Най-важното уточнение за тази книга е, че става дума за академично изследване. Авторката Райна Гаврилова преподава културология в СУ "Св. Климент Оридски". Райна Гаврилова има и други книги, фокусирани върху всекидневния градски живот като ключ към културната и социална история. ("Колелото на живота. Всекидневният живот в българския възрожденски град. С., 2000)

Новата й книга прави същото: рутината на храненето става отправна точка на изследване на начина, по който се модернизира българското общество след 1878 г. Храната, или по-точно, всекидневното семейно хранене е срезът, през който се интерпретира българската антропология от средата на 19 до средата на 20 век. Заглавието неслучайно говори за "сцена": авторът заема драматургичния модел на Ървин Гофман, и представя семейното хранене като драматургична структура с роли, участници и действие.

В книгата се открояват две картини: тази на предмодерността, и тази на мъчително бавния преход към модерност.

Изключително ценен е огромният брой източници – от лични и институционални архиви, мемоари, дневници, публикации от разглеждания период, фотографии и рисунки. Някои от тях блестят с цветистата си словесност и това е едно от удоволствията в четенето на тази книга.

Изследването започва с предмодерната епоха – времето, когато собственото производство е основният начин за набавяне на храна, когато храненето следва единствено работния ритъм, когато семейнато хранене се свежда до това жената да занесе "хубава престъргана погача, малко чубрица и няколко чушки пипер на отрудения си мъж". Това е време, коагато дневното хранене се проявява в биологичната си функция, и по никакъв начин не се мисли като събитие и ритуал. Това личи и от думите, с които се нарича: похапване, поручег.

Иван Богоров: "Стани сутрена, пил не пил кахве у вас, иди си на дюкяна, стой там весден, на обяд хапни малко сирение и хляб, вечер иди у дома си, пийни чаша мастика, па ся навечерай, чтото намериш сготвено, легни да си поспиш и пак стани – това е всичкий пловдивски живот." 

Това все още е традиционното общество, в което само вечерното е квинтесенцията на семейното хранене. То е протоколно, със строги забрани и предписания, когато индивидът е в семейството, а семейството – в къщата.

Ето как вижда Константин Иречек българите и храната в този период: "Храната по градовете се състои от природни плодове, не много искусно приготвени; утегчителното искусно готварство е чуждо за изток. ... Названията на ястията повечето са турски."

В следващите глави на книгата вече сме на нова сцена, времето е годините след Освобождението - 1878 г. може да бъде приета като ясна граница дори за бавнопроменящи се сфери като всекидневното. Мястото на сцената е градът. Тук се разглеждат всички промени в политическата и административна рамка, икономическите модели, новите комуникации, и смяната на семейните роли. Става дума и за една много бавна раздяла между градското и селското, между родовото и индивидуалното, и за също така бавния преход от произвеждащо към консумиращо домакинство.

В тази сгъстена картина се изминава и пътят от огнището до революционните нови пространства - трапезария, кухня, гостна. Бавно, но се случва и друга революция - появата на специализирани заведения, в които хранителните стоки се произвеждат другаде. С други думи – на сцената се явява продавачът на дребно, който вече се е  отделил от производителя. През 30-те вече виждаме колбасарница "Чехия" в Русе – "елегантен, облицован с плочки магазин", в който се продават "салами, кренвирши, хамбургски салам... към това безплатно вървеше горчица, която продаваха в малки дървени кутийки". 

Ето го и прочутият "Братя Докузанови" на ул. "Търговска" в София. На витрината му са "двайсетина вида страшно съблазнителни деликатеси: пастърми, луканки, суджуци, всички видове салами, а по средата им – печено прасенце сукалче, изящно, напиперено с китка зелен магданоз в зурлата". 

Стават познати думите бакалница, колониал, деликатеси. Взискателността нараства, ражда се търсенето на различното, разнообразното. Обядът вече е фиксиран и отделен ритуал на деня. Ето как е ставал в Ловеч, през 1880-те, като пример за образцовост: "когато наближи обед, тя вече е свършила всичко, и надокарана и засмяна, ще очаква и посрещне мъжа си". Вече има нови хранения – кафе, чай, следобедна закуска, жур и матине. И вече, съвсем ново, бих добавила и зряло, мъдро и градско отношение: сп. "Модерна домакиня", 1928 г.: "едно малко празненство трябва да бъдат обядът и вечерята".

Освен всичко останало, книгата ни кара да осъзнаем как неща, които приемаме за даденост, са резултат на дълго и нелесно развитие. Неща като мисленето за храненето като отделна дейност, като отделната сцена и реквизит на всекидневното му изиграване, като начините на набавяне на храна, до раждането на потребителя. И всички те са резултат от развилата се градска култура на "буржоазна" България.

Очевидно книгата е сериозен принос към традицията на академичното говорене и подход към храната. Но преди всичко тя е задължителна за всеки, който е съгласен, че кулинарните и хранителни практики са нещо много повече от биологична потребност. Те са "високо кондензиран социален факт", и верен ключ към всички въпроси, които си задаваме за идентичността. 

"Семейната сцена: Антропологическа история на семейното хранене в България в модерната епоха", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", С., 2016

Цена: 17 лв.