Има два начина да се стигне до остров Лесбос - по въздух и по вода. Аз избрах втория, защото имах възможността да участвам във ветроходната регата Odyssail, която ни отведе от българското Черноморие до бреговете на остров Крит. Много неща могат да се кажат за репутацията на Лесбос и вероятно във всяко от тях ще има някаква истина. Зад всички версии, стигнали до нас, стои личността на Сафо, която също е обвита в легенди, но която и до ден днешен си остава ненадминат символ на егейския остров.

Всички са единодушни за безспорните факти около нейния живот: заради политически размирици през V в. пр. Хр. тя заминава за Сицилия, а няколко години по-късно се връща отново в Лесбос. Тук тя се отдава на образованието за млади момичета, като създава в Митилини училище за музика, поезия и етикет. По това време прогресивните идеи в Лесбос надделявали и на жените се гледало като на самостоятелни и независими индивиди. Поезията на Сафо е пропита от чувственост, спонтанност и страст - запазените белези за Еолийската школа - а много тълкуватели и историци откриват в творчеството на Сафо доказателство за нескритото й влечение към жените. Има обаче и друго обяснение за репутацията на Сафо и Лесбос. Сянката върху личността й, разказват местните жители на егейския остров, била съзнателно хвърлена от атинските поети, които не можели да приемат, че жените на Лесбос изразявали свободно чувствата и мислите си. Каквато и да е истината, Лесбос представлява едно чудно местенце сред Егейско море и освен почитателки на легендарната Сафо привлича много хора, които търсят автентичността на гръцките острови.

Дали защото бе първото място на Лесбос, където акостирахме, дали защото пристигнахме по залез слънце или просто си е така - Митимна ми остана запечатана сред изобилието от впечатления като едно от най-живописните места, на които съм бил. Малкото градче или голямото селце (всъщност има ли някакво значение) се намира в северната част на Лесбос, на едва 7-8 мили от малоазийския бряг на Турция, и представлява хълм, обсипан в буквалния смисъл с къщи, над които величествено доминира средновековна крепост. Първото ми впечатление от Митимна, което, както се оказа по-късно, е валидно въобще за Лесбос, бе свързано с цветовете. Или по-точно трите цвята на Лесбос, присъщи за това райско местенце - безкрайното синьо на небето, което на изток преди залез добива нереални нюанси, зеленото на растителността, която прави Лесбос един от малкото зелени острови в Гърция, и охрата на пясъка и скалите. Това, че пристигнахме малко преди залез, подсили до сюрреализъм гледката към градчето, което сякаш бе специално осветено от залязващото слънце. Не се чудете, ако вместо Митимна, което е старото и официално име на градчето, чуете и Моливос, което местните използват много по-често. Става дума за едно и също място.

Митимна ме впечатли не само с гледката, а и с традиционната за тези места глъчка от търсещи места в ресторантчетата туристи, от вече настанилите се по масите гости и несравнимата с нищо друго смесица от аромати на морско ястие с чесън и, разбира се, на традиционното узо. Като казвам традиционно, наистина го мисля, тъй като именно оттук, на Лесбос, макар и от южната страна на острова, произхожда добре познатото у нас узо "Пломари". Връщам се на аромата, който се носи привечер от крайбрежните ресторантчета, разположени около рибарското пристанище, буквално на метри от водата. Въобще не е нужно човек да е гладен, за да се развихри кулинарното му въображение от носещите се ухания.

Освен споменатите вече морски нюанси се долавя и неповторимият мирис на печено месо на скара - област, в която гърците са големи майстори. Въобще гастрономията в цяла Гърция е издигната в култ, без обаче местните хора да си дават сметка за това. Невъзможно е външен човек да не се впечатли от начина, по който хората в южната ни съседка се отнасят към храненето, и от стила, с който го правят. Естествено, ние българите винаги можем да намерим кусури, но трябва с ръка на сърцето да признаем, че сме твърде далеч назад в развитието си по този параграф. Всяко ресторантче в Митимна си има собствена атмосфера и стил, колкото и да няма особена разлика в предлаганото меню. Навсякъде ще намерите класическата селска салата хориатики, на която у нас казваме гръцка, неизменната дзадзики или пък задължителната мусака.

По отношението на рибите и морските дарове гърците и особено тези по островите са надарени със завидната възможност да разполагат както с големи количества, така и с голямо разнообразие. Затова и няма нищо чудно, че ароматът на морско ястие бе първото нещо, което ме впечатли след гледката на обраслия с къщи склон на Митимна. Няма ресторантче по островите, където да не говорят английски, така че проблемите с неразбирането между клиент и сервитьор са ограничени до минимум. Ако все пак човек се затруднява в избора на риба, съвсем спокойно може да си избере точно кой екземпляр да му приготвят, без да се притеснява за часа, в който е бил уловен. Именно така направихме и ние в нашата групичка български ветроходци, след като успяхме да си намерим място в едно от многобройните ресторантчета на Митимна. Вариантът с препълнените крайбрежни заведения не ни се стори подходящ и затова избрахме ресторантче нагоре по стръмните улички с чудесна гледка към залива.

В началото имаше известно колебание каква риба да изберем от менюто - барбун, ципура или тон, но много бързо се ориентирахме към октопода, и то не само заради екзотиката, а защото на много места бяхме видели прострени на въжета пипала на осмокраките същества. Както се оказа, целта на простирането е да се отцедят пипалата, като преди това октоподът е бил здраво удрян в скалите, за да омекне. Преди самото приготвяне изцеденото "пране" се сваля от простора и започва да се обработва. Сервитьорът ни обясни, че не ни препоръчва октопода на скара, защото бил доста жилав (явно не са го удряли достатъчно), но затова пък октоподът в червено вино не е за пропускане. Така съвсем скоро пред нас се озоваха няколко плуващи във винен сос октопода, или така нареченият хтаподи красато. Като разказвам за тези кулинарни преживявания, в главата ми изникват толкова живи спомени за вкусовете и ароматите, но също и за това, че сервитьорът ни учтиво отказа да ни направи снимка, защото имал много клиенти за обслужване. По-късно, когато се разотидоха повечето хора, той все пак дойде при нас и ни щракна.

Тогава обаче бяхме склонни да отправяме по негов адрес реплики от типа "този пък сега, колко му е да ни щракне"... Е да, ама, ако на клиентите от всички маси им се бе приискало да ги снимат, щяхме да чакаме половин час по-дълго поръчката... При спомена за всичко това не мога да не отбележа колко приятно и спретнато (но не прекалено стерилно) местенце е Митимна. Тесни калдъръмени улички, които в дневната жега като че ли очакват слънцето да залезе, за да посрещнат гостите на градчето с отворени магазини, барчета и ресторанти. С изкачването по виещите се нагоре по хълма улици ароматът на готвено постепенно се примесва с ухание на жасмин, смокиня и суха трева. Навсякъде погледът ти попада на боядисаните в синьо, зелено, жълто и кафяво капаци на прозорците.

Някак си това ми напомни за нашите Созопол и Несебър, но с няколко класи отгоре, и то защото в Митимна нямаше какво да ме подразни. Всичко изглеждаше толкова просто, елементарно и лесно, а в същото време беше направено с вкус. Интересно защо не видях нови строежи и големи хотели? Просто защото и новите постройки са приятни за окото и по нищо не се отличават от старите. А освен това по-високи от триетажни сгради не видях. Толкова за приликите и разликите. Обещахме си пак да дойдем в Митимна, а и да пообиколим Лесбос, тъй като със сигурност има какво още да ни покаже един от малкото зелени острови в Гърция.