Петък следобед

Нервно начало на уикенда по магистрала "Тракия", защото в края на август бързащите за морето са много. Подминаваме Асеновград тъкмо на смрачаване и колите намаляват, но пък се появява друго препятствие. Голяма част от асфалта до Пампорово е нов, но все още без ленти и мантинели, та завоите се виждат само на дълги. Особено гротескни са редиците от едри камъни, сложени временно на местата, където излизането от пътя наистина може да е фатално. Благославям наум дадения ни за тест драйв Оpel Mokka и изключителните му адаптивни светлини, които значително облекчават положението. Все пак, след час  по този път, паркирам изтощен пред хотел "Евридика" (бивша почивна станция на Профсъюзите) точно в 22 часа, когато кухнята приключва работа. На тъмния паркинг има само десетина коли, едно любопитно куче, една Голяма мечка и тонове чист въздух. Човекът от рецепцията на огромния и полупразен хотел е много любезен и звъни в ресторанта да ни нахранят. Охраната ни повежда по дълги катакомби към заведението и точно когато прекрачваме прага му, сервитьорката пуска по уредбата "Моя страна, моя България". Вечеряме сами в голямата зала, всички лампи са пуснати и постепенно стигаме до "Ах, морето" и "Ако до всяко добро същество застане...". Нова година ала Дейвид Линч в български условия. Накрая се появява и готвачът с две чинийки ябълков щрудел: "Десертът е от мен." Всяка умора е изчезнала от величавото посрещане и добре, защото екзотиките продължават да ни поддържат в състояние на будна изненада - младата сервитьорка ни съобщава, че учи в Смолян специалността "Противодействие на престъпността и противообществените прояви". Нямаме търпение да се върнем в ресторанта за закуска (включена е в цената от 48 лв. за двойна стая).

събота сутрин

Време е за едно от най-луксозните изживявания – да видиш за пръв път гледката от стая, в която си се настанил предишната вечер по тъмно. В случая – борови гори върху меките форми на Родопите и кулата на връх Снежанка, която сякаш се опитва да разбере дали извънземните са харесали плочата с "Излел е Дельо хайдутин". Малко по-късно закусваме на терасата на ресторанта, където ни поднасят вкусни пържени филийки със сирене и чай. Хотел "Евридика" е в края на Пампорово, така че спокойствието е на висота. Следва душ и отново в колата. Мисията да разделим дългия път до родопското село Смилян на две части е изпълнена успешно!

събота през деня

Подминаваме Смолян, който ни посреща с първите признаци на есента и няколко тъжни, избелели плакатa за концерт на Веско Маринов. Насочваме се към горното течение на река Арда и цял ден плуваме в спокойствието и неподправеността на хората от селата Смилян, Могилица, Арда и Горна Арда.

В Могилица спираме на площада и, както всички останали туристи, снимаме огромната дървена лъжица и бъклицата. Майстор Минчо Минчев ги е направил с надеждата да влезе в книгата на Гинес, но се оказало, че нейде по света има и по-голяма лъжица. В рекордите на Гинес обаче със сигурност би попаднал местният Агушев конак, стига да има категория "Най-голям запазен родов замък от късносредновековен тип в Родопите". Впечатляващият комплекс е строен между 1820 и 1843 г. и, обърнете внимание, е с вътрешни бани и тоалетни! Богатият търговец Салих Агуш е построил имението за тримата си синове, като за всеки има по един двор с кладенец и въртящ се цилиндричен долап на външната стена, за да не заглеждат работниците и ратаите лицата на жените, които им подават обяда. Любопитно е да се види и одаята за преговори, където търговците били въвеждани да пият кафе "докато се върне господарят", а всъщност чорбаджията ги подслушвал от съседното помещение какво си говорят насаме.

През 1965 г. комунистическите власти изселват заможните наследници на Салих Агуш в Русе, а къщата става музей. През 2001 г. имотът е реституиран и Историческият музей в Смолян си прибира цялото обзавеждане. Музеят и наследниците явно не са постигнали споразумение и в резултат Агушевият конак - 35 стаи, 24 комина, 121 прозореца и 86 врати, е гротескно празен. В ролята на гид е момиче с доста компромисни български език и информираност, представящо се за снаха на едни от собствениците, а таксата за вход е "колкото дадете".

Следващата ни спирка е в Горна Арда. На около километър и половина от площада по черен път се стига до комплекс "Гераница" – сгушени в гората приказни дървени къщички и беседки, които предлагат нощувка и домашна кухня от най-висок клас. Всички се изкачват дотам с колите си, ние изминаваме разстоянието пеш. Така късният обяд ни се услажда още повече, а и по пътя успяваме да снимаме едно полско мишле, което не се страхува от хора и фотоапарати.

В ролята на сервитьор е самият собственик Юри Косов – артист по душа, който изнася кратки рецитали пред всяка маса, но без да досажда. Той моли за разрешение да седне до нас и още с уводните думи показва, че не само обича работата си, но и има своя теория за нея: "Нека ви кажа какво имаме днес, защото това с менютата е лъжа и измама." Намираме се съвсем близо до изворите на река Арда, на около 1200 м надморска височина, а обяснението на Юри за близостта на границата с Гърция е колкото шеговито, толкова и вярно - "на 300 метра и 2 милиметра".

Обилен обяд за двама без алкохол излиза около 30 лева: боб чорба в гърне, салата от фасул, домашни сокове от арония и борови връхчета, пилешка пържола и пъстърва, сготвени на тикла, а за десерт – сочни катми с домашно сладко. В горния край на сметката пише "Чекръка", защото под навеса, където се храним, има чекрък. Синът на Юри, Емо, ни обяснява, че другите маси се казват "Тиклата" и "Сламата". Той не споделя тънкости от рецептите, но все пак обобщава, че "въпросът е всичко да бъде домашно – масло, подправки и т.н., а бобът да е в гърне. Качамакът ни е от три вида брашно, едно от които се мели тук, на място, от домашна царевица".

Комплекс "Гераница" е с 20 легла (средно 15 лв. за нощувка) и работи целогодишно (тел. 0889 445 331). Най-новата му атракция е дървено мини виенско колело с четири места, задвижвано ръчно и с много ентусиазъм от винаги веселия Юри. Всъщност целият район е осеян с шеговити надписи - доброто настроение извира постоянно като самата Арда.

В късния следобед поемаме обратно към Смилян, като спираме в село Арда, за да снимаме църквата на кехлибарена светлина. На мегдана заварваме белокос старец, седнал до чешмата.

Това е 85-годишният Апостол, бивш счетоводител в местното ТКЗС, а след това и в Опитната станция в Смолян. Чешмата е изградена от неговия род – доста разпространена в този регион традиция, защото "много е добре да има чешма, като минеш и да се напиеш хубаво с вода".

Апостол разказва още: "Тук беше площадът, викахме му хорището, защото всяка неделя се събирахме да играем... От старите Апостоловци само аз останах. Сега живея в Смолян, но летата ги карам тук. Преди малко ходих да бия камбаната на църквата... Лоша е тази безработица, след време младите няма да имат никаква пенсия...".

• 1
• 2