Никога преди Жан-Жорж френски готвач не е имал подобен успех в Съединените щати. Всичко това прилича много на филм за успеха по американски. Самото име на Жан-Жорж Вонгрихтен указва елзаския му произход. Син на търговец на въглища, той ходи дълго време изцапан в черно, преди да облече завинаги бялата куртка и шапка на шеф. Роден през 1956 в Илкирх, в периферията на Страсбург, Жан-Жорж е начело днес на деветнайсет ресторанта по света, в които работят 3650 души. Няма друг подобен пример за житейски път в областта на мултиетническото ресторантьорство. Успехът е съизмерим с този на Ален Дюкас, другия френски шеф, покорил Америка. И двамата са законодатели в съвременната кухня, които прелитат от един континент на друг и трупат опит.

За шестнайсетия рожден ден на Жан-Жорж Вонгрихтен родителите му подаряват празнично посещение в Auberge de l'Ile при братята Еберлен в Илхойзерн. Трапезата в 12-членното семейство Вонгрихтен винаги е била синоним на удоволствие и всяка сутрин Жан-Жорж се опитвал да познае какво е менюто за деня. "Още на пет години можех да позная какво се готви в кухнята, споделя големият кулинар. При нас си беше като в ресторант с всичките ястия за деня и стремежа да се предложи най-доброто от пазара."

В училище Жо-Жо, както го наричат галено, се справял доста зле и нямал никакво желание да учи. Съвсем скоро обявил и пред родителите си, че животът на въглищар не го интересува. В края на празничния обед в Auberge de l'Ile майка му споделила пред Жан-Пиер Еберлен, че синът й не учи и не знае какво да го прави. Няколко дни по-късно Жан-Жорж постъпва като чирак в ресторанта на братята Еберлен. Чистене, точене на ножове, скубане на птиците преди обработката - това са основните му занимания, с които той се справя чудесно. Една сутрин Пол Еберлен го извиква рано сутринта, за да му каже, че е нает в кухнята.  Жо-Жо живее точно над големите Еберлен заедно с бъдещия тризвезден шеф в Мюнхен, Екарт Вицигман. "Попаднах от едно семейство в друго", разказва за това време Жан-Жорж, който открива нови продукти като змиорките, трюфелите и научава занаята на готвач.

Желанието му да опознае света се появява по време на военната служба, която изкарва на боен кораб в курсове от Азорските острови до Германия, Гърция, Португалия, Испания и Франция. Любимото занимание на Жан-Жорж по това време е да обикаля пазарите на всички пристанищни градове, където акостира корабът. Следва шестмесечно завръщане в Auberge de l'Ile, където Пол, Жан-Пиер и Марк Еберлен на драго сърце биха го задържали завинаги, но Вонгрихтен иска отново да види Средиземноморието и неговите чудеса - зехтина, доматите, плодовете. Родната Елзас Жо-Жо напуска с препоръка от Пол Еберлен за ресторанта Moulin des Mougins на Роже Верже, който е звездата на Лазурния бряг. Там обаче няма свободни места и така младият готвач стига до Луи Утие и тризвездния му Oasis в La Napoule. Двете години, прекарани тук под вещото ръководство на Утие, се оказват решаващи за бъдещето на Жан-Жорж.

В края на 60-те пристигналият от вътрешността на Франция Луи Утие се влюбва в Лазурния бряг, след като работи известно време в Carlton, Кан. Последовател на Фернан Поан (един от тримата най-големи френски готвачи между двете войни), Утие е привърженик на класическата кухня с ястия, приготвени като за световен конкурс. Такива са пиле Александра, телешко с херес, костур в коричка, гъши дроб с тост и всичко това увенчано с две отрупани с десерти колички. Недостижимото звездно трио на Лазурния бряг по това време са Moulin des Mougins, Oasis и Bonne Auberge на Жо Ростан. Любителите на изтънчения вкус от Париж, а и от много други градове, посещавали и трите в рамките на един уикенд... Класика!

Та, по това време Жан-Жорж се учи на всичко от Луи Утие, вманиачен на тема чистота. Всичко се приготвя и подправя в момента, месото се реже по поръчка и за всеки клиент се готви отделно. Преди обед няма нищо на печката, защото Луи Утие не иска да усеща никаква миризма. За него кухнята е въпрос на свежест и спонтанност. За Жан-Жорж, който току що е навършил 20 години, всичко това представлява истинска кулинарна революция. Между тризвездния шеф и младия елзасец се създава приятелство, което продължава и до днес: през ноември 2005, когато Жан-Жорж получава три звезди от нюйоркския "Мишлен", първия човек, на когото се обажда, е Луи Утие.

Известно време Жо-Жо прекарва и отвъд Рейн при Екарт Вицигман, когато Утие го кани в ресторанта Normandie на прочутия Oriental Hotel в Банкок, където трябва да се предлага най-доброто от френската кухня, т.е. менюто на Oasis. Жан-Жорж отказва сигурно десетина пъти, защото не говори английски, а тамошната култура му е чужда. На единайсетия път той приема и заедно с талантливия Жан-Мари Мюлиен заминава на Изток. Няколко седмици по-късно, едва 23-годишен, Жан-Жорж се оказва сам начело на екип от тайландски готвачи, които приготвят класиките на френската кухня. "В продължение на две години ядях тайландска храна, изучавах подправките и опитвах всякакви комбинации, споделя Вонгрихтен. Исках да науча всичко за кухнята". От Банкок той изпращал в Oasis джинджифил, къри и други ингредиенти, тъй като Луи Утие и Жан-Мари Мюлиен предприели коренна промяна на концепцията в ресторанта на Лазурния бряг. Oriental Hotel променя концепцията за кухня както на Жан-Жорж, така и на Утие. От този период емблематични остават две ястия: гъши дроб с джинджифил и манго и омар с тайландски треви. Луи Утие получава договори за ресторанти по целия свят, не по-малко от Пол Бокюз, и Жан-Жорж започва кулинарно пътешествие, което ще продължи през следващите две десетилетия. След Банкок  Жо-Жо отива в Женева, за да отвори ресторанта Le Chat Botté в прочутия хотел Beau Rivage.

И се започва поредица от ресторанти в Лисабон, Сингапур, Хонконг, Бостън, Лондон, Чикаго и Ню Йорк. Десет за десет години. Време, през което Жан-Жорж се утвърждава като създател на ресторанти, където всичко е изпипано до най-малките детайли. Междувременно той става и експерт по китайска кухня, а Sixty Six, който отваря в средата на 90-те в Ню Йорк, е посветен именно на нея. Ню Йорк успява да спечели Жан-Жорж за основа на бъдещите му планове. През 1986 той приема да стане шеф на Lafayette в Ню Йорк, ресторанта на Drake Swissôtel (500 стаи), където малко се отдалечава от традицията на Луи Утие, като изоставя сметаната и маслото и въвежда различни видове винегрет, сокове с подправки и редуцирани ароматни сосове. Дадено му е поле за действие, той работи и нещата се получават - трийсет куверта на обед, петдесет вечер. Пет години по-късно Луи Утие му предлага ново приключение в Азия, но Жан-Жорж не иска вече да напуска Ню Йорк, който го впечатлява и вдъхновява. До такава степен, че решава да отвори собствен ресторант като Даниел Булю (Daniel) и Жилбер и Маги ле Коз (Le Bernardin), които току що са получили заветните четири звезди от "Ню Йорк Таймс", върховното отличие за готвачите в Съединените щати.

През 1991 Жан-Жорж харесва помещението на Bar du Théâtre, фалирал същата година заедно с още 250 ресторанта. Наемът е 10 000 долара на месец, а финансирането на новия проект става с помощта на Суарес, редовен клиент в Lafayette и приятел на Вонгрихтен, натрупал много пари от поп-музиката и клиповете на Майкъл Джексън. Така отваря врати френското бистро Jo-Jo, първият ресторант на Жан-Жорж, който предлагал терин от козе сирене, моркови с кимион, гълъб с грах, патица с плодове. Общо шест предястия, шест основни ястия и четири десерта. Сметката на човек - около 45 долара с виното. Персоналът от 12 души в салона и кухнята сервирал по 80 куверта дневно. Разпространената информация от Суарес и системата от уста на уста стават причина в първия ден от работата на бистрото да се сервират 180 куверта! Следобед Жан-Жорж посещава курс по мениджмънт и счетоводство, но след време му се налага да наеме специално човек. Още през първата година персоналът на Jo-Jo достига 70 души, Ню Йорк Таймс дава три звезди, приходите възлизат на 3.5 милиона долара. Само за шест месеца Вонгрихтен успява да върне заема, а изуменият Суарес му казва "знаех, че си добър готвач, но никога не съм си мислил, че ще върнеш парите". Всичко това продължава 18 месеца, но Жан-Жорж иска нещо повече от френско бистро в любимия Ню Йорк и това е изискан френско-тайландски ресторант.

Отново помага приятелят Суарес с чек от 1 милион и през 1992 отваря врати Vong, който по всяка вероятност е първият фюжън ресторант в света. Менюто включва измислените от Луи Утие гъши дроб с джинджифил и манго и омар с тайландски треви, както и любимите на Жан-Жорж патица с тамаринд и лангустини с лимонова трева. Признанието не закъснява и Vong получава три звезди от Ню Йорк Таймс. Постигнатото от Вонгрихтен е истински подвиг, като се има предвид, че до този момент тайландската кухня е почти непозната в Манхатън. Като се изключи японското суши и китайските нудели, по това време екзотизмът от Южна Азия все още не се бил настанил в Ню Йорк. Успехът води до феноменалната експанзия на Вонгрихтен извън Голямата ябълка - Лондон, Хонконг, Чикаго. Следва Jean-Georges в Trump Tower Hotel, който получава четири звезди през 1997. Желанието на Доналд Тръмп е изпълнено: той бил казал на Жо-Жо, че иска най-добрия ресторант в Ню Йорк. Шеметният успех продължава с Mercer Kitchen в "Сохо", Prime Steackhouse в Bellagio Лас Вегас, Dune на Бахамските острови, Lipstick Café в Ню Йорк, Sixty Six, Bank, V, Steackouse, Spice Market и съвсем наскоро Perry Street. През октомври 2001 в Париж, в сградата на "Кристис", отваря врати Market. Съдружници на Жан-Жорж са Франсоа Пино, собственик на аукционната къща "Кристис", и режисьорът Люк Бесон.

Така изглежда пътят на сина на въглищаря от Елзас, за когото няма граници нито в ресторантьрството, нито в географския смисъл на думата. Следващото предизвикателство пред Жан-Жорж ще бъде отварянето на елзаски ресторант в Ню Йорк - завръщане към корените, откъдето е започнало това невероятно приключение. Тази година Жан-Жорж става на 50 години.