Това е моят отпуск. Прохладен въздух, лек ветрец и хубаво вино в ръка - идилия.

Добре дошли в Швейцария.

Бях си обещала 14 дни, докато съм в страната на планините, сирената и шоколада, да не мисля, да не говоря и дори да не пия вино - иначе неизменни части от всекидневието ми като технолог на винена изба. Добре, оказа се по-силно от мен, пречупих се. Съгласете се, че е трудно е да устоиш, когато видиш лозята в Лозана, на път към Женева. Трудно е, когато от брега на Цюрихското езеро гледаш към прекрасните лозя на избата Höcklistein

с насълзени от щастие очи.

Понеже за Лозана се е писало и ще се пише доста, за мен беше по-интересно да науча повече за градчето Раперсвил-Йона, където се намира въпросната изба, и за тероара около него. Раперсвил е в южната част на Цюрихското езеро. Скромните 8 хиляди души негово население са късметлии - атмосферата тук е необикновена. В сърцето на града улиците са тесни, сградите са стари и цветни, с изписани истории по техните стени.

Легенди за рицари и кръстоносни походи, които те пренасят в епоха на приказни усещания.


Около целия град се простира дълга променада, така швейцарците наричат алеята за разходки покрай езерата си. Това, което кара повечето хора да си спомнят с възторг като "спиращи дъха" гледки, обикновено са планини или морета; за винените технолози обаче има друго, което ни въздейства дори по-силно.
Подредени по конец, ярко зелени декари с лозя.


И точно там, в онзи момент, докато се любувах на пейзажа, обещанието ми за винено въздържание се изпари.

Винарната, към чиито лозя е насочен погледът ми, се нарича Weingut Höcklistein. Немският може и да не ми е сила, но

видя ли табела с думата Weingut, знам, че съм на правилното място.

Обичайно в тази немскоговоряща част на Швейцария се отглеждат пино ноар (още наричан шпетбургундер на немски) и белият ройшлинг, като последният е типичен за страната и е смятан за един от най-старите сортове, отглеждани около езерото. Интересна е историята за името му, смята се че произлиза от немския глагол rauschen (свистене, шумолене) и е кръстено на характерния звук на вятъра, когато минава през листата на лозите. Дали това е истината зад името на гроздето, не е много ясно, но пък легендата я бива.
Западният бряг на езерото, наричан още "златен" заради изложението си и дългото слънцегреене, се оказва подходящ дом за белия ройшлинг.


Тероарът е благоприятен за отглеждане на моя нов любим автохтонен сорт. Почвите са варовикови, по-скоро бедни, но подходящи. Южното изложение помага за доброто узряване на гроздето.
След кратко съзерцаване на масивите и кристално сините езерни води моята пътеводна звезда из Швейцария прецени, че изживяването не ми е било достатъчно и трябва да завършим деня на вълшебно място (сякаш досегашното не беше!), също в Раперсвил.

Така стигаме и до розите.

Einsiedlerhaus е сграда, построена още през XIII век. Сведенията сочат, че е подарена на графовете в Раперсвил от абатство Айнзиделн. В същата тази постройка, която неизненадващо се оказва най-старата каменна в града, се намира очарователна градина с рози.



Градината разполага с 3000 растения и 150 различни сорта. Мястото е било използвано от монасите капуцини за отглеждане на овощни растения, преди да започнат да засаждат рози там, както и няколко реда лозя.
Най-необичайна бе подземната апаратура, чрез която се поддържа подходяща температура за развитие на розите. Това, както разбрах, позволява те да цъфтят по-рано от нормалното за страната време. Нищо от изписаното обаче не може да се доближи до чувството да си там, сред толкова много аромати и цветове.
Поради тази причина, ако сте планирали или планирате посещение в Швейцария, не забравяйте да включите в списъка си китното градче. До него се стига изключително лесно и бързо, а вариантите са много - ферибот, автомобил или влак. И от мен да знаете - Швейцария не е само сирене, Алпи и шоколад.