Жинжа в Лисабон

Обичайната температура за португалската столица през декември е около 12 градуса, а падне ли до 2, в страната обявяват бедствено положение и започват да излъчват извънредни новини. В мъглив, топъл по български стандарти декемврийски ден, човек може да се присъедини към една забавна местна рутина: да изпие една-две жинжи от жинжинята до старата гара Росио или другаде из града. Жинжата е вишновка, която тук се поема в миниатюрни дозички мимоходом - докато си излязъл да си купиш вестник и цигари или докато разхождаш кучето. Барът, в който се продава, е не повече от отвор в стената. Започва с врата и завършва половин метър по-навътре с дървен тезгях, на който примижал нисък човек налива от ликьора. Със или без вишни, пита той, и материализира за секунди малка чашчица пред носа ти. Пред жинжините често се събират и кибици, които обръщат много повече от една дозичка и използват плочника пред малкото магазинче като стъргало. Но полицията не гледа на тях с добро око.

Сняг пред Тобако

Има сутрини, в които слънцето започва да се издига искрящо в небето с физиономия, която българският език описва като "озъбена". Крачиш в студа с ръце в джобовете и червен, насълзен нос, шапката ти се свлича и боде, но ти леко подскачаш с всяка стъпка, защото щастието блика отвсякъде - току-що е навалял безукорно бял сняг, покрил и одебелил всичко (ако Ботеро беше рисувал зимни пейзажи...). Светът е заспал, или по-скоро е решил да не става от леглото, и работата се очертава да се запази неизцапана за още известно време. Това е моментът да се насочиш към Тобако. Заведението на гърба на Двореца е с леко проклет характер, но е красиво, и понеже именно то се е разположило в стъкления павилион и е пръснало масите си по плочника, нямаш много избор. Веднъж под дърветата в парка, се опитваш да погледнеш нагоре и да се завъртиш, за да видиш как покритата със сняг корона се превръща в пумпал. После протриваш отвор в леда на стъклото и поглеждаш какво става вътре в Тобако. Ако има места - влизаш и си поръчваш чаша чай от листенца на рози.

Сушени кайсии от Малатия в Истанбул

Пазарът на подправките в Султанахмед, известен още като Египетския или Мъсър пазар, е не по-малко туристическо място от Капалъ чарши. Избягваш го, освен ако не ти се доядат вълшебно вкусни, черни от медена сладост сушени кайсии и не ти се припие превъзходно турско кафе. В дъното на пазара, на последния щанд вдясно (ако влизаш през парадния вход и следваш централната алея все направо), питаш за кайсии от Малатия, от тъмните. Тази провинция е в югоизточната част на Турция, чиито плодови градини се напояват от притоците на Ефрат, произвежда около 95% от сушените кайсии в страната, включително сортове и качество, които по някаква причина почти не се намират в Европа. Човекът, покачил се на своята пирамида от локуми и сушени плодове, се протяга и веднага ти сипва щедро в найлонова кесия. За кафето излизаш от Мъсър пазар и тръгваш покрай западната му стена. Виждаш голяма опашка. Това е Kurukahveci Mehmet Efendi от 1871 г. В ъгловия павилион на тази малка фабрика за кафе работят хора-роботи, които с отсечени движения за секунди пакетират, подават и връщат ресто. Иначе от кайсиите можеш да си купиш на половин цена и на имигрантския пазар във Фатих, на пет минути оттук с такси.

 

Инхалации на чешмите при софийската баня

Най-обичайната гледка на това място, заобиколено от Сметната палата, Дома на киното, клон на Уникредито и магазин "Фантастико", са хора, които спират както падне старички коли, вадят бидони от багажниците, пренасят туби в колички и имитират индустриално пълнене на празни бутилки от горнобанска вода. Типична софийска гледка, която чак може да ти стане симпатична. Натрупа ли сняг обаче, мястото престава да прилича на себе си. В белите преспи изведнъж контрастно се открояват черните басейни, обливани от струи гореща вода, и през пелената от падащ сняг и издигаща се млечна пара започват да се бутат снежни човеци. Или поне така изглежда под несигурното улично осветление.

 

Обяд на гарата в Мадрид

Ако първите ти три асоциации при думата "гара" са мръсно, студено и Искърското дефиле, веднага си купуваш билет за Мадрид. Там слизаш на спирка на метрото "Аточа" и влизаш в старата гара. Това място, на което през 2004 г. терористи убиха 191 души, за да спрат свободното движение на хора, днес може да бъде описано най-добре като архитектурна ода на пътешестването. През стъклата на купола на гарата слънцето осветява гигантска тропическа градина, която изпълва почти цялото хале и оставя място само за един паметник на пътешественика, чайна, разположена в два източни павилиона, голям стенен часовник като в Музея Орсе (който също е гара) и няколко ресторанта. Мадридските тропици преминават плавно в един приятен bar&diner, разделя ги езеро с костенурки.

 

С куче в Борисовата градина

Ако нямаш куче, взимаш от съседите. Изчакваш да падне сняг, връзваш му очите и го довеждаш. Малко неща могат да се опишат с възторга, който се изписва на муцуната и в движенията му отвъд езерото Ариана. То се гмурка в преспите, подава нос и киха, подскача напред и назад едновременно на всичките си четири лапи, докато не ти се прииска и на теб така. Търсиш яркооранжевите кръгли плодчета на калината, които стоплят и най-мразовития зимен пейзаж.

Най-старият и голям парк на София започва в центъра на града и почти се слива с Витоша. Моделиран е по времето, когато Лозенец още е бил гора, от швейцарски градинар. После е дооформен с личната намеса на Фердинанд. Изобщо европейска работа. Налага се да игнорираш някои по-късни отпечатъци, ако снегът не е успял да ги скрие, и си отбелязваш в тефтера за следващата година, на дата 15 юни 2010 г.: Ако градската къпалня "Мария Луиза" още не работи, да се извие вратът на кмета.

 

Това не е Коледа в Брюксел

В един град, който не е град, има един музей, който не е музей, в който на една картина, която не е картина, е нарисувана една лула, която не е лула. От един художник, който не е художник.

Музеят на Магрит в Брюксел е новата добавка към дискретните чарове на този елегантен град и откриването му през лятото беше сред културните събития на годината в Европа. Преживяването в музея, който до последно беше опакован и маскиран, е като в платно на Магрит - човек се чуди дали установените правила не са сюрреалистична шега. Не са, но музеят си струва. Обръщаш внимание на малките филми, които Магрит, изживял живота си, преструвайки се на най-обичаен бюргер, е снимал тайно с приятели. После отиваш да обядваш в ресторанта в Музея на музикалните инструменти на същия площад. От върха на стъкления му павилион в стил ар нуво се опитваш да запечаташ в ума си една от най-красивите гледки на Брюксел.

 

Съседи в Солун

Солун май се превърна в най-баналната дестинация за пътуващите българи. Особено по Нова година тук човек е толкова вероятно да срещне съседите си, колкото и на собственото си стълбище. Но от ресторант на ресторант и от кафене на кафене за повечето от нас Солун си остава нещо като новогодишен курорт и съкровищата му от истории, места и хора остават terra incognita. Да те изпробваме ли? Знаеш ли кои са дюнме? Тези хора - евреи, приели мюсюлманската вяра, са най-влиятелната група в процеса на урбанизация на града през последното столетие и половина от Османската империя. Според мемоарите на солунчанина Есин Еден "те пушеха цигари с аромат на лимон в градините на модерните си вили покрай морето, играеха през цялото време карти и следяха модните тенденции в Европа. Слугите им бяха гърци, мебелите им бяха от Франция и Германия, а кухнята им беше смесица от "традиционна висша Отоманска кухня, както и сефарадска храна, но без еврейските закони на храненето да имат особено значение". В модерен Солун може да се види тяхната джамия с интериор на иберийска синагога. А иначе най-бесният купон в последните дни от 2009 г е във вътрешността на пазара Модиано. Намираш го по звуците на тъпана.

 

Печени кестени в София

Това е удоволствие за мъгливи дни, по здрачаване. Вървиш по леко заледения тротоар, под лампите светлината се спуска като на прах и мирише на студ. Като се изключат някои светли градски петна, софийските улици не подтикват към ликуване. Но ето че насреща се появява, като от клечка на малката кибритопродавачка, димящ щанд. Добре увит, пристъпващ от крак на крак човек разгаря жаравата, а над нея на кълба се издига остър ароматен дим. Пакетче кестени, и в ръката ти се озовава гореща хартиена фунийка. Ще пренесеш пакетчето като факла през улиците, ще ти се струва, че ти свети по пътя. Можеш да се опиташ да смъкнеш ръкавицата и да обелиш два-три кестена, както си вървиш, и тогава мирисът на дим и жарава в носа вече е и аромат в устата и топлина в стомаха. Е, малко отдавана като от вулканичен камък, но какво пък толкова. В черния декемврийски градски пейзаж се е появил пламък.

С котешко езиче на езика във Виена

Стига толкова бонбони "Моцарт" и торта Захер, време е да обърнеш внимание на тяхната конкуренция. Сладкарница "Демел" е едно от най-приятните места в Европа човек да купи разглезващ подарък. Шоколадчета, марципани, котешки езичета, кутии с бонбони - всички, ръчно правени в ателиетата на "Демел", вървят добре и скъпо, обикновено завързани със сатенени лентички в пастелни цветове. Докато ги купуваш, около теб почти във виенски валс кръжи космополитна централно-европейска тълпа, която влиза от магазин в магазин по пешеходната Грабен щрасе. Освен че е едно от историческите кафенета на Виена, "Демел" също е известна с почти успешния си опит да изземе тортите Захер от техните създатели. През 1930-те сладкарницата успява да купи рецептата от пропаднал член на фамилията Захер и започва да произвежда торти със знак "Едуард Захер. Виена". Съдебен процес през 1934 г. обаче възстановява правата на хотела зад операта. Демел няма право повече да произвежда торти Захер. На война като на война. На Коледа като на Коледа.