Едва ли има българин, за който името Сухиндол да не извиква в съзнанието нещо свързано с вино. Направих си труда да проуча откъде идва името на града, защото думата "сухиндол", която на пръв прочит произлиза от "сух", някакси не се връзва с място, което е едно от най-благоприятните за отглеждане на ембламатичната за региона гъмза – сорт, известен с едри гроздове, натежали от сок. Оказа се, че произхода на името на града е от старобългарското "соха" и означава нещо раздвоено. Оттук и прилагателното сохин, преминало по-късно в сухин. Селището се намира на 245 метра надморска височина и е разположено амфитеатрално в полите на последните разклонения на Стара планина, където се събират доловете Янотин и Въздол. Това е причината по-старите хора да наричат града Согиндол (Сохиндол – мястото, където се раздвояват/събират двата дола). Има и още една съществена причина да се изключи произхода на името от "суша", тъй като река Росица, която живописно се вие наоколо и по чиито долини са разположени около 15 000 декара лозови насаждения, не пресъхва и в най-сушавите години.

Още докато пътуваме през града, за да стигнем до избата, си личи, че в Сухиндол е "ферментирала" огромно количество винена история. Ето част от нея:

- Местното читалище в центъра на града е построено през 1870 година и е кръстено от отец Матей Преображенски – Миткалото с трогателното име "Трезвеност".

- След погрома на автентичните лозови насаждения от филоксерата, през 1896 година тук е направен първия разсадник в България за облагородени лози.

- Първата модерно оборудвана лозаро-винарска кооперация със собствена изба не само в България, а и на Балканите "Гъмза Сухиндол", е създадена пак тук от Марко Вачков през 1909 година. Голяма част от красивите къщи, построени тогава и съществуващи и сега, имат гербови емблеми над парадните си входове именно с тази година, свързана с голям подем. Кооперацията е имала огромен успех и оттук са тръгвали грозде - десертно и за вино, както и прословутото червено вино гъмза, към десетки дестинации по света. Най-ценено е то в Германия, като между другото и до сега там си спомнят и търсят "кадарката" от Сухиндол. Разцвета на града и благоденствието и спокойствието на хората по това време обуславя и най-големия демографски бум и през 1934 година населението бележи ръст 4 789 души (за сравнение през 2000 година цифрата е двойно по-малка).

- Сухиндолци се гордеят и с това, че изображението от старите емисии двулевови банкноти на момичето, което бере грозде, е Кина Гърбова от техния град.

Национализирана в годините на социализма, продадена по времето на демократичния преход след финансов колапс през 2002-ра, ЛВК "Гъмза Сухиндол" сега е преструктурирана и отново напомня за славните й години с последните си издания на винения пазар. Това бе и поводът да се срещнем със Станимир Стоянов, технолог от новото попълнение на екипа на винарната.

От колко време работиш тук?

От четири години съм на работа във винарната, но както знаете няма нищо случайно, така че си имам и предистория. Аз съм от Търново и завърших природоматематическа гимназия с профил география - нищо общо с виноправене. Поне да беше биология! Първият съм от нашия род, който се занимава с вино. Когато дойде време за кандидатстуденски изпити видях профила в Пловдивския Университет "Технология на напитките", и си казах: "Това е!" И секунда не се колебах повече. Започнах следването си и се оказа, че все повече и повече ми харесва – особено, когато започнахме да съчетаваме теорията с практика. Нещата си отидоха на място, когато прекарах стажа си в "ЛВК Сухиндол" - реших, че искам да работя тук и когато завърша. Може да се каже, че тази перспектива беше и големият стимул за дипломирането ми. След като приключих с образованието си, бях назначен на работа и оттогава съм част от екипа на "Ловико Сухиндол" вече четири сезона. Ако искате го наречете късмет, но стана това, което исках.

Какво се промени за теб и за винарната откакто работиш в Ловико Сухиндол?

Струва ми се, че ако се върне лентата назад разликата ще е доста голяма, защото заедно с колегите ми успяхме за малък период от време да променим доста неща и както се казва да дръпнем в положителна посока. Моето идване тук съвпадна с преходно време за самата изба. Последва период на възстановяване и стратегическо обновяване на винарната, на екипа, на съоръженията и на стила на работа. Имам предвид, че успяхме да насочим дейността си в така наречения съвременен винарски стил на работа, като въведохме част от идеите на Новия свят за правене на вино, преразгледахме изцяло инфраструктурата, внесохме нови съорежения, разработихме проект за микровинарство. Цехът, създаден по тази програма вече е напълно изграден и от тази година работи на пълни обороти. Става дума за разработването на така наречената концепция за тероарни вина, а те са резултата от сериозна работа на лозовия масив и от човешкия фактор. Само тогава се получават вина, направени с желание, с изявен собствен характер. С две думи обърнахме нещата на 360 градуса и политиката на винарната за правене на масови, индустриални вина остана в миналото, вече не е приоритет. Тази тенденция се наблюдава в почти всички бивши големи винпроми – отмина времето на налагане на такъв тип вина, пазара го изисква. Както знаете Сухиндол е с капацитет около 25 000 тона и е бил най-големия износител за червени вина главно за Русия, Германия и Англия. Но нещата се промениха и сега сме концентрирани в правенето на по-малки обеми, но с по-високо качество. Разбира се гъмзата и сега си остава нещо като визитна картичка за нас. Тя е свързана с историята и традициите в този регион. Сухиндолци са били много богати хора в началото на миналия век и всичко се е дължало на нея, на гъмзата. Всяка къща е представлявала малка изба. И досега по време на гроздобер гъмзата е любимката. За нея всички знаят, че има специални резервоари, знаят как точно се бере, винифицира... Тя ще си остане винаги най-характерното, емблематично вино за нашия край. За разлика от мавруда, който е по-специфичен, гъмзата е жизнерадостно, "лесно" вино, на което не може да се опъне нито едно ястие. Много колеги смятат, че се е загубила като чист сорт, но това не е така. Вярно насажденията в региона са намалели много, но ние например имаме няколко масиви насаждения с чиста гъмза, единият от които е 200 декара двадесетгодишно лозе, от което правим "канепетата" си.

Каква е спецификата на този сорт?

Има няколко изолирани клонове гъмза. Това е сорт с доста големи гроздове, с нежна ципа, на който зърната не винаги узряват равномерно, доста е сочно, което обуслява и по-нежния характер на самото вино, за разлика от кабернето или мерлото например. От гъмза стават изключително добри плодови вина с характерен малинов привкус. Северният район дава и една допълнителна свежест, така че се получават свежи аромати както на гроздето, така и на виното и след това. Самото й отглеждане не се различава толкова много от другите сортове, нито периода й на узряване, който нормално е в края на септември. Плододаването й е впечатляващо: около 800 – 1000 килограма за декар, но както казах за нея са характерни едри гроздове. В миналото лозите са се е отглеждали изцяло без конструкция или с ниска чашовидна конструкция и това е спомагало за по-бързото узряване на гроздето, поради по-голямата близост на лозата до земята и същевременно я предпазвало от измръзвания през зимата, но този метод е доста трудоемък. След унищожаването на лозята от филоксерата и засаждането на нови лозя с подложки, се въвежда и новия метод на отглеждането й на конструкции. Още не се знае кой от двата е по-подходящ за нея, но и това в скоро време ще бъде изяснено, защото сме направили експериментално лозе с гъмза отглеждана и по двата начина, а и на различни подложки. Така че предстои да разберем и очаквам много интересни резултати.

Явно тук сте абсолютни "гъмза маниаци"...

Да, така е. И аз, а и моите колеги, всички сме убедени, че трябва да върнем старата слава на този сорт, да разкрием докрай неговия потенциал и не бихме си позволили никакви компромиси с него.

Бил си на специализация три месеца в Ренмарк в Южна Австралия. Какво "донесе" от там?

Най-вече желанието на австралийците за работа. Желанието им наистина е впечатляващо, съчетано с много високо ниво професионализъм. Там отдавна е изграден стереотипа на работа, обхващащ лозето, съдовете и виното. У нас това също се наблюдава в последните няколко години и мисля, че България много скоро ще си върне загубеното доверие към виноправенето. Все повече мои млади колеги специализират в чужбина и се връщат, заредени с оптимизъм и ентусиазъм за работа. Аз съм горд, че съм българин и искам да правя българско вино, типичното българско вино. Нашият екип има невероятната възможност да постигне максимума на капацитета, който притежава гъмзата като сорт, защото и климата и почвите в региона са много подходящи за него, но това може да стане единствено с много работа по тероара – всичко в крайна сметка опира до него. Последните четири години се занимаваме изключително с малки масиви лозя и малки партиди вина; внимателно наблюдаваме позитивите, негативите и разликите, свързани със съответните реколти. Разбира се, че експериментираме и с каберне совиньон и с мерло, както и с белите сортове – шардоне и траминер, но главния ни интерес е фокусиран във вината, направени от гъмза и купажите й с каберне и мерло.

Говориш повече в множествено число. Какво е екипът за теб?

Ние сме четирима технолози - Милена Маркова е производствен директор, Христо Иванов е главен технолог и Иглика Табакова, която купажира готовите вина. Никой от нас не е правил досега "свое" вино. Предпочитаме работата в екип. Знаете самия процес на дегустация е много субективен, а когато сме в екип има повече идеи и в същото време се проявяват четири индивидуалности. Когато има разговор и крайното решение е обсъдено от всички посоки, се получава съвкупност от четири мнения и най-стойностен резултат. Чувството на удоволетворение и радост също е по-силно, когато се преживява заедно, в екип. Това си личи по продажбите, които имат чувствителен ръст в последните години. Това ни дава самочувствие.