След като прочитам суперлативи за ресторанта на 10 места из големите пътеводители, и намирам и статия за него в Time Out за Истанбул, започвам да подозирам, че неуспехът ми да проникна се дължи на известна арогантност – от тази, която често развиват народните любимци..
Може и така да е, но ми трябват точно около 10 секунди, за да им простя. И това е още без да съм пробвала кухнята.
Ресторантът е почти тъмен – осветлението е със спот-лайтове, като онези, които маркират пътеките в самолетите – колкото да видиш къде стъпваш, и горе-долу – какво ядеш. Усещането е, като че влизаш в салона на операта миг преди представлението да започне. Светлините стават все по-приглушени, оркестърът настройва инструментите си, музиката гръмва. Трябва да кажа, че не се сещам за увертюра, която да съпеничи по грандиозност на Истанбул. Светлини се носят долу под хълма Пера като реки – по булевардите, и отвъд, по Босфора и Златния рог, и на местата, където се пресичат, са като ярки водовъртежи.
Може би защото е рано - "Микла" се води по някаква причина бар, а не ресторант – съм единственият клиент в ресторанта.
Подобно на всички нормални места по света, и тук носят хляб, без да си го поръчал, и да са те попитали колко филийки искаш на цена от 12 стотинки всяка, например. За разлика от останалите ресторанти от подобна класа, обаче, хлябът е прост. На другите места все попадам на сложни вариации, някои от които като че съдържат всичко, останало от хамбарите на Ноевия ковчег: от орехи и стафиди до царевични зрънца. Тук ми носят парче бял и парче черен хляб, и до тях -  напълнена пред мен чинийка със зехтин.
Твърди се, че собственикът и главен готвач Мехмет Гюрс избира простите и отлично сготвени храни пред твърде сложните. Не мога да преценя това, докато чета менюто – ястията звучат достатъчно комплицирано и претенциозно. Цените са около два пъти по-високи от тези на други места от подобна класа. В "360" и Leb-i Derya, например, предястията са от порядъка на 15 турски лири ( 15 лева), а основните варират между 20 и 30. Тук предястията са по 22-30, а основните – над 40.
Все пак има нещо в "Микла", някакъв фактор Х, който прави цялата работа да е една крачка преди останалите. Може би тъмнината – ресторантът, оказва се, изобщо не отваря за обяд. Или цените. Но и много от елементите на интериора.
Много странно, в сайта на хотел "Мармара" ресторантът е обявен като "средиземноморски ресторант с ясен акцент върху Истанбул и Скандинавия". Съчетаването на несъчетаемото се корени във факта, че Гюрс е от смесен, турско-финландски произход.
Двете неща, които пробвам: пастет от паламуд с резени цвекло и богато напоени в масло и запържени залци, и сладолед от фурми и бисквити с орехи, идват на минималистични порции, но са отлични. Рецептите са авторски и вкусовете са великолепно съчетани.
Изобщо, след като съм пробвала 20-тина ресторанта през изминалите няколко дни, всичките - препоръчани от някого, май и аз съм изкушена да призная "Микла" за най-добрия. Или най-малкото - най-ефектния сред тях. Е, все пак, няколко направо й дишат във врата... :)