Когато филмът "Угощението на Бабет" тръгва по американските екрани през 1988 г., големите ресторанти веднага започнали да предлагат менюто му: супа от костенурка, блини "Демидоф", Cailles en Sarcophage - пъдпъдък в кора от тесто, съпроводени от "Вьов клико" и "Кло вужо". Да присъстваш на такава вечеря станало задължителен етикет за юпитата на 80-те, и предлагането на скъпото меню едва удържало на търсенето му.

Можем само да гадем дали публикуването на разказа на Карен Бликсен "Угощението на Бабет", по чийто текст е сценарият на филма, е довел до подобен ефект. Иронията е, че той се появява за първи път в Ladies' Home Journal през юни 1950 г., когато датската писателка с псевдоним Исак Динесен (1885–1962) се нуждае колкото от пари, толкова и от възможност да пробие като автор в примамливия литературен пазар на американските списания. Разказа написала, след като се вслушала в приятелски съвет: "Пиши за храна. Американците си умират по тази тема!" Истински пророк бил този приятел.

По-късно "Угощението на Бабет" става и една рядко щастлива среща между литература и кино. Знаем, че пътят между книгата и екрана обикновено е пълен с компромиси, които накрая водят до извода, че киното е обрало литературата. Само че историите на Карен Бликсен са изключение. Орсън Уелс прави филм върху разказа "Неумиращата история" през 1968 г. През 1985-та екранизираният й роман "Отвъд Африка" обира "Оскар"-ите, а през 1987 г. датско-френският режисьор Габриел Аксел снима по "Бабет", и през същата година печели "Оскар" за чуждоезичен филм.



"Справедливост и радост страстно се целуват", казва генерал Льовенхелм, един от героите на разказа. В случая целувката е между кино и литература, и днес от 18:00 часа в кино "Одеон" имаме възможност да видим как филмът среща книгата като прочетем за първи път разказа на български, и гледаме филма отново. "Угощението на Бабет и други анекдоти на съдбата" /изд. Гурме пъблишинг, превод Анюта Качева/ е по сборника с разкази от 1958 г., който Карен Бликсен превежда от английски на датски.

"Бабет" е малка и тиха история, съвсем по датски. В края на 19 век, в норвежко рибарско селце две сестри, пуританки и стари моми, Мартине и Филипа, решават да почетат стогодишнината от рождението на баща си, и да поканят своите събратя и посестрими на скромна вечеря. Прислужницата им обаче, французойката Бабет, настоява тя да приготви истинска френска вечеря. Сестрите не са ентусиазирани, но се съгласяват. Става така, че отказваните цял живот малки порции ежедневно удоволствие от всички на масата, се изливат наведнъж, на една вечеря.

Тази малка история е толкова добре разказана, че и досега се радва на най-разнообразни прочити – от християнска алегория до ... романтична комедия.
Най-често историята е тълкувана през религиозната символика – храната между пуританскиото протестантство и разточителния френски католицизъм, въздържанието, благочестието. Разсъжда се за твореца и трансформиращата сила на творението му, за естетичното и аскетичното, а за феминистичните школи пъдпъдъците в тесто са нищо повече от затвореното женско тяло, което неизбежно ще бъде изконсумирано.

Но истинската слава на тази история идва след филма. Нещо повече – филмът става кръстник на гастро-филмите като съвсем отделен жанр, и предвестник на бъдещата световна мания по темата "храна".
Сцената с угощението е издигната в култ, и е възприемана като филм във филма. Днес тя е една от емблемите на френската кулинария, и на кулинарията като изкуство. Снимките й отнели две седмици. Всичко за прочутата сцена в кухнята е поръчано от Париж – посудата, порцеланът, среброто, а храната е истинска до последния детайл.



Габриел Аксел остава изключително верен на текста, въпреки промените, които прави. В разказа историята е в Норвегия, в градчето Барлевог, а той я "мести" в Дания. Причината е "визуална" – цветовете на Берлевог му се стрували твърде ярки и туристически, а той се нуждаел от приглушен и тих пейзаж, който да навява самота. По същата причина избрал като език във филма не английския, което би било много по-лесно и достъпно, а датския. Смятал, че той ще даде старомодно и носталгично звучене. Всичко трябвало да работи за една меланхолична атмосфера, за да може сцената на угощението да излезе в пълния си блясък.

Все пак магията на "Бабет" е в прекрасно разказаната история. Тя е в нежната ирония, в суровата елегантност на атмосферата, в мислите за кратките моменти на човешко щастие, за щедростта, за тайнството на общуването. Тя е и в патрицианското и мистериозно преминаване на Бабет /Стефан Одран, любимка на Клод Шаброл/ през целия разказ и филм, и в мига, в който благочестивият въздържател се превръща в епикурейски човек, а християнското причастие - в човешко съпричастие.

Разказите на Бликсен ни препращат към Библията, към "1001 нощи", Омир, скандинавските саги и приказките на Андерсен, и самата тя винаги се е смятала за разказвач на истории – fortaellerske. И това издание, в което са и разказите "Ловецът на бисери", "Неумиращата история", и "Пръстенът" показва колко права е била.