Думата кръчма за мнозина е символ единствено на място, където се събира утайката на обществото, несретниците, отчаяните и изпадналите от живота хора. Място прокълнато, рушащо общоприетия морал, изцеждащо и последните въздишки от пропиляното достойнство. Някъде може и да е така, но със сигурност и държавата е друга, а вероятно и градът. Когато става въпрос за пловдивските кръчми, всички тези предположения се сриват и прокапват като ръждясала тръба. Защото тези кръчми, за които ще стане въпрос, са и емблематични, и изпълнени със спомени и най-вече с присъствието на преминаващото време, което очаровано поспира, присяда някъде около нас и престава да тече.

Известният пловдивски хроникьор Н. Алваджиев в своята книга "Пловдивска хроника" предава по изключителен начин историята на Пловдив, в която не на последно място са и пловдивските кръчми. В началото на ХІХ век повечето механи в града били винаги претъпкани, но ракъ мухабетът започвал още от десет сутринта. Пиело се мастика, джибровица, жълта като кехлибар сливовица. Поръчваш и чирачето донася десетина чинийки с мезета: стар фасул с червен кромид, зелен фасул с кисело мляко и чеснов лук, маслини, хайвер, рибка на залък хляб, попарен чесън, краставичка, маруля, репички. И така било във всяка кръчма.

На днешния площад "Възраждане" е била кръчмата на Моралията, в която всяка сутрин, преди да отиде в Мъжката гимназия, където е бил учител, се отбивал Петко Славейков. Сядал на миндера, протягал крака и докато му донесат обичайното кафе, все казвал по някоя умна приказка.

В пловдивските кръчми нямало място за кахъри. Когато цъфвала пролетта, изваждали мраморните маси под чинарите и ги прибирали чак наесен. А виното и ракиите били с такова качество, че дори и да прекалиш - дрипа не ставаш. И още нещо. По онова време почти всеки ден в гостилниците и ресторантите се сервирала пържена риба и не дай си Боже да ти поднесат нещо вмирисано или недобре изчистена риба.

На двадесетина метра от кръчмата на Моралията била механата "Кокошката". Наричали я така, защото говорът на съдържателя наподобявал кудкудякане. По-късно в същото това помещение се настанява колоритният бай Михалчо и именно тогава започнала епохата на пържените жабки и печените жълви (костенурки). През онези години на "Тепеалтъ" (Понеделник пазара) е имало и много ахчийници (гостилници). Който не посещавал механите, отивал в гостилницата. Подредбата им била простичка. Дървени маси без покривка, шише оцет, чинийка сол, червен пипер и глинен пепелник. Нямало прислужници, нямало листове с меню. На тухлена печка били наредени десетина тенджери и посетителят само повдигал капака и си избирал яденето.

На площад "Света Неделя" била кръчмата на Коста Караачлията. През 1902 г. Коста вдигнал сватба, за която били поръчани 80 файтона и били изпити 800 л вино, 100 л ракия, а за изяденото само може да се предполага. На същия площад е била и механата на Димитър Диамандиев-Бога Мито, баща на известния проф. Асен Диамандиев. Там се събирали предимно писатели, художници, журналисти и чиновници. Кръчмата била ниска, схлупена, но в нея веселието никога не спирало. В късните часове на деня, когато вътре оставали само най-верните пиячи и приятели, Бога Мито спускал кепенците, заключвал вратата и казвал неизменното "Беше!". От тази минута никой не можел нито да влезе, нито да излезе. И чак тогава започвал истинският гуляй.

До днешния Понеделник пазар е била Новата махала, където се намирала кръчмата на бай Георги Алтъндишлията. В нея виното и ракията никога не свършвали, а по някое време бай Георги с насълзени от мъка очи слизал до мазето, напълвал менче с вино, излизал на улицата и го лисвал по паветата с възгласа: "За загиналите на завоя на Черна!".

Друга известна кръчма била тази при "Чифте баня". В нея редовно "отсядал" арменецът Артин, който имал работилница за шамии (тънки кърпи за забрадки). Обичал Артин мастиката, но винаги сядал сам. Една вечер обаче вратата на кръчмата се отворила с трясък и Артин, зачервен и потен, нахълтал вътре. Седнал и както всеки път поръчал мастика и мезе. Кръчмарят обаче отвърнал, че мезето е свършило. Тогава Артин така се ядосал, че скочил от стола, отишъл до тезгяха, грабнал ножа и като изпсувал, хванал лявото си ухо и го срязал на половина. " На теб мезе, хайван. Върви печеш!" След което запокитил отрязаното парче към кръчмаря.

В по-късните години се появява и прочутият ресторант "Молле" - по-късно превърнат в хотел "Република". Хотел "Тримонциум" открива врати през 1956 г. Някой да не е чувал за него? Стъпките на поколения пловдивчани са отпечатани по килимите на култовия ресторант. Ами прословутата лятна градина на хотела? Застроена на няколко нива и като нея втора нямало. А в дясното крило на хотела е бил и небезизвестният Бумбарник. Агнешки главички и бумбар. Симфония, гарнирана с червено вино и възторжени наздравици.

Не по-малко известна кръчма  била и "Тихия кът". От нея тръгват на победно шествие прословутите татарски кюфтета и "принцесата" - филия хляб с намазана отгоре каймица. Историята е горе-долу следната. Имало някакъв клиент, който редовно си поръчвал кюфтенца, но съдържателят - бай Пешо, все забравял да му даде хляб. И един ден, при следващата поръчка, клиентът си поискал забравената филия. Тогава бай Пешо пъхнал хляба между две кюфтета и изръмжал: "Хайде яж сега от това!". Което естествено се оказало изключително вкусно.  

А кой не помни и кръчма "Пловдив", чиито стени бяха изографисани от най-известните пловдивски художници: Димитър Киров, Йоан Левиев, Бояджана - син на Златю Бояджиев. По масите в тази кръчма са вдигали наздравици и Стефан Мавродиев, и Татяна Лолова, и Йордан Радичков, и Руси Чанев, и Константин Павлов, и Цветана Манева, и още и още… Известна е била и кръчмата "Прохлада" - срещу бирхале "Каменица", което само по себе си е било не по-малко известно място за разпивки.
Би било непростимо, ако не споменем и онези достолепни и изпълнени с вечерни наслади кръчми в Стария град. Финалът на пловдивските есенни изложби неизменно се  отпразнувал в "Старата къща". И дори сега, ако човек застане притихнал пред старата смокиня, може би  ще долови шепота на нейните постоянни клиенти.

Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, журналистът Здравко Гълъбов, арх. Петко Кекеманов и много, много други. "Алафрангите" е следващата в редицата. Малко хора знаят, че точно в тази кръчма е била сватбата на Георги Божилов-Слона и Катя Паскалева. Не бива да се забравя и "Клуба на архитектите", чието барче беше изографисано от Борис Димовски - за жалост унищожено от новите собственици. Там са подвивали крак проф. Николай Генчев, Желю Желев, Стефан Цанев, Доротея Тончева и естествено други, не по-малко известни.

Пловдивските кръчми! Храмове на духа, приютили бохемата не само на Пловдив, но и всички онези, които по някакъв начин са се чувствали частица от града. Там, където всички бяха като принцове, а каляските им трополяха между чашите. Там, където изгревът и залезът се сливаха, сякаш в потвърждение на онази поговорка, в която с носталгия се казва: "Интелигентният човек никога не си ляга в деня, в който е станал."