13.30

Сардини с изглед. Обядваме срещу превърнатия в музей кораб-лечебница "Жил Еанеш": някога пътувал из моретата на Нюфаундленд и Гренландия след риболовните кораби (за трèска, разбира се) и медиците на него се грижели за моряците. Сардините са пресни, както навсякъде в Португалия, и тлъсти, каквито са само през септември – най-добрите. Хлябът е броа де мильо: тъмен и царевичен, винаги леко влажен на пипане и много вкусен. Маслините са в практичните двуделни керамични съдинки, подобни на тези за сол и пипер в България – едното им блюдо е за целите маслини, другото – за костилките.

14.45 Виана ду Кащелу си има всичко. Атлантически плажове (толкова ветровити, че от навявания по кожата ти пясък може да те заболи), променади покрай река Лима, зелен Айфелов мост през реката (да, същият Айфел и същият стил като този на парижката кула), планина. Красив стар център, музей на декоративните изкуства с една от най-богатите колекции на керамика в страната, първокласна модерна архитектура. Като Общинската библиотека, дело на Сиза, както на галено наричат Алвару Сиза Виейра (1933), един от доайените на съвременната португалска архитектура, носител на "Прицкер" и ред други награди. Бялата сграда на брега на Лима има музикална хармония в геометричните си форми и чак в приветливата й вътрешност от светло дърво човек забравя да се смущава от толкова елегантност. Книгата, към която се насочвам, е разкошната "Традиционна португалска кухня" на Мария де Лурдеш Модещу: любовен труд с огромна етнографска стойност колкото заради текста, толкова заради съпътстващите го фотографии от португалския бит. През 60-те години на ХХ век, когато Португалия е под диктатура и във война срещу африканските си колонии, а типичната роля за жените е на домакини, Мария де Лурдеш започва на своя глава двайсетгодишно изследване. Събира 800 народни рецепти от цялата страна, които подрежда по региони. По-късно пише и други книги, води любимо телевизионно предаване за кулинария, но само "Традиционната кухня" се превръща в култ.

15.15 Прелиствам в търсене на най-типичното за района на Миню. Бакаляу, разбира се, но и много вариации на сарабулю и лампрея. Под първото се разбират всякакви гозби със свинска кръв - честа и традиционна съставка, която може да се купи по всички пазари. Второто е португалското име на миногата – продълговата безкоста водна твар, не точно риба (вкопчва се в рибите и им изсмуква кръвта и месото) с фуниевидна зъбата уста като от филм на ужасите и с изключително вкусно месо... Разсеяно преписвам съставките на няколко рецепти от Виана: жълтъци, захар и брашно в различни пропорции, с изненадващо различни резултати. "Меяш луаш (полумесеци): брашно, масло, вода, сол, олио, а за пълнежа – захар, маниока, бадеми, 12 жълтъка..." "Златна супа (за Коледа): захар, 300 г пандишпан, 15 яйчени жълтъка, канела на прах..." Същият пандишпан, който тук се нарича пау де ло (12 жълтъка, 4 белтъка, 250 г захар, 150 г брашно) и който Жоржи Амаду е изнасял към Бразилия... И не само той, не само натам. Един детайл за разкош: град Нагасаки се слави със своя пандишпан касутера. Оказва се, че той е внесен навремето от португалците – през ХVI век Португалия е първата и единствена западна страна, която има търговски връзки с Япония (период, наричан от японците търговията с варварите от Юга).

16.00 Качваме се на хълма Санта Лузия. Местната легенда обвързва "Света Луция", столетната базилика отгоре, с парижката "Сакре Кьор": видите ли, била строена по същия план, даже била започната по-рано, но "Сакре Кьор" я завършили по-бързо. Нищо подобно, разбира се, но градските истории са винаги интересни за слушане, особено ако си на белведерето на Санта Лузия и в краката ти е Виана ду Кащелу с морето, реката, Айфеловия си мост...

17.10 Пристигаме задъхани пред "Мануел Натариу", а опашката вече се вие зад ъгъла и иначе добродушните и възпитани португалци гледат с известно напрежение. Начините да се сдобиеш с току-що опържени понички са два: да чакаш половин час на опашката, ако искаш по-голямо количество, или да седнеш в салона "Жоржи Амаду", където те обслужват почти веднага. Сядаме, поръчваме пет понички повече, отколкото можем да изядем, и симпатичната госпожа ни предупреждава: не мога да ви ги завия за вкъщи, хората от опашката ще се сърдят (по-късно гузно изнасяме излишните bolos de Berlim, увити в салфетки и скрити по чантите си). Докато чакаме, Н. разказва, че някога дамите, които искали да си пийнат "зелено вино", но без да им цъкат зад гърба, идвали в "Натариу", поръчвали си "чай от специалния" и получавали винцето в чаени чаши. Сякаш поничка като поничка: голяма колкото юмрук пържена топка от втасало тесто с неравна повърхност, оваляна в захар и канела, с прорез от едната страна, от която извира пълнежът – яйчено-млечен креме пащелейру (сладкарски крем). Всичко й е простичко, струва едно евро, а изяждането на повече от две идва нагорно, нищо че не е подгизнала от мазнина. Незнайно как обаче се топи в устата и те запраща в състояние на детско блаженство.

18.00 Everything, everything tends to be round, включително и ние, след толкова проби по сладкарниците. Има един португалски израз: "Така преяде, че се натъжи." Но чувството не е за тъга. На връщане в колата ровичкам из книга за манастирските сладкиши – жанр, който, според автора, процъфтява в Португалия по две причини: Чистилището и захарта. Възникването на понятието за Чистилище през ХIV век изиграва огромна роля в отношението на хората към бъдещето им: идеята, че между Рая и Ада има буфер и че дори да си грешил, има шанс да "събереш точки" за по-добро отвъдно, кара мнозина да завещават целите си имущества на манастирите. А захарта измества меда в манастирите през последната четвърт на ХV век и отприщва всякакви сладкарски експерименти... Харесвам си тази за Суха супа от Виана от манастира "Света Ана": "Нарязват се филии хляб с дебелина един пръст, нареждат се в тавичка и се поръсват с канела. Приготвя се сироп от 250 г захар, 125 грама масло, пръчица канела и кората на половин лимон. Излива се върху филиите и тавичката се пъха във фурната, където се държи, докато сиропът се изпари, а хлябът се препече отгоре."

• 1
• 2