В Измир познават една особена декораторска техника. Върху сгъстена с желатин вода пръскат пигмент. Първо един цвят. После втори, трети. Капките се задържат отгоре и често попадат една върху друга, като образуват цветни пръстени. После, ако през тях се мине с пръчица, могат да се оформят в дъги, листа, вълни, преди рисунката да бъде пренесена на хартия или камък. Ако цветовете не са много, може да се имитира мрамор. Ако са повече, става като калейдоскоп – половината авторство е на случайността, другата – на човешката ръка, потърсила симетрия в нея. И самият Измир прилича да е създаден по някакъв такъв начин. Етноси, религии, езици, държавни устройства са се нанасяли едни върху други, разполагайки се удобно в средата или пък смесвайки се с предшествениците си, за да образуват сложната историческа шарка на един от най-отдавна населените райони в света. По човешка воля и по стечение на обстоятелствата.

Днешен Измир е заобиколен от предисторически, лидийски, йонийски, дорийски, хтитски, римски и византийски руини. Хълмът към някогашната агора е обраснал със синагоги, старият еврейски квартал се е слял с ориенталския пазар. Броят на джамиите е надхвърлил този на църквите, училищата и университетите са надхвърлили броя на джамиите, а символът на града – часовниковата кула, е следа, оставена от левантийците – романската католическа общност на Османската империя.

Върху всичко това е разположен най-свежият от цветовете на Измир – модерното му лице, под формата на почти безкрайна крайбрежна алея, паркове, оживени, пълни с кафенета малки улици в центъра, експо център, банки и луксозни хотели, кротки периферни квартали. И мрежа от пешеходни мостове, широки зелени булеварди, стръмни тесни улици и много вода, по, под и над които се движат всички познати превозни средства, с изключение на космически кораби – от впрегнати в карети коне до метро, от кораби до асансьор между горния и долния свят и от велосипеди до самолети.

Движението е толкова много, че ако човек затвори очи, започва да си представя часовниковата кула в центъра на Измир като фар, около който като в една от онези фотографии, снимани на много бавна скорост, са се омотали стотици линии от преминаващите светлини. Световъртежът не отминава и с отворени очи – за да се опише какво правят хората във всеки един момент около градската си реликва, отиват няколко десетки глаголи. Те седят на пейки и я съзерцават. Снимат се на неин фон. Пушат цигари, гледат през нея към морето. Подпират си багажа на стълбите й. Учат децата си да ходят. Гонят гълъби. Продават балони. Изчакват се. Сочат я един на друг. Припичат се, четат булевардни романи, ядат гевреци и семки. Разхлаждат се на фонтаните. Надяват се някой да забележи лъснатите им обувки. Оправят си забрадките, обменят клюки, хихикат. Клечат, падат, гледат си на ръка. Седят в тревата, разстлали шарени поли около себе си. Прегръщат се. Оплакват се от мъжете си. Показват си покупките. Чудят се защо още чакат. Губят търпение. Пишат всичко, което видят, че се случва около часовниковата кула на Измир.

Това е само малък фрагмент от движението из целия град. Нагоре, надолу, навътре, навън, във всички посоки той пулсира, диша, тропа, изпуска пара и корабни сирени, провиква се, протяга се и си тананика. Четири милиона души пълзят по тепетата на Измир, както са правили толкова много поколения и народи преди тях. И със същия ентусиазъм, че този град е техният град, и това е техният живот.