500 милиона.
Това е броят неврони, които притежава един обикновен октопод (Оctopus vulgaris) и е горе-долу толкова, колкото има и кучето. Разликата между двете животни е другаде: въпреки комплексната си нервна система и изключителна памет октоподът е морски дар, особено предпочитан печен на скара. Неприкосновеният статут на кучето като домашен любимец и директната му близост до човека значи, че е много по-лесно да си представим да изядем непознатия и сочен октопод, отколкото Ласи.

Наскоро излезе новината за отварянето на първата ферма за развъждане и отглеждане на октоподи с цел масово човешко потребление. Компанията е испанската Nueva Pescanova, които прогнозират произведени 3000 тона годишно и обосновават фермата с опит тя да дойде като мярка срещу свръхулова на иначе дивите октоподи. Този аргумент обаче не пречи на редица експерти, изследователи и природозащитници да изразят възмущението си и да се опитат да спрат осъществяването на фермата. Защото, както вече е ясно за всички, октоподът изпитва емоции, близки до тези на човека. Разбирайте пълен пакет: удоволствие, болка, радост, тъга, тревожност. Над 2/3 от тези 500 милиона неврони се намират в пипалата - същите тези, които всекидневно цвърчат в множество тигани и плуват в различни супи от Азия през Средиземноморието чак до САЩ. И тук етиката пита: нужно ли е наистина едно интелигентно,

комплексно устроено същество с когнитивни умения на 3-годишно дете

да бъде произвеждано масово за храна?

Нека съм ясна: ям месо и доскоро ядях и октопод с удоволствие. Но за мен дойде момент на избор. Съвсем вероятно е да сте чували за My Octopus Teacher, филмът взе "Оскар" за документалистика и проследява срещата и зараждащата се връзка между човек и октопод. Крейг Фостър се гмурка в продължение на цяла година на едно и също място в Южна Африка, а резултатът води до революционни открития за октоподския свят. Сред хвалбите, които получи, се открои и едно ново проумяване на хората за интелигентността на животното и на връзката между нас и него. Привързаността между човек и октопод е възможна, взаимна и с достатъчно търпение става наистина дълбока, ако съдим по заснетия от Крейг опит. Споделеността е като тази, която имаме с лабрадора вкъщи.

Филмът беше повратната точка за мен и ме отказа от яденето на октопод. Красиво показан и разказан, съвсем вероятно е в последните минути да сте със зяпнала уста и насълзени очи за октопода, чието запленително поведение и демонстрации на доверие към човека предизвиква такова влияние у Крейг Фостър, че той твърди, че връзката му с морския обитател променя коренно взаимоотношенията със собствения му син.



Добре, но и прасетата също са доказано интелигентни. Каква тогава е разликата между сандвича с бекон и октопода, отглеждан за испанското ястие Pulpo a la Gallega? Защо сме свикнали да отглеждаме във ферми едното, но твърдим, че би било нередно да го сторим с октопода? Природозащитниците изтъкват, че чувствителността на много селскостопански животни не е била известна при първоначалното създаване на индустриално-земеделските практики и съвсем простичко казано

грешките от миналото не трябва да се повтарят.

Прасетата са опитомени много отдавна и човечеството разполага с достатъчно познания за техните нужди и навици. "Проблемът с октоподите е, че те са напълно диви, така че не знаем точно от какво имат нужда", казва д-р Елена Лара, ръководител научни изследвания към организацията за хуманно отношение към животните Compassion in World Farming.

Освен това октоподът е териториално животно с антисоциални наклонности. Отглеждането му в клетка би довело до изблици на агресия и дори канибализъм към себеподобни, което означава, че такива ферми биха се смятали за проява на жестокост. Оставяме морала на страна за секунда, но опазването на околната среда също е намесено в уравнението. Количеството храна, необходима за отглеждането на октопод, е три пъти по-голямо от теглото на самото животно и пребиваването му във ферма рискува да окаже сериозен допълнителен

натиск върху вече преексплоатираната морска екосистема.

В днешно време става все по-трудно да не се чувстваме виновни за това или онова в начина ни на живот, в избора на храна, облекло или транспорт. Не е лесно да измерваме всяко свое действие във въглеродни емисии, но все пак е добре да не забравяме, че не сме останали гладни и не ние сме жертвата. Това би било проява на лош вкус. Може би е крайно време да се отучим от детския навик да слагаме всичко в устата си.

В края на My Octopus Teacher Крейг гледа как любимият му октопод е разкъсван от акули. Не се намесва, той единствено наблюдава естествената реалност на морското дъно.



Най-опасното човешко състояние е невежеството. Предовратяването му зависи от това дали избираме да си затворим очите и да си отворим устата или да погледнем директно неудобната истина - ние не сме на върха на хранителната верига, ние сме част от нея.