Ако днес попитате на улицата някой парижанин, венецианец, а може би и софиянец откъде се е взело кафето, едва ли ще ви каже, че заслугата е на Османската империя. Но когато султанската армия губи битката край Виена, тя печели друга - тази на кафето, което бавно си проправя път към чашите на аристокрацията, след което превзема всички слоеве на обществото, а кафенетата се превръщат в най-значимата социална институция. Въпреки прогнозата на мадам Дьо Савиньи, че това е скоротечно увлечение, подобно на драмите на Расин. Мадам, както вече е ясно днес, греши, и добре, че не е била права. Ако не беше кафето, Волтер едва ли щеше да напише и половината от трудовете си, Александър Дюма-син можеше да не се подпише под "Дамата с камелиите", а Фитцджералд и Хемингуей щяха да оставят бели страници след себе си. Освен това литературният кръг "Мисъл" може би нямаше да извлече българските интелектуалци от тяхната постотоманска провинциалност, Йовков щеше да пише по-безрадостни разкази, а връзката Вазов - Шишманов може би нямаше да е толкова плодотворна за обществения и литературния живот.

За разлика от Виена, Венеция или Истанбул днес София не пази почти нищо от някогашните си исторически кафенета. Но точно преди век тя е някъде между Париж и Цариград не само географски, но и в своята кафе култура. Фюжън от влияния от Запад и от изток оформя онзи колорит, който наднича от време на време от българската литература, частни мемоари и от вестниците от началото на XX век.

По онова време изборът от кафенета не е така голям, че да не може да се обходят всички кафенета за един ден. Но не става въпрос за малките квартални кафенета, в които водеща роля има разпространението на информация редом с чая, бяло сладкото, локума, играта на табла и карти. Става дума за тези, в които се събират бохемата и политиците и между няколко цигари и порция баклава се решават съдбовни за страната въпроси и се раждат шедьоври.

Пред Спиридон Казанджиев Йовков признава, че не може да издържи и един ден, без да поседи в някое кафене, без особено значение мястото. Всяко едно е неговият кабинет, където пише произведенията си, а вечер само ги преписва у дома си.

Много от вестниците, които нямат възможност да си наемат помещения за редакция, са пуснали котва в някое от кафенетата, където освен текстове са създавани и карикатурните шедьоври на Александър Божинов, Илия Бешков, Константин Щъркелов, Александър Добринов.

Най-значимото сред историческите кафенета е това на хотел "България" - единственото горе-долу оцеляло до днес. Тогава на ъгъла на "Аксаков" и "Дякон Игнатий", точно срещу Градската градина в сърцето на София, то е Мястото. Там много неща се случват за пръв път - например слуша се първият фонограф. От прозореца му между две глътки могат да се наблюдават всички спортни прояви - юнашките игри, организирани от швейцарския учител по гимнастика Шампо, или пък първенството по колоездене - осем обиколки на главната алея е абсолютният рекорд за страната.

Изцяло в духа на аристократичните забавления, които могат да се гледат безплатно, кафене "България" е едно от най-скъпите. Докато в останалите заведения чашата кафе е между 5 и 10 стотинки, в "България" то е 20. Но, прекрачвайки прага му, човек се пренася във Виена: удобни плетени столове около кръгли маси с мраморни плочи и покривки на тях (истински лукс), дебели червени пътеки, заглушаващи стъпките, малки канапета и всички български вестници, излизащи в момента, окачени по стените, няколко немски, австрийски, руски и френски за разнообразие. Посетителите висят с часове на чаша ликьор, парче щрудел или баклава, или чаша вода Vichy.
През следващите десетилетия тук ще се случват твърде много неща, определящи съдбата на България. Политици и интелектуалци ще се срещат, ще преминават правителства и висши военни от различни национални армии.
Средното и най-голямо от трите помещения на кафене "България" е предпочитано от политици, писатели, висши чиновници, артисти, журналисти, македонски революционери. В списъка с постоянните посетители са Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев, Йордан Йовков, Симеон Радев, Александър Божинов, Пейо Яворов, Иван Вазов, Елин Пелин, Антон Страшимиров... По-рано сутрин често идва Вазов, който пие кафе и с незапалена цигара в уста прелиства вестници, докато стане време да обядва с приятеля си проф. Иван Шишманов. В другия салон, който гледал към "Аксаков", редовни заседания провежда групата негови опоненти - Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов.

В разгара на Първата световна война, в дискретния салон на кафенето, е последната среща на Мустафа Кемал и Димитрина Ковачева-Мити, дъщерята на генерал Ковачев, която според биографите на турския политик е неговата голяма любов. Бившият турски военен аташе идва инкогнито в столицата с надеждата, че ще успее да убеди баща й да благослови брака им. Но генералът, участвал в Априлското въстание и победител от сраженията при Булаир и Шаркьой отказва - не толкова заради личните си убеждения, колкото заради приятелския натиск от страна на генерал Рачо Петров.

През Втората световна оттук преминават и генерали на германската армия - епизод от историята, картинно описан в "Тютюн" на Димитър Димов.

Междувременно след Първата световна война на две крачки от кафене "България", на ъгъла на "Цар Освободител" и "Раковски" на мястото на градинката до Руската църква, най-посещавана е сладкарницата "Цар Освободител". Някои я наричат "дом на клюката и мълвата", а други - писателското кафене. Нещо като римското кафе "Греко", виенските по "Рингщрасе" или парижките "Ротонд" или "Режанс". В него се събират софийските бохеми с поизпразнени джобове, но широки души - Кирил Христов, Илия Бешков, Панчо Владигеров, Симеон Радев, Елин Пелин, Пенчо Славейков, Теодор Траянов. Всеки има своя запазена маса и никой не си позволява да седне на масата на друг без покана. До обед тук обикновено пише Йордан Йовков, който сяда от страната на ул. "Раковски", и никой не дръзва да го безпокои.

Известният от онова време публицист Иван Харизанов е истински покровител за бедстващите и често на излизане поръчва кафе за седящите пред празни маси. Естествено благородният му жест изобщо не е причина за "предприемчивите" келнери да не подгонят изненаданите клиенти със сметката, както описва обичаите на заведението Райна Костенцева в книгата си "Моят роден град София."

"Самсун" или известно още като арменското кафене на Хогас Микасян, в което има само шест дървени маси, е най-колоритното от всички. Намира на площад "Бански", почти по средата на триъгълника между джамията, синагогата и "Света Неделя".

В момент на безпаричие постоянните клиенти от другите заведения пускат котва тук, а начинаещите писатели, поети, художници завързват необходимите им връзки. Собственикът е със строг вид, също като табелките по стените: "Пииш, платиш!", Чуеш молим, мене! Тука не върбата сенките. Сидиш масата - пииш каавети... Не пийш- бегай масата!", и скрупульозно отбелязваните кредити с тебешир на кюнеца. И тъй като често той целият се изпълва с чертички, списъкът продължава върху ламарината на камината...

Други кафенета от онова време, за които архивите на София пазят исторически данни, са "Средец", посещавано единствено от левичарската интелигенция, "Виенската сладкарница", "Роял", "Македония", "Панах", "Роза"... Нито едно от тях не оцелява. За разлика от Виена, Париж и Венеция, където средната продължителност на живот на кафенето е не по-малко от 50 години и грижливо пазят спомена на постоянните си клиенти, духът на бохемска София замира бързо с навлизането на концепцията за литературно образовани, всестранно развити граждани на соца. Държавата затваря шлюзовете за влияние от запад и от югоизток, и започва да пропуска само такова от североизток. Цедката обаче се оказва твърде ситна. Докато поема на големи глътки политическо влияние от Съветския съюз, България не успява да заеме много нито от полуоцелелия и все пак интензивен интелектуалния живот на Петербург и Москва, нито от блестящото им книгоиздаване, нито от ограничителния, но интелигентен подход към западноевропейската литература. Заедно с литературата отмира бохемството, а с него - и историческите кафенета.

Едно кафене, чиято архитектурна черупка оцелява малко по-дълго, е "Цар Освободител" - след края на Втората световна то се превръща в поредната административна сграда, а в края на седемдесетте тихомълком е изравнено със земята.

И тъй като нищо не се губи, точно срещу мястото, където е бил единият от големите му прозорци, сега се намира Onda. Други времена, други хора. И (почти) същото кафе.