Журналистът Патрик Шмит направи обширен портрет и интервю с Робърт Паркър за The Drinks Business.
Представя го като най-влиятелният мъж в света на виното в последните тридесет години, както и най-критикуваният. И по-специално – 100-точковата му система за оценяване на вина, която и до днес няма заместител.
Сред обвиненията срещу него фигурира и това, че е "паркеризирал" индустрията, но е факт, че в момента тя е много по-разнообразна, особено като стил, отколкото беше преди неговата поява, припомня Шмит.

В момента Робърт Паркър е напълно независим и с натрупано богатство от вино. Шейсет и седе годишният Паркър се възстановява от операция на гърба, но твърди, че е със здрав черен дроб. След 37 години, през февруари тази година се отказа от ревютата на Бордо "en primeur", въпреки че ще продължи да оценява бутилките. Ще оценява и вината на Напа. Не се оттегля, защото "пенсионирането е една от формулите на смъртта".  
Квалифициран адвокат, Паркър "открива" виното през 60-те докато учи във Франция – "беше по-евтино от Кока-кола", и през 1978 г. започва издаването на прословутия The Wine Advocate.
Ето някои от акцентите в интервюто:

Как се е променил вкусът му през годините:

Не мисля, че вкусът ми се  е променил. Винаги съм търсил баланса, който е много важен. От едно вино искам да има характер, магическа сила, която да ме дърпа към чашата. Хората казват "Паркър просто харесва големите, интензивни и бомбастични вина", което не е вярно. Да, харесвам и такива, но съм писал и достатъчно добри ревюта за елегантни вина. Като цяло съм бил много последователен във вкуса си. Знам какво търся и съм се придържал към него вече над 37 години.

Изненадите:

Качеството на аржентинския малбек, чилийските совиньон блан и шардоне, а и карменер.  Когато започнах никой не беше чувал за карменер, десет години по-късно беше същото. Имаше безброй региони, за които никой преди не беше чувал. Когато започвах, единственото познато нещо в Щатите от Испания беше Риоха. А сега апелации като Торо, Хумиля, Приорат. Особено в Испания съм свидетел на промяната от кооперативното мислене, при което лозята означават индустриален завод, към мисленето като за имение, при което на първо място е качеството.

 

За твърде високите цени на хубавите вина:

Напълно уместен въпрос. Има такъв проблем. Спомням си, когато с приятели направихме дегустационна група и си купихме 1957 Lafite-Rothschild за 25 долара. Това беше огромна сума за нас, но днес дори да си купиш по-слаба реколта Lafite-Rothschild, вероятно ще струва 200-300 долара. Това е проблем. Високият клас вина, независимо дали от Бургиндия, Бордо, или Калифорния, станаха толкова скъпи, че хората не могат да си ги позволят, затова и търсят друго. Това има отблъскващ ефект върху по-младите. Мисля, че това е една от причините да наблюдаваме и този бум на бутиковите или занаятчийски бири и алкохол в Щатите.
Няма съмнение, че цените са твърде високи, и мисля, че Бордо трябва да има преосмисляне на тази политика. Бургундия е различна. Бордо е с огромна продукция, а в Бургундия няма достатъчно вино. Но съм съгласен съм, че това е голям проблем. Оттук следват и надценките в ресторантите, и така превръщат виното в елитарно питие, а то не е такова. Виното не е незаменимо, то е продукт, който трябва да бъде консумиран, а не да е предмет на обожание, скрит в някоя изба-музей.  

Паркър като част от проблема с цените:

Разбира се, че съм част от пробема, давайки високи оценки. Но идеята е, че трябва да правиш ревюта на вина, също и на големи вина. Просто се надяваш, че давайки добрите оценки на най-добрите, ще поощриш другите да се стремят да правят просто добри вина, и може би да получат по-добра оценка - без да са екстравагантни и суперскъпи.

Цените в Бордо

Ходя в Бордо от 1979 г. 1982 en primeur беше повратна точка в живота ми. Работата е там, че тогава можеше да си купиш 1982-ра през 1983-ра на напълно приемливи цени. И докато стигнат пазара те бяха на по-висока цена. И продължаваха да са такива през следващите 2,3 до 4 години. Но тогава шатата започнаха вдигат цените все повече и повече, така че се налагаше да платиш за небутилирано вино две години преди да си го получиш. Наблюдаваме тази тенденция през последните 20 години. Винаги съм казвал на хората в Бордо, че нямам проблем, ако сложат много високи цени на големи реколти – каквито са 2005-та, 2009-та, 2010-та. Но когато годината не е толкова добра, или посредствена, тук е моментът да се изгради нова пазарна ниша, и те изгубиха тази пазарна ниша. Изгубиха клиенти и ресторанти. Идете в някой ресторант в Щатите, и ще видите колко малко Бордо има във винения лист. 2011-та беше посредствена реколта – и с надути цени. 2012-та беше малко по-добра – и пак надценена. Като цяло 2013-та беше слаба година, отново надценена. Сега имаме 2014-та, и мисля, че си признават, че имат натрупано непродадено Бордо. Ако цените паднат с 20-30% интересът ще се възроди. Но те не искат и да чуят за това.

 
Робърт Паркър като "паркъризащ" вината или как се чувства като глагол:

Забавно е. В някаква степен е удовлетворяващо, в друга – виждаш как хората те съдят без да са чели книгите или публикациите ти, или да те преценяват в емоционалното черно-бяло – "харесвай или мрази", "твърде влиятелен" и т.н. Имаше една книга с карикатури за мен, казваше се "Седемте смъртни гряха на Робърт Паркър", беше много добре направена, и всъщност доста забавна. Та, накрая бях обвинен в седемте смъртни гряха и осъден да пия Ризлинг до края на живота си.

 

За опитите да бъде подкупен:

Никой до сега не е го е правил по брутално явен начин, но преди много време при мен дойде един човек, който ми предложи музикална кутия от времето на Наполеон. Не бих искал да кажа кой беше. Но това, което най-често се случва, е, когато си в някое шато, да ти пратят млада жена, която открито флиртува, и в същото време нищо не отбира от вино. Е, какво да си мислиш тогава?

 
Ако трябва да запази една бутилка от колекцията, тя ще е:

Или Hermitage La Chapelle 1961 от Jaboulet или 1947, рождената ми година, Château Lafleur от Pomerol. Тъжното е, че така или иначе не мога да си ги позволя.