"Българите имат някаква фиксидея с тея октоподи. Октопод и узо Пломари - винаги това си искат!" Димитри разперва ръце в безнадеждност и поклаща глава. Но този дребен проблем не задържа дълго вниманието му. Пред него е бистрият залив на Олимпиада, с крепостните стени на Стагира на южния хълм и с надвисналото есенно небе, а зад него, в центъра на града - неокласическият паметник на Аристотел, който преди 2397 години е роден някъде в радиус от 500 метра. Две хилядолетия след автора на "Логика" един от наследниците на неговите земи е свикнал рутинно да размишлява над екзистенциални въпроси. "В заведението си не искам никакви кофти хора. Това скапва цялата атмосфера. Не ми трябват религиозни фундаменталисти, нито пък политически радикали. А най-малко - националисти! На Балканите сме много добри все да си прекрояваме границите! Не можем ли да им се порадваме, каквито са? Казвам им на тези албанци, които говорят за Велика Албания "я първо си оправете малката". Ама това и за гърците важи. И за всички останали."

Димитри е архитект по образование, но през лятото е ресторантьор. Той изглежда на около 50, изговаря разсмиващите си шеги със строго лице и окръглени очи и носи малка, издайнически хипи плитчица на тила.  В ресторанта му "Акрояли" работи от време на време и сестра му Лулудия, която иначе държи най-изпипания хотел в Олимпиада, "Лиотопи", но основният персонал е от няколко готвачки и сервитьори, сред които Иванка и синът й. Заради тях и заради 80-те процента български туристи, Димитри е научил няколко думи. Знанията му за "наздраве" са устойчиви, малко объркване има около "добре" - заради близостта на сръбското "добро". Пита ни как е "малака" на български и ние му отговаряме уклончиво - "тъпанар".

Освен че буквалният смисъл не е този, подобен превод има и друг проблем - никой в България няма да каже "тъпанар" на някой от приятелите си, докато дружелюбно го потупва по гърба. За разлика от малака, тази колоритна иначе дума не е употребима в два напълно противоположни смисъла.

След Димитри и един от нас излага своите познания по гръцки - няколко думи, които не е сигурен какво точно значат. При последната Димитри слага ръка на устата си. Когато превежда какво значи, всички слагаме ръце на устите си. Така кръгът се затваря и нашето общуване влиза в традиционната рамка на добросъседското знание - незнание и добри чувства, носени на крилете на гръцките слънце, море, октоподи и узо. За всяко нещо има четири причини, учи Аристотел.

Само че нашите четири стълба на удоволствието запазват броя си само час-два. До тях много бързо започват да израстват нови. Появява се Лулудия, махва за поздрав, и скоро след като се скрива в кухнята, оттам излизат чинии с едри, сочни миди с наситен аромат на море, панирани в нещо почти като японска темпура. Работата е в това, обяснява тя пред печката, че мидите са мокри. Ако ги потопиш в брашно, като леко разтриеш с ръце, се образуват тези мънички трошици – сигурно всъщност брашно, смесено с морска вода, които разнообразяват мекотата на месото със своята хрупкавост.

Мидите в Олимпиада са изключителни. Те се вадят от един близък залив, където Василис Анастасиу ги отглежда от 1999 г. Всеки изглед там е като от гръцка картичка, за разлика от малката фабрика, където те се почистват (ръчно!) – там всичко е като в швейцарска аптека.

Резултатът, който ни е сервиран, е повече от удовлетворителен. Дори по белгийски стандарти това са невероятно вкусни миди – по-добри от онези, продавани в специализираните магазини по 15 евро килограмът (Василис Анастасиу продава килото за 2,5 евро).

Димитри много иска да ни покаже повече гръцки вина, затова отваря една след друга бутилките.

След това присъстваме на сладкарска кулинарна демонстрация – изпържването на апетитните калорийни бомби локумадес (половин литър олио на килограм брашно!) в една от сладкарниците на градския площад. Кръглите гръцки понички се гмурват още горещи в казана със захарно-лимонов сироп и миг по-късно започват да излъчват сладостни ухания от чинията пред нас.

И така, докато слънцето бавно залязва, мисълта някой някога, по стара балканска традиция, да извади нож (в спор чия е най-вкусната баница?) изглежда все по-невъобразима.

Олимпиада е една от най-близките точки на Бяло море, ако човек пресече границата при Кулата. Оттам пътят е към час и половина, като малко забавяне причинява пресичането на Аристотеловите планини. Отвъд тях, в посока към най-източния пръст на Халкидики, Атон, заливите започват да се редуват с лазурните си води и бели пясъци - много от тях почти безлюдни дори по време на високия сезон. Олимпиада е едно от градчетата в района, малко пї-на запад е Ставрос, и скоро след това започва забранената за жени територия на монасите.

Високия планински връх на тази terra prohibita, който синее със своите 2033 метра почти като заснежен, виждаме на следващия ден от риболовното корабче на Адонис. Той е собственикът на другия прославен ресторант в Олимпиада, "Капитан Манолис" - за разлика от Димитри, който сервира и ястия от месо, Адонис готви само и единствено риба. И си я лови сам, т.е. със собствения си кораб и с помощта на капитан Янис и неговия екипаж от албанци, гърци и българи.

Когато се качваме на борда, Янис се подава от кабината, като че донесен от буря. От бурята на някой сън, изглежда. Косата му стърчи на всички посоки, подобно на брадата му, а подобно и на бодливия му поглед – всичките заедно, създаващи впечатлението за морски таралеж. Усмихва се широко при вида на фотоапарата и известно време позьорски се кокори в обектива, преди да се мушне обратно зад рула си. През това време екипажът му е зает да полива с маркучи кафявокораловия куп рибарска мрежа, в която са се заплели и вече почти са се превърнали в чирози стотици малки рибки.

• 1
• 2