово бонбонче – последното, микроскопично залче, от което избухва. Послевкус: здравословна несериозност към себе си и всичко останало. Награда на журито в Кан за 1983 г.