Да започна с Болоня, или с Милано, или летището в Бергамо? Превъртам лентата напред и ето, пътуваме с Райна за Венеция. В последната минута се качваме на експреса, защото влакът, за който имаме билети, не се появява. ЖП компанията някъде стачкува. Притеснения, въпроси, куфари на чуруликащи япончета, ръкомахащи и надвикващи се италианци. Ние сме в последния вагон и, докато контрольорката се разправя по пътя, пристигаме на гара "Санта Лучия". Модерна и правоъгълна, гарата за мен е като чистилище, а пред входа е Венеция - слънцето свети в очите ми, вятърът ме побутва, водата ме заслепява, търкалят се сълзи. Плача ли или е от вятъра? И се сещам за думите на Райна във влака, че ми завижда. Зачудена защо, тя ми казва: "Защото ще видиш Венеция за пръв път." Коя е Райна?  Засега ще уточня, че е  приятелка, че живее в Италия, че е водач, разказвач, преводач, ще наблегна, че е фрители забайоне изкусителка, но за това по-късно.

Пристигаме рано следобяд и първото ми впечатление е от палубата на вапоретото – местният градски транспорт. Плъзгаме се по Канале Гранде, дори не забелязвам спирките и качващите се пътници, и се питам дали това не са гигантски разпечатки от пощенски картички или мащабни репродукции на Каналето, на Бернардо Белото или на Франческо Гуарди. Това не е ли гранде книга с триизмерни страници? И с магията на време и фантазия аз съм попаднала между цветните рисунки на палаци, канали, ристоранте, пиаци, риалто, базилико и се разминавам с гондолиери, провикващи се: Chico, vieni qui! Che bella!

Не, сълзите са от вятъра.

Да, трябва да се върна в Болоня и да кажа, че исках да ям риба, но Райна отсече: "Не става! В Болоня се ядат тортелини, тортелони, талиатели, риба ще ядем във Венеция." Примирих се. Вечерта, след настаняването ни в хотел "Тиеполо" – на някакви си крачки от площад "Сан Марко", успяваме да открием закътана в преките на Strada Nuova тратория "Ca D`Oro alla Vedova". След милата молба на Райна , ние сме на маса без предварителна резервация - чист късмет, и наблюдаваме със задоволство и чаша вино в ръка гърба на всички желаещи след нас.
Апетитът ми за паста и риба пристига с атрактивно превъплъщение в "Bavette al nero di seppia" – лингуини с мастило от сепия. Мммм, странно и черно, но много вкусно. Ресторантът е с история от края на XIX век, с опушен нисък таван, отрупани с огледала стени, кокетни лампиони с дантели, дървени маси с протрити от десетилетия ръбове. Половината маси все още са празни за сметка на бара - накачулени сякаш един върху друг мъже, жени пият вино, говорят шумно и похапват специалитета на щастливия час – малки топчести кюфтенца. До нас, на съседна маса за двама, седи възрастен господин - изправен, мълчалив, неподвижен, подпрял глава върху скръстените си ръце с поглед право пред себе си. Сервитьорите го познават, разбират се с тихи жестове, носят разни чинии, той поклаща глава в знак на съгласие, потраква нож, вилица, на дребни хапки предъвква и този ден и тази вечер. Венецианец, отегчен и невиждащ еуфорията на група японски момичета, настанени току срещу него. Примирен и осъвременен вариант на Ашенбах - героят от новелата на Томас Ман "Смърт във Венеция", който отдавна не търси следите на изгубеното време, защото е намерил последен пристан в Ca D`Oro alla Vedova.



Казах ли, че имам невероятен късмет? Ще се повторя, но е така. Средата на януари, а слънцето свети, небето е синьо с някой друг пухкав облак - закачка, туристите са малко, утрините тихи, гондоли се клатушкат плавно, цените са учудващо приемливи, аз се припичам на брега на Канале Гранде и съчувствам на Елен от романа на Еманюел Роблес "Венеция през зимата". Защото в нейната Венеция вали дъжд, водата в канала, "удряна от дъжда, сякаш кипи", а пространството около "Сан Марко" е "странно стеснено от мъглата, която заличава катедралата, намалява обема ѝ, превръща я в някаква сива повърхност с тъмни петна...."



Елен, изгубена "сред декорите на един театър, изоставени, лишени от позлата, с отнесени от дъждовете цветове." Моят театър е с реални декори, които се строят на площада в очакване на карнавала, а цветовете са наситени, искрящи, плътни. Авангардист от Биеналето би възкликнал: "Какъв кич!" 



В понеделник се срещаме с Лучано, приятел на Райна, който след задължителния щприц аперитив, ни кани на ресторант. И специалитетът на вечерта е петле по ..., уви, не го запомних. Моята риба се изплъзна отново. Оказа се, че рибарите почиват в неделя. Представете си! В понеделник няма прясна риба, няма и рибни ресторанти. Ясно, във Венеция не познават процеса замразяване. Не пропуснах обаче леко пикантната паста и превъзходното червено вино. Лучано Полифроне се оказа архитект, фехтовач, почитател на Мишел Уелбек (с възторзите си за него изтормозихме преводачката ни Райна), но и познавач на качественото вино. Grazie, Luciano!


 
Риба не ядох, но на следващия ден се нагледах на риби. Във вторник сутринта с Райна бързаме към прочутия рибен пазар "Mercato del pesce".  



Всичко под закрития пазар е с розово-червени оттенъци. Гневен лъв държи червен трансперант и предупреждава: Rialto se no toca! Нещо като закана: Този пазар не се пропуска! Освен, че е задължителен за любопитни туристи, пазарът е мястото, в което може да срещнеш знатни венецианки, които критично оглеждат сергиите и с ръка, отрупана с накити, показват избраната риба, заръчват какво да почистят от нея и запълват времето, говорейки главно за ядене, рецепти, ядене.



И тук, както навсякъде в стара Европа, търговците се оплакват от липсата на купувачи, от високите цени, от ниските цени, от наплива на бедни туристи, от многото туристи, и между другото танцуват зад сергиите, подвикват и подканят, хвалят стоката си и бързо я почистват.



Аз си мечтая, а Райна се е разговорила с издокарана госпожа и старателно записва рецепта за "Patatas bravas con croccante di pesce San Pietro". Тайната в тази рецепта е рибата с библейско име Свети Петър, известна и като John Dory. Легендата разказва за разсеяния Петър, който изпуснала монета в морето на Галилея. Риба, явно запозната с бъдещето на неукия рибар, я намира и услужливо му я подава с устенца в ръката, а палецът на Светията се отпечатва и оставя едно синьо-виолетово петно под хрилете ѝ. За какво е похарчена монетата легендата мълчи, но рибата не само е познала библейското житие, но и е последвала Свети Петър. Нейната популация днес лениво се е разположила в Атлантическия океан и Средиземно море. Освен пилигрим, рибата с превъзходните си овкусени филета от бяло месо е кулинарен деликатес, наричан пък във Франция "пилето на морето".



Но да не забравя, че съм във Венеция, под червения купол на "Rialto se no toca" и да продължа със сергиите. В някои кротко са полегнали мидите Сен Жак, които са известни с изключително вкусното си бяло и червено месо, с големите размери на черупката – красива и практична, която може да служи и за чиния. И като съм почнала с морските дарове, следват разните му ракообразни и щипкоподобни: скариди, раци, омари и главоногите ядливи мекотели като октопод и сепия. Видях и разбрах колко голям е мечът на риба-меч на скромната цена от 24 евро за килограм. За разлика от мен, Райна само въздишаше по табелките с обяснението, че същите тези риби и деликатеси са на двойна и тройна цена в Милано.



На следващия ден дълго си казвам сбогом с Венеция. Обикаляме малките улички, завиваме зад неочаквани ъгли, отбиваме се във всяка изпречила ни се сладкарница, витрината на която е отрупана с типичните венециански fritelle zabaione. Фрителе забайоне са пържени, тестени топки, напълнени и преливащи от яйчен крем, поръсени с пудра захар, които..., ох, не мога...

Историята на този крем се губи нейде из XVI век. В областта Емилио Романя, някъде между Болоня и Модена, лагерувала армията на командира Балиони (Gianpaolo or Giovanni Baglioni), който раздавал смес от наличните продукти от околните села на уморените си войници и в знак на вярност те кръстили сладкия еликсир на името му. Високата енергийност на крема забайоне продължава и до днес в традицията да се дава на младоженци на сутринта след първата брачна нощ. А ето и венецианска рецепта:

6 бр. яйчен жълтък

6 бр. яйчени черупки захар

6 бр. яйчени черупки бяло вино Марсала

Черупките са само мерни единици, разбрано?

Последната ми разходка е с вапорето до чистилището на гарата на Венеция. Влакът потегля и полека ме замерва с индустриалния пейзаж на другата Венеция. В устата ми  е сладко и ...солено. Не, сълзите са от вятъра.